Определение № 3062 от 31.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1241/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Автомагистрали“ ЕАД, чрез процесуален представител, против Решение № 121 от 05.03.2025 г. по в. т. д. № 836/2024 г. на Апелативен съд - София в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 1008 от 12.07.2024 г. по т.д. № 2349/2022 г. на Софийски градски съд, като краен резултат настоящият касатор е осъден да заплати на „Индустриал Сървиз 2019“ ЕООД на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 18 372 лв. по фактура № 26 от 05.07.2021 г. и от 18 816 лв. по фактура № 27 от 29.04.2022 г., представляващи неизплатено възнаграждение за ползване на машини по договор за наем от 19.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 21.12. 2022 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 61,24лв., представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата 18 372лв. за периода от 09.12.2022г. до 20.12.2022г., и 62,72лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на сумата от 18 816 лв. за периода от 09.12.2022 г. до 20.12.2022 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваната част и присъждане на направените разноски за въззивната и касационната инстанция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси, за които твърди, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения и доводи на страните, свързани с твърденията им, както и защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея ?“;

2. „Допустимо ли е основателността на исковата претенция да се обсъжда в контекста на твърдения/възражения, които не са заявени от ищеца в исковата молба, съответно от ответника в рамките на преклузивния срок по чл. 133, ал. 1 ГПК, а са заявени едва с въззивната жалба ?“;

3.„Следва ли съдът да установи действителното съдържание на договорното отношение между страните, прилагайки критериите, приложими при тълкуване на договорите, в съответствие с предвиденото в чл.20 ЗЗД и с оглед свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД ?“;

4. „Допустимо ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните по сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях ?“;

5. „Допустимо ли е при сключване на договор, обезпечаващ изпълнението на договор за възлагане на обществена поръчка по реда на чл.66, ал.6 ЗОП, да се договаря плащането да се извършва след като основният възложител извърши плащане ?“

По първите четири въпроса се поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обосновано с посочване на многобройни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Въпрос № 5 е обоснован със самостоятелното основание на чл.280, ал.2,предл.3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички твърдения, възражения и оплаквания на въззивника, не е изложил мотиви по тях, като приетото от него очевидно не съответства на доказателствата по делото и на установеното въз основа на тях действително фактическо положение между страните.

По всички въпроси се сочи и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед липса на практика на ВКС по същите в контекста на приложимата към тях уредба в Закона за обществените поръчки.

Ответникът по касация – „Индустриал Сървиз 2019“ ЕООД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ответника – Агенция „Пътна инфраструктура“ изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от „Индустриал Сървиз 2019“ ЕООД срещу „Автомагистрали“ ЕАД иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 37 188 лв., представляваща неизплатени възнаграждения за ползване на машини по договор за наем от 19.06.2020 г., за които били издадени фактури № 26 от 05. 07.2021 г. и № 27 от 29.04.2022 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата от 7 082,92 лв., представляваща лихви за забава върху главните вземания за периода от 06.07.2021г. до 20.12.2022г. Приемайки, че уговореният в договора за наем падеж за изпълнение на задължението за плащане на остатъка от възнагражденията по процесните фактури не е настъпил, първоинстанционният съд е отхвърлил исковете.

Сезиран с жалба на ищеца, за да достигне до обжалвания резултат въззивният съд след собствен анализ на събраните по делото доказателства е установил, че с Договор за възлагане на обществена поръчка от 01.03.2018 г. Агенция „Пътна инфраструктура“ е възложила на „Автомагистрали“ ЕАД извършването на дейности по поддържане на AM „Люлин“ и AM „Струма“ от км 0+000 до км 56+ 170; С договор за наем, сключен на 19.06.2020 г., ищецът „Индустриал Сървиз 2019“ ЕООД е предоставил на ответника по делото „Автомагистрали“ ЕАД за временно и възмездно ползване машини - самосвал, комбиниран багер, верижен багер, колесен багер и комбиниран багер с чук за срок от една година, продължен с анекс с още една година, срещу заплащането на възнаграждение на база единични цени за машиносмяна за всяка една от машините, посочени в приложение към договора; В констативни протоколи № 1 от 30.06.2021 г. и № 1 от 29.04.2022г. са отразени действителният брой отработени машиносмени за м. юни 2021 г. и за м. юли 2021 г.; На основание посочените протоколи наемодателят е издал фактура № 26 от 5.07.2021 г. за сумата от 36 744 лв., съответно фактура № 27 от 29.04.2022 г. за сумата от 37 632 лв. Решаващият съд е установил също така липсата на спор по факта, че половината от цената на наема по издадените от ищеца фактури не е била платена от наемателя.

Съставът на САС е приел, че във въззивната инстанция спорът е пренесен във връзка с възражението на ответника, че не дължи плащане, тъй като към деня на подаването на исковата молба задължението му да плати цената не е било изискуемо; Възражението е основано на уговорката в раздел IV, чл. 4 от договора, според която наемната цена следва да се заплати след представяне на протокол за реализираните от наетите машини и подлежащи на плащане машиносмени и надлежно оформена фактура в срок от 20 дни след отчитане на извършените СМР, за които са използвани наетите машини, и след превода от Агенция „Пътна инфраструктура“ на наемателя на съответната сума по сертификата, издаден по договора за обществена поръчка за периода, в който е включено извършеното от наемодателя предоставяне на машини; Включването на втората предпоставка за плащане в цитираната уговорка е свързано с изпълнението на задължението за извършване на дейности по поддържане на автомагистралите „Люлин“ и „Струма“, поети от наемателя като изпълнител по сключения с Агенция „Пътна инфраструктура“ договор за обществена поръчка от 01.03.2018 г., в който е уговорено, че плащания за извършени дейности се извършват въз основа на съставени от изпълнителя и одобрени от възложителя сертификати.

Позовавайки се на практика на ВКС, обективирана в Решение № 15 от 22. 12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на І т. о., решаващият съд е приел, че клаузата, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да изплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, не е нищожна, тъй като е проявление на установения в чл.9 от ЗЗД основен принцип на свободата на договаряне. Наред с това, обаче, е посочено, че винаги, когато възложителят е изпълнил по отношение на третото лице, е налице настъпила изискуемост за плащането му спрямо собствения му изпълнител, като е без значение дали възложителят е изпълнил в срока спрямо това трето лице, дали е изпълнил точно и дали изпълнението му е прието.

Въз основа на представени от ответника по делото доказателства съдът е установил, че извършените с механизацията на ищеца дейности са отразените в констативен протокол № 1 от 30.06.2021г., за които е била издадена фактура № 26 от 05.07.2021 г. на стойност 36 774 лв., със срок за изпълнение до 01.03.2022г., както и в констативен протокол № 1 от 29.04.2022г., за които била издадена фактура № 27 от 29.04.2022г. на стойност 37 632лв., със срок за изпълнение до 20.12.2021г. Изложено е, че според изявлението на процесуалния представител на ответника в проведеното на 29.11.2023г. съдебно заседание, извършените с механизацията на ищеца дейности, са били включени в сертификати № 73 и № 76, които били представени на Агенция „Пътна инфраструктура“ за одобряване и плащане, но така и не били платени - факт, потвърден и от Агенция „Пътна инфраструктура“. Предвид обстоятелството, че в становище на Агенция „Пътна инфраструктура“ било посочено изрично, че с допълнително споразумение между страните по договора за обществена поръчка падежът на плащането на сумите по издадените от изпълнителя фактури, в които били включени и претендираните от ищеца суми, бил отложен до 30.06.2022г., въззивният съд е приел, че задължението на ответника към ищеца е станало изискуемо на посочената дата. Акцентирано е на това, че в конкретния случай следва да бъде съобразено дали отразеното в становището на Агенция „Пътна инфраструктура“ обстоятелство - приетото на 20.04.2022г. Решение на Народното събрание за предприемане на действия от Агенция „Пътна инфраструктура“ за осъществяване на дейностите по поддържане на републиканската пътна мрежа (обн., ДВ, бр. 32 от 26.04.2022г.), може да бъде възприемано като обективна, непредвидима и непреодолима причина, изключваща отговорността на възложителя, по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка е посочено, че с това решение на Народното събрание е одобрено Агенция „Пътна инфраструктура“ да предприеме следните правни и фактически действия: 1. Да заплати от утвърдения си бюджет за 2022 г. 50 % от всички финансови задължения на Агенцията, възникнали по изпълнени дейности, сертифицирани до момента на влизане в сила на това решение, възлагани въз основа на договорите за извършване на поддържане (превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации) на републикански пътища, включително ремонти на отделни пътни участъци, ремонт на мостови съоръжения и тунели, както и да заплати 100 % от всички финансови задължения на Агенция „Пътна инфраструктура“, възникнали по договорите за доставка и монтаж на ограничителни системи, по договорите за производство, доставка и монтаж на пътни знаци и по договорите за полагане на маркировка на територията на републиканската пътна мрежа, както и на задълженията по месечни и извънредни задания по договорите за извършване на поддържане на републикански пътища; 2. Останалите 50% от всички финансови задължения на Агенцията по т. 1, възникнали по изпълнени дейности, сертифицирани до момента на влизане в сила на това решение, се извършват след решение на Народното събрание, въз основа на доклад, изготвен от междуведомствената работна група за установяване на изпълнените дейности и становище на парламентарната Комисия по регионална политика, благоустройство и местно самоуправление; Решението от 20.04.2022 г. на Народното събрание е обявено за противоконституционно с Решение № 15 от 28.11.2022 г. по к. д. № 10/ 2022г. на Конституционния съд (обн.,ДВ, бр. 97 от 6.12.2022 г.). В конкретния случай, според въззивния съд, при липсата на последващ акт на Народното събрание, който да урежда въпроса за начина и сроковете за плащането на останалите 50% от финансовите задължения на Агенцията, възникнали по изпълнени дейности по договора за обществена поръчка, в съответствие с основополагащия гражданскоправен принцип за добросъвестно упражняване на субективните права съобразно изискванията на закона, следва да се приеме, че в периода на действието на ненормативния акт (от деня на обнародването му - 26.04.2022г., до деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд - 09.12.2022г.) възложителят е бил длъжен на основание чл. 86, ал. 2 от Конституцията на Република България да съобрази поведението си с предписанията в решението на Народното събрание, тоест - на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД в този период той е бил освободен от отговорност за неизпълнението на задължението си да плати на изпълнителя по договора, тъй като невъзможността за изпълнението се е дължала на причина, която не може да му се вмени във вина; Същевременно обаче, ответникът по иска е могъл да се позове на този факт като обективна пречка за настъпването на втората предпоставка, обуславяща изискуемостта на задължението му по договора за наем, само до 09.12.2022 г., след която дата е дължал плащане. По съображения, че задължението на ответника към неговия възложител по договора за обществена поръчка е било изпълнено, с което е осъществена предвидената в чл. IV.4 от договора за наем предпоставка за изискуемост на задължението му да плати на ищеца наемната цена по двете фактури, въззивният съд е намерил за основателни исковете по чл. 232, ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и тези по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 61,24 лв., представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата от 18 372 лв. за периода от 09.12.2022 г. до 20.12.2022 г. и за 62,72 лв., представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата от 18 816 лв. за същия период, като за разликата до пълния предявен размер от 7 0892,92 лв. претенцията е приета за неоснователна, а обжалваното решение в тази част – потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда такава за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът е предпоставен от несъгласието с решаващите изводи за изискуемост на претендираните вземания, до които съдът е стигнал след обсъждане на относимите за спора клаузи от договора между страните, съответните доказателства и възражения. Очевидно е, че въпросът не изхожда от пропуск на съда в поставения контекст, а е насочен към обосноваността на изводите, до които е достигнал, която е извън предмета на преценка във фазата по селектиране на касационната жалба съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият въпрос навежда на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради произнасяне по преклудирано твърдение/ възражение, а именно излагане на съображения във връзка с приетото на 20.04.2022г. Решение на Народното събрание. Въпросът е некоректен, тъй като позоваване на посоченото решение е заявено своевременно от третото лице помагач на страната на ответника в депозираното становище по иска. Освен това, с обсъждането на въпросния акт въззивният съд е обосновал извод за неоснователност на съществена част от претендираната лихва за забава, довело до потвърждаване на отхвърлителното решение в тази част, която не е обжалвана от ищеца. Тоест, освен че няма нужното значение за изхода от спора, въпросът е с неясен за касатора правен интерес, доколкото е насочен към влязла в сила част от решението, която е в негова полза.

Третият въпрос е реторичен и несъмнено отговорът му е положителен, тъй като изхожда от предпоставки, залегнали в разпоредбите на чл.20 и чл.9 ЗЗД, както и от изведени от практиката на касационната инстанция критерии по прилагането им. Дори и след съответно прецизиране, въпросът не би съответствал на решаващите за изхода от спора мотиви на въззивния съд. Същият е обоснован от несъгласието на касатора с приетия от въззивния съд падеж за разплащане по фактурите, довело до начисляване на законна лихва при несъобразяване от въззивния съд с договорката в чл. 4 от договора, според която наемната цена следва да се заплати в срок от 20 дни след отчитане на извършените СМР, за които са използвани наетите машини, и след превода от Агенция „Пътна инфраструктура“ на наемателя на съответната сума по сертификата, издаден по договора за обществена поръчка за периода, в който е включено извършеното от наемодателя предоставяне на машини. В тази връзка следва да се посочи, че в мотивите на обжалваното решение е прието, че задължението на ответника към ищеца е станало изискуемо на 30.06.2022г., съгласно допълнително споразумение между страните по договора за обществена поръчка, с което падежът на плащането на сумите по издадените от изпълнителя фактури, в които били включени и претендираните от ищеца суми, е бил отложен до 30.06.2022г. Този извод е направен в съответствие с цитираната от въззивния съд практика на ВКС, обективирана в Решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на І т. о., според което винаги, когато възложителят е изпълнил по отношение на третото лице, е налице настъпила изискуемост за плащането му спрямо собствения му изпълнител, като е без значение дали възложителят е изпълнил в срока спрямо това трето лице, дали е изпълнил точно и дали изпълнението му е прието. По отношение падежа на вземането, от който е начислена претендираната лихва за забава, считано от 09.12.2022 г. до предявяване на иска, а не от по-ранна дата, приетото от въззивния съд е в интерес на касатора, на когото като длъжник е признато освобождаване от отговорност за неизпълнението на задължението си да плати на изпълнителя по договора, тъй като невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.

Четвъртият въпрос е насочен директно към правилността на въззивното решение, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство, поради което същият не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Петият въпрос е поставен в контекста на хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, аргументирана с твърдението, че приетото от съда очевидно не съответства на доказателствата по делото и на установеното въз основа на тях действително фактическо положение между страните. За правна прецизност следва да се посочи, че поставянето на правен въпрос е предпоставка за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК, не и за самостоятелните основания по чл.280, ал.2 ГПК. Независимо от това, по така формулирания въпрос настоящият състав на ВКС намира, че същият не съответства на обективираната във въззивното решение воля на съда, който не е отрекъл действителността на посочената договорна клауза. След тълкуването й обаче, позовавайки се на цитираната практика на ВКС, дала разрешение за идентична хипотеза, съставът на САС е изходил от разбирането, че волята на изпълнилия не би могла да бъде уговаряне на плащането като хипотетично и възможно неизпълнимо задължение на противната страна, поради което е приел изискуемост на претендираното вземане към 30.06.2022г., до която дата страните по договора за обществена поръчка са договорили плащането на сумите по издадените от изпълнителя фактури. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не се установява и самостоятелното основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Поддържаното по всички въпроси допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е заявено формално, без обосноваване, поради което не следва да се обсъжда.

С оглед изхода от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Искането на претендиращото присъждане на юрисконсултско възнаграждение трето лице –помагач е неоснователно с оглед разписаното в чл. 78, ал.10 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК