Определение № 995 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1099/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Е. Г., действащ чрез своята майка и законен представител В. Б. Г., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. Г., против решение № 187 от 1 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 488 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е обезсилено решение № 174 от 01 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 2 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г., поради процесуална недопустимост на разгледания частичен осъдителен иск, и е прекратено производството по делото. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За неправилни се сочат съображенията на съда, че ищецът вече е бил предявил частичен иск за същото вземане, произтичащо от същото вредоносно събитие до сумата от 5000 лева, която претенция е била уважена само за размера от 2250 лева с решение по гр.д. № 1330/2014 г. на окръжния съд в [населено място], и следователно е отхвърлена до пълния размер на вземането. Поддържа се, че посоченото разбиране на въззивния съд противоречи на обемна и формирана по въпросите на частичния иск съдебна практика, както и на ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГТК, ВКС, с оглед мотивите на което нов иск за същото вземане не може да се предяви само ако предходно предявеният иск е бил изцяло отхвърлен, тъй като само в този случай се отрича цялото спорно право. Сочи се и че с оглед предходния съдебен процес между страните е установено със сила на пресъдено нещо настъпването на травматично увреждане на ищеца, обстоятелствата и механизма на получаване на травмата, че са претърпени неимуществени вреди, противоправното поведение на ответника и приноса на пострадалото лице за ½ от общия обем на настъпилия вредоносен резултат, което навежда на извод, че претенцията по основателността й е уважена и следователно искът не е бил изцяло отхвърлен. Подробно се сочат и тежките последици за ищеца от осъществилото се вредоносно събитие, предмет на исковете. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат общите и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В писмен отговор ответникът ОУ „К. и М.“, [населено място], общ. К., представлявано от директора М. М. Б., чрез адв. С. А., поддържа, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по заявените от касатора основания и заявява доводите си за неоснователност на касационната жалба по същество. С обжалваното решение се приема, че предмет на производството е предявен от Б. Г., действащ лично и със съгласието на майка си В. Г., иск за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на ответника ОУ „К. и М.“ [населено място], за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени при инцидент с ищеца, настъпил на 19 август 2011 г., при който ищецът е претърпял травматични увреждания, довели до инвалидизирането му с експертно решение на ТЕЛК с 50% инвалидизация, както и е претърпял психологически травми. Претенцията е в размер на 37500 лева, представляващо разлика между пълния размер на обезщетението за сумата от 40000 лева, формиран при отчетен ½ принос и уважената частична претенция на същото основание с влязло в сила решение по гр.д. № 1684/2013 г. на районния съд в [населено място]. Съобразено е, че с влязло в сила решение от 7 ноември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1330/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е уважен частичен иск за сумата от 2250 лева от обща претенция в размер на 80000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинено на 19 август 2011 г., намалено поради съпричиняване, ведно със законната лихва върху тази сума, а искът за горницата е отхвърлен. С оглед тези констатации въззивният съд приема, че с решението, с което исковете за същото вземане на Б. Г. са отхвърлени за разликата над 2250 лева до пълния размер на вземането от 80000 лева, е формирана сила на пресъдено нещо. Посочено е, че доколкото диспозитивът на съдебното решение е източникът на силата на пресъдено нещо, то влязлото в сила решение в отхвърлената му част отрича съществуването на цялото спорно право над уважения размер, поради което е била налице и процесуална пречка за развитието на производството и постановеното с този предмет първоинстанционно решение е недопустимо. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществен с оглед предмета на конкретното дело процесуалноправен въпрос, свързан с възможността за завеждане на нови искове в хипотезата на заведен преди това иск за части от спорното право (частична претенция), който иск е бил уважен частично. Поддържа се, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г., ОСГТК, ВКС, както и с практиката, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 89 по т.д. № 716/2010 г., I т.о., и решение № 133 по т.д. № 133/2011 г., II т.о., в която, според касатора, се застъпва разбирането, че решението по частичен иск формира сила на пресъдено нещо по отношение на уваженото съдебно предявено право, включително и по неговия размер, но същевременно силата на пресъдено нещо не се разпростира и върху останалия размер на вземането, който не е бил предявен и за която част следователно може да бъде предявен нов иск. Допълнително се поставя въпросът какво представлява отхвърлителното решение по частичен иск, с което се отрича спорното право, в смисъл представлява ли решението, с което частично се уважава частичен иск такова „отхвърлително“ решение, съответно пречка за воденето на последващ иск до пълния размер на дължимото вземане или пречка за водене на ново дело представлява единствено решението, с което частичният иск се отхвърля изцяло – т.е. решение, с което се отрича изцяло спорното право. По този въпрос се поддържат и двете основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В соченото от касатора ТР, т. 1, се разяснява правната природа на предявения като частичен иск. Прието е, че при уважаване на частичния иск, ищецът може да предяви нов иск за разликата, а при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл успешно да търси допълнително присъждане. Следователно, в тълкувателното решение не се дава отговор на изрично поставените въпроси. Такова е положението и при посочените от касатора решения на ВКС, постановени в процедурата по чл. 290 ГПК. В първото от цитираните решения, при отговор на въпрос за формирането на сила на пресъдено нещо за останалата част на вземането при решение по частичен иск, ВКС приема, че формираната сила на пресъдено нещо с предходното решение по частичния иск не се разпростира и върху останалия размер на вземането, предмет на последващо производство. Основният спор по това дело е за формиране сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти на спорното право. По второто цитирано решение ВКС изобщо не се е занимавал с проблематиката на частичния иск, тъй като разрешаваният проблем е бил свързан с формирането на сила на пресъдено нещо при отхвърляне на отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./, преценявана във връзка с мотивите на последващо решение, с което е уважен отрицателен установителен иск на същото основание за недължимост на друго вземане, за което е издаден изпълнителен лист въз основа на друго извънсъдебно изпълнително основание, макар и двете вземания да произтичат от същото каузално правоотношение. Така твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС не се разкрива. Основателно е искането за допускане на касационното обжалване по уточнения от състава на съда въпрос допустимо ли е предявяването на нов иск за разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане в случай, че предявеният преди това частичен иск е бил уважен частично. Обжалването следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса (освободен е от внасянето й с разпореждане от 08.01.2016 г. по гр.д. № 2/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място]). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение