Определение № 318 от 25.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2290/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх.№ 1062 от 17.02.2015 г. и пощенско клеймо от 16.02.2015 г., подадена от И. А. Ч. чрез адвокат Г. Г. М. от САК срещу въззивно решение № 208 от 04.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 494/2014 г. на АС – Варна. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт (включително досежно цената на исковете) и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с довод, че първият от въпросите, обусловили произнасянето по иска по чл.108 ЗС, а именно „Как следва да процедира съда, след като установи право на собственост, респ. съсобственост относно спорния имот, но иска относно предаването на владението не може да бъде уважен” е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителна (Решение № 665 от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 1921/2009 г. на ВКС, І г.о.) и незадължителна съдебна практика (Решение № 656 от 08.10.2009 г. по гр.д.№ 1832/2008 г. на ВКС, ІV г.о.), а произнасянето по въпроса „Налице ли е противопоставимо на бившия съпруг в производството по чл.108 ЗС ползване на семейното жилище, което е предоставено на ответника – другия бивш съпруг, ако съдът при бракоразводното решение не е определил наемното правоотношение между страните” ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с иска по чл.23 СК се поддържа, че въпросът как следва да се проверяват и приемат като достоверни свидетелските показания е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика - Решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ търг.о. и Решение № 150 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 4125/2013 г. на ВКС, ІV г.о. Представена е и съдебна практика във връзка с оплакванията, развити в касационната жалба, която не е цитирана при обосноваване предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация Р. Г. Ч., която възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендира разноски. По допускане на касационното обжалване съдът намира следното: С посоченото решение, апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 264 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 973/2013 г. по описа на ОС – Добрич), с което е признато за установено по отношение на Р. Г. Ч., че И. А. Ч. е собственик на 23 602/231 206 ид.ч. от недвижим имот - апартамент, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх.”Б”, ет.3, ап.5, с площ от 119,90 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.10 в сграда № 3, изградена в поземлен имот с идентификатор 72624.622.1095, при съседи: на същия етаж 72624.622.1095.3.11 и 72624.622.1095.3.9; под обекта - 72624.622.1095.3.5; над обекта - 72624.622.1095.3.15; с прилежащо избено помещение № 4, с площ от 10,89 кв.м. и таванско помещение № 4, с площ от 20,02 кв.м. и 3,461% ид.части от общите части на сградата, съставляващи транформирано лично имущество по чл.21, ал.2 от СК (отм.), като иска за установяване право на собственост за горницата над 23 602/231 206 ид.ч. е отхвърлен, както е отхвърлен и иска за предаване владението на апартамента. Апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. Г. Ч., че И. А. Ч. е собственик на 23 602/231 206 ид.ч. от недвижим имот - гараж, находящ се на партерния етаж на жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 21,70 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.53 в сграда № 3, изградена в поземлен имот с идентификатор 72624.622.1095, при съседи: на същия етаж 72624.622.1095.3.52, 72624.622.1095.3.60 и 72624.622.1095.3.59; под обекта – няма; над обекта - 72624.622.1095.3., съставляващи транформирано лично имущество по чл.21, ал.2 от СК (отм.), като иска за установяване право на собственост за горницата над 23 602/231 206 ид.ч. е отхвърлен. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по първия от поставените въпроси, тъй като същият няма изискваното съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Третият от поставените въпроси е принципно значим, но същият не е разрешен в противоречие както с цитираната от касатора, така и с останалата формирана в тази насока задължителна съдебна практика. В конкретния случай съдът е постановил своето решение при точно приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, съобразно която по отношение начина, по който следва да се преценяват показанията на свидетелите, следва да се има предвид, че съдът върши това по вътрешно убеждение, като съобразява начина на изразяването им пред съда, преценява годността на свидетеля да възпроизвежда точно фактите; преценява логичността им и съответствието им с всички останали доказателства. Именно при приложение на тези правила съдът е обсъдил събраните гласни доказателства и е приел, че не е установено твърдението за извършено дарение на сумата 20 000 лева от бащата на касатора в полза на И. А. Ч. във връзка със заплащане стойността на процесните апартамент и гараж. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване на частта от въззивното решение, в която съдът се е произнесъл по исковете по чл.23 СК, както и по първия от въпросите, формулиран във връзка с искането за допускане на касационно обжалване на частта от въззивното решение, в която съдът се е произнесъл по иска по чл.108 ЗС. Касационното обжалване на въззивното решение, в частта, в която съдът се е произнесъл по иска по чл.108 ЗС, следва да се допусне по въпроса „Налице ли е противопоставимо на бившия съпруг в производството по чл.108 ЗС ползване на семейното жилище, което е предоставено на ответника – другия бивш съпруг, ако съдът при бракоразводното решение не е определил наемното правоотношение между страните”, който има изискваното съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора, като освен това произнасянето по него ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 322,71 лв. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия