Определение № 2140 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4434/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. В., чрез адв. Г. А. и адв. П. А., против въззивно решение № 2349/25.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 11019/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20142072/18.06.2021 г. по гр. д. № 62148/2020 г. на Софийски районен съд и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от В. Д. В. против Ц. Ч. С. искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумите от 5000 евро, представляваща капаро по предварителен договор от 11.07.2015 г., сключен между ищеца и ответника преди сключването на окончателен договор за покупко-продажба на апартамент, обективиран в нотариален акт № 29/2015 г. на нотариус Г., ведно със законната лихва от 10.12.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 2000 евро, представляваща капаро по предварителния договор от 11.07.2015 г., сключен между страните преди сключването на окончателния договор за покупко-продажба на гараж, обективиран в нотариален акт № 1/2016 г. на нотариус Г., ведно със законната лихва от 10.12.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение са присъдени и съдебно деловодни разноски на Ц. Ч. С.. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение, иска се обезсилването му, респ. отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за привидността на цената на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за привидността /т. е. нищожността/ само ако заинтересованата страна е направила възражение за привидност на цената/нищожност?“; 2. „При какви предпоставки могат да се релевират за първи път пред въззивния съд нови възражения, които ответникът-въззивник е пропуснал да направи в рамките на преклузивните срокове пред първата инстанция?“; 3. „Допустимо ли е възивният съд да се произнася по ненаправено от страната възражение и извън оплакванията наведени във въззивната жалба?“; 4. „Следва ли без да е проведено производство по оспорвате на официален документ, съдът да зачете обвързващата го доказателствена сила, съобразно правилото на чл. 179, ал. 1 от ГПК?“; 5. „Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото по отделно и в съвкупност, както и доводите на страните?“; 6. „Длъжен ли е съдът да прецени направеното от страната или неин представител признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото?“; 7. „Може ли въззивният съд да основе решението си на общоизвестни факти, които с нарочен акт не е съобщил на страните?“ и 8. „Може ли само въз основа на различията в цената по предварителния договор и тази по нотариалния акт и без да са изследвани останалите предпоставки по чл. 17 от ЗЗД да направи извод за симулативност на цената по окончателния договор?“. Сочи че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, вторият с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, третият с решение № 83 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 1463/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 47 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II г. о., четвъртият с решение № 76 от 10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 261 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 362/2009 г. на ВКС, I г. о., петият с решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 65 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 209 от 20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на ВКС, I т. о., шестият с решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 271 от 03.10.2014 г. по гр. д. № 66/2014 г. на ВКС, IV г. о., седмият с решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г. о. и осмият с решение № 86 от 18.07.2011 г. по т. д. № 682/2010 г. на ВКС, I т. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Ц. Ч. С., подаден чрез адв. Ан. Т., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е частично процесуално недопустима. Въззивното решение, в частта, в която съдът е разгледал иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2000 евро, представляваща капаро по предварителния договор от 11.07.2015 г., сключен между страните преди сключването на окончателния договор за покупко-продажба на гараж, обективиран в нотариален акт № 1/2016 г. на нотариус Г. не подлежи на касационен контрол, тъй като цената му е под прага за достъп до касационно обжалване – 5000 лв. /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима. В останалата част, а именно в частта по иска за сумата от 5000 евро, представляваща капаро по предварителен договор от 11.07.2015 г., сключен между ищеца и ответника преди сключването на окончателен договор за покупко-продажба на апартамент, обективиран в нотариален акт № 29/2015 г. на нотариус Г., въззивно решение подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,а касационната жалба е подадена от легитимирана страна в законния срок и е процесуално допустима. По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че на 11.07.2015 г. страните сключили два предварителни договора – за покупко-продажба на апартамент № 14, находящ се в [населено място], район „Т.“, в жилищна сграда на [улица] за покупко-продажба на гараж № 7, находящ се в [населено място], район „Т.“, в жилищна сграда на [улица]. Уговорените продажни цени са в размер на 105 000 евро за апартамента и 15 000 евро за гаража. В предварителните договори е уговорено, че при сключването им купувача заплаща на продавача задатъци по смисъла на чл. 93 ЗЗД в размер на 5000 евро по договора с предмет апартамент и 2000 евро по договора с предмет гараж. От представените преписи от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 29, том II, рег. № 8382, дело № 183 от 12.10.2015 г. и от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 1, том II, рег. № 4876, дело № 136 от 24.06.2016 г. е установено, че декларираната продажна цена на гореописания апартамент е 131 680 лв., а на гаража – 19 000 лв. С кредитен превод от 12.10.2015 г. ищецът превел на ответницата сумата от 100 000 лв. с основание на превода – „цена за покупка на ап. 14“. С кредитен превод от 20.10.2015 г. ищецът превел на ответницата сумата от 31 680 лв. с основание на превода – „доплащане цена за покупка на ап. 14“. Безспорно е,че с разписка от 11.07.2015 г. ответницата е получила от ищеца сумата от 5000 евро, представляваща задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД, на основание предварителен договор за покупко-продажба на гореописания апартамент, сключен на 11.07.2015 г. С платежно нареждане от 24.06.2016 г. ищецът превел на ответницата сумата от 19 000 лв. с основание на превода – „цена за покупка на гараж номер 7 [улица]. Видно от разписка от 11.07.2015 г. ответницата е получила от ищеца сумата от 2000 евро, представляваща задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД, на основание предварителен договор за покупко-продажба на гореописания гараж, сключен на 11.07.2015 г. По спорния между страните въпрос – ищецът твърди, че липсва основание, по силата на което ищцата да има право да получи процесните суми, тъй като с нотариалните актове страните били предоговорили размерите на цените на апартамента и гаража, като ги променили съответно от 105 000 евро на 131 680 лв. и от 15 000 евро на 19 000 лв.Съдът е приел, че условията относно продажбата, за които страните са постигнали съгласие в предварителните договори от 11.07.2015 г., включително цените на имотите, не са били предоговаряни, макар в нотариалния акт да е вписана по-ниска цена. Изложил е, че уговореното в предварителния договор обвързва страните дотолкова, доколкото всяка една от тях може да иска обявяването му за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но не препятства възможността условията по сделката да бъдат променени с последващата окончателна воля на страните, обективирана в нотариалния акт за покупко-продажба. Честа практика е сделките с недвижими имоти между граждани да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните. Посочените в нотариалните актове цени в размер на 131 680 лв. за апартамента и 19 000 лв. за гаража са почти идентични с вписаните в нотариалните актове данъчни оценки – 131 675,20 лв. и 17 721 лв. Отношенията между страните във връзка с покупко-продажбата на имотите по повод на дължимите продажни цени, са такива, каквито са уговорени в предварителните договори, а не такива, каквито са посочени в нотариалните актове, се подкрепя и от факта, че видно от разписка от 12.10.2015 г., съставена в деня на сключване на нотариалния акт за покупко-продажба на апартамент № 14, ищецът-купувач е предал на ответницата-продавач сумата от 32 673 евро, като изрично е посочено, че тази сума представлява част от цената по предварителен договор за покупко-продажба, сключен между С. и В. на 11.07.2015 г., за описания ап. 14. Фактите, че, от една страна, сборът на получените от ответницата суми като цена на апартамента напълно съвпада с уговореното в предварителния договор, а от друга страна – че предаването от ищеца на ответницата на последната сума за покупката на апартамента се е случило, в деня на сключване на окончателния договор, като в разписката е посочено, че дължимостта на сумата произтича от предварителния договор от 11.07.2015 г. доказват, че предоговаряне на продажните цени на имотите не е имало в действителност, доколкото дори в деня на сключване на окончателния договор за покупко-продажба на апартамента, страните са признали – едната чрез предаване на сумата от 32 673 евро, а другата – с изрично волеизявление, че продажната цена на имота е такава, каквато е установена в предварителния договор. Ето защо, платените като капаро суми от 5000 евро за апартамент и 2000 евро за гараж на са получени от ответницата без основание и исковете са неоснователни. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е вероятно недопустимо, т. к. не е постановено по нередовна искова молба, нито съдът се е произнесъл по непредявен иск, каквото е настояването на касатора. Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват изискванията спрямо общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не отговарят и на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК,поради което не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.В контекста на застъпената от касатора теза, че действителната цена на имота е вписаната в нотариалния акт, тъй като е налице предоговаряне на цената въпросите са неотносими. Касаторът ги привързва с оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, но в случая по делото няма твърдения, че цената по предварителния договор е симулативна, а действителната цена на имота е тази по нотариалния акт,поради което даденото капаро да подлежи на връщане. Признание в сочения от жалбоподателя смисъл липсва и в отговора на исковата молба.Това се подкрепя и от факта, че в деня на подписване на нотариалния акт купувачът-ищец е заплатил с разписка 32 673 евро, като изрично е посочено, че сумата представлява част от цената по предварителен договор за покупко-продажба, сключен между С. и В. на 11.07.2015 г., за описания ап. 14,т.е. тази сума представлява разликата до действителната цена на сделката посочена/уговорена в предварителния договор. Въззивното решение е съобразено с приетото в практиката разрешение /решение № 151/16.04.2015 г. по гр. д. № 5341/2014 г. на ВКС, IV г. о./, че в тежест на получилия плащането е да докаже основанието, на което го е получил. Когато платецът е посочил в платежния документ основание за плащането, това е извънсъдебно признание, че основанието съществува. Още повече, че твърдението за симулация трябва да е доказано с документ – обратно писмо или със свидетелски показания при наличие на начало на писмено доказателство. В съответствие с трайната практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, а също и събраните по делото доказателства и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по оплакванията и доводите му във въззивната жалба, не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.