Определение № 3428 от 17.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1833/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 3387/ 07.06.2024 г. по в.гр.д. № 2568/2024 г. по описа на Софийски градски съд, IV-А състав, с което след отмяна на решение от 11.12.2023 г. по гр.д. № 28538/2021 г. на Софийски районен съд, 164 състав, е осъден настоящият касатор да заплати на ищцата М. Т. Ш. - Н. на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата 16 940 лева - застрахователно обезщетение по застраховка “Каско” за имуществени вреди, причинени при ПТП от 19.05.2019 г. на лек автомобил “БМВ 320 d xDrive”, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законна лихва върху същата от датата на подаване на исковата молба - 21.05.2021 г., до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че при правилна констатация от СГС и при наличие на убедителни писмени и гласни доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство, е формиран необоснован и в нарушение на материалния закон извод, че обстоятелството, че водачът е напуснал местопроизшествието не представлява основание по чл. 405, ал. 1 вр. с чл. 408, ал. 1 КЗ за отказ да се изплати обезщетение. Излагат се доводи, че в клаузата на т.7.3.1.2.3 от Общите условия към процесния застрахователен договор предвижда условие за изключване на застрахователното покритие, а не задължение, при неизпълнението на което и при наличието на предпоставките, посочени в чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, застрахователят да “може” да откаже плащане на обезщетение, но за покрит застрахователен риск. Посочва се, че двете хипотези за освобождаване на застрахователя от задължение да заплати застрахователно обезщетение са различни. Добавя се, че след като застрахователното дружество с отговора на исковата молба е направило правоизключващо възражение, позовавайки се на тази клауза от Общите условия, а ищцата не е заявила каквито и да било възражения за неприложимост и/или недействителност на същата, СГС е дължал решаване на спора, базирайки се на тази уговорка между страните. Развиват се подробни съображения, че писмените и гласни доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство, установяват това обстоятелство, като този резултат от проведеното доказване не се опровергава пред втората инстанция. Релевира се, че във въззивното производство не е спазен принципът на чл. 9, ал. 1 ЗСВ за случайно разпределение на делата, тъй като извършилият разпределението - съдия С. К., се е “самоопределила” за съдия-докладчик по делото. Допълва се, че няма данни същата да е определена със заповед на административния ръководител на СГС, като съдия, който може да извършва разпределение на дела. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове, както и да бъдат присъдени направените от ответника разноски по делото.

Искането за допуск до касация се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Представляват ли различни основания за освобождаване на застрахователя от задължение да плати застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка “Каско” - от една страна клаузите от Общите условия към застрахователния договор, с които изначално се уговорят между страните изключения от застрахователното покритие и от друга страна – посочените в чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ предпоставки?”.

2. “При доказано по реда на ГПК сбъдване на условие от Общите условия, което е предпоставка за прилагане на клауза, с която се изключва застрахователното покритие по конкретния застрахователен договор, правилно ли е съдът да игнорира това обстоятелство и вместо да реши спора, базирайки се на клаузата от Общите условия, да осъди застрахователя на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ да плати застрахователно обезщетение за непокрит риск?”.

Сочи се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 55/29.01.2024 г. по гр.д. № 730/2023 г. на IV г.о.

Ответникът по касация М. Т. Ш.- Н. оспорва искането за допуск на касационно обжалване и подадената жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата, за да отмени отхвърлителното решение на първата инстанция и да уважи предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ, е приел, че същото е валидно и допустимо. Посочил е, че не се спори, че ищцата е придобила на 19.11.2019 г. собствеността върху процесния автомобил, след като е изплатила цената по лизингов договор от 15.11.2018 г., че при сключване на договора за лизинг автомобилът е застрахован по имуществена застраховка “Каско” при ответното дружество - ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, че при действие на застрахователното покритие настъпва ПТП от 19.05.2019 г. в [населено място]. Не се спори и се установява от съставените протоколи за ПТП и от съдебно-автотехническата експертиза механизмът на пътния инцидент, при който застрахованият л.а. “БМВ” се удря в паркиран л.а. “М.”, той от своя страна се отмества и удря паркирания пред него л.а. “Мазда”, докато същевременно л.а. “БМВ” се завърта и се ударя в бетонна стена към подземен гараж на кооперация. В САТЕ се установява причинно-следствената връзка между механизма на ПТП и имуществените вреди, нанесени на л.а. “БМВ”. Като спорни по делото са отделени въпросите кой управлява автомобила и кой напуска местопроизшествието – водачът или пасажерът, за да се прецени доколко приложимо е предвиденото в общите условия на ответника основание за отказ да се изплати застрахователно обезщетение при напускане от водача. Отбелязал е, че двата протокола за ПТП не съдържат данни за водача на увредения автомобил “БМВ”, не носят подписи на участници в ПТП или свидетели, включително на разпитаните по настоящото дело свидетели Н. и С., както и два броя АУАН от 30.05.2019 г. за допуснати от К. Н. нарушения на ЗДвП - напуска мястото на ПТП и не уведомява органите на МВР. Издаденото въз основа на актовете наказателно постановление е отменено с влязло в сила решение № 299026/11.12.2019 г., НАХД 14094/2019 г. на СРС. Отбелязал е, че в приетата по делото декларация, съставена на 30.05.2019 г. от името на К. Н., подадена в ОПП - МВР се посочва, че след удара се изплашил много и бил в шок, защото колата е на майка му, поради което напуснал мястото, но там останал негов приятел, който е казал, че е собственик на автомобила. Като се е позовал на заключението на съдебно-почерковата експертиза, решаващият състав на СГС е изключил от доказателствения материал по делото декларация, съставена на 30.05.2019 г. от името на К. Н., подадена в ОПП-МВР, като неавтентичен и неистински - чл.194, ал. 2 вр. чл. 193, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е преценил, че с оспорената автентичност на друга декларация от 30.05.2019 г., подадена от името на ищцата в ОПП - МВР, последната не представя свой сравнителен материал на вещото лице-графолог и предвид възпрепятстване на доказването от ищцовата страна, при условията на чл. 161 ГПК следва да се приеме, че именно тя е написала и подписала частния документ. Съобразил е, че деклараторът не е пряк очевидец на обстоятелството, че собственият й автомобил е управляван от нейния син К. Н., а има опосредени възприятия чрез трети лица, както и че декларира изгоден за себе си факт, с който цели да опровергае отказът на ответника за изплащане на застрахователно обезщетение. Стигнал е до заключението, че в този смисъл декларацията представлява косвено доказателство и обективираното в нея подлежи на пълно доказване с други преки доказателства, каквото не е успешно проведено. След анализ на свидетелските показания и при преценка по реда на чл. 172 ГПК на разногласието в тях, въззивната инстанция е кредитирала тези на незаинтересования свидетел С., основани изцяло на непосредствените му възприятия, според които лицето, на което е съставен акт, излиза от дясната врата на автомобила -пасажерското място, а второто момче излиза от другата врата окървавено, измива си лицето с минерална вода от бутилка и избягва, въпреки призивите да изчака, отправяни от останалия на място.

При тези данни решаващият състав е намерил, че обстоятелството, че водачът напуска местопроизшествието в нарушение на т. 7.3.1.2.3 от Общите условия на застрахователя, според които може да се откаже изплащане на застрахователно обезщетение, когато водачът на МПС напуска мястото на ПТП преди идването на контролните органи, не представлява основание по чл. 405, ал. 1 вр. с чл. 408, ал. 1 КЗ за отказ да се изплати обезщетението. Изтъкнал е, че в случая при настъпването на пътния инцидент лекият автомобил е управляван от трето лице спрямо застрахователното правоотношение, което няма качеството на застрахован или на ползващо се лице. Страна по договора е ищцата, като собственик на увредения автомобил, която не е участник в ПТП. Приел е, че нарушението от водача - трето за спора и застрахователното правоотношение лице, на задълженията по чл. 123, ал. 1 ЗДвП е допуснато след настъпване на пътно-транспортното произшествие, причинило уврежданията, поради което не се установява и причинна връзка между него и настъпилото застрахователно събитие. Добавил е, че само по себе си обстоятелството, че по този начин водачът се бил отклонил от проверката дали е управлявал автомобила след употребата на алкохол или други упойващи вещества, не може да обоснове такава причинна връзка. При преценка на претендирания размер е съобразил заключението на съдебно-автотехническата експертиза, според което средната пазарна стойност за отстраняване на вредите към момента на ПТП от 45 188,54 лева превишава с повече от 70 % действителната пазарна стойност на автомобила от 31 670 лева, т.е. налице е “тотална щета”. След приспадане на запазените части от 7 918 лева или 25 % от действителната стойност, остава дължим остатък от 23 752 лева. При зачитане на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд е уважил иска за заплащане на застрахователното обезщетение по чл.405, ал. 1 КЗ изцяло в претендирания размер от 16 940 лева.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Доводите на касатора за нарушение на принципа за случайно разпределение на дела по чл. 9 ЗСВ, който е сред гаранциите за безпристрастен и справедлив съдебен процес, представляват оплаквания относно валидността на решението, като постановено от незаконен състав. Тълкуването на разпоредбата на чл. 9 ЗСВ и разработената от ВСС Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища налага извод, че случайният подбор се ограничава до избора на съдия докладчик по делото. В случая от протокол за избор на съдия докладчик, находящ се на лист 2 от въззивното производство, се констатира, че делото е разпределено чрез компютърна система, която е утвърдена от ВСС, с начин на разпределение “автоматично”, измежду посочени в същия съдии/младши съдии. Обстоятелството, че в случая съдията докладчик и извършилият разпределението съвпадат, не води до извод за нарушение на чл. 9 ЗСВ, тъй като по аргумент от чл. 35, ал. 4 и 5 от Правилника за администрацията на съдилищата възлагане на дейността по разпределение на делата е функция по упражняване на организационното ръководство в съответния съдебен орган, съответно може да се извършва от председателя на съда, от определени от него съдии или дори с мотивирана заповед да се възложи на съдебен служител. Ако по отношение на някой от членовете на състава е било налице конкретно основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, то той би следвало да се отведе от участие при разглеждане на делото, но такива аргументи не се излагат от касатора. Атакуваното въззивно решение е постановено в императивно изискващата се от закона писмена форма, от съдебен състав от трима съдии, от които е подписано, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда, отразява ясно волята на решаващия състав. С оглед на горното въведените от касатора доводи не могат да обосноват вероятна нищожност на въззивното решение, нито такава се констатира при служебно извършената от настоящия състав проверка, поради което не се покрива хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК по формулираните от страната питания.

Поставеният от страната първи въпрос е материалноправен, обусловил е решаващата воля на въззивния състав и покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация. В решение № 50/29.01.2024 г. по гр.д. № 1464/2023 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че в чл.408, ал. 1, т. 3 от КЗ изрично е посочено, че неизпълнението на задължението по застрахователния договор трябва да е от страна на застрахования, който съгласно § 1, т. 1 ДР на КЗ е лицето, чиито имуществени и/или неимуществени блага са предмет на застрахователна защита по застрахователен договор. Именно това лице поначало е страна по застрахователния договор и е обвързано от неговите клаузи. Същото следва да е значително с оглед интереса на кредитора и да е в пряка причинна връзка с реализирания застрахователен риск, като при изпълнението на това задължение не би се стигнало до реализиране на събитието. Даден е отговор, че няма да е налице хипотезата на чл. 408, ал.1, т. 3 КЗ в случаите, когато определени действия или бездействия, дори и да могат да бъдат преценени като неизпълнение на застрахователния договор, са осъществени от трети лица. Доколкото с тези си действия или бездействия тези лица са причинили настъпването на застрахователното събитие, след евентуалното плащане на застрахователното обезщетение застрахователят би разполагал с регресен иск по отношение на тях.

В случая въззивният съд, като се е позовал на разрешението, дадено в горецитираната практика на касационната инстанция, е намерил, че при настъпването на процесния пътен инцидент, лекият автомобил е управляван от трето за застрахователното правоотношение лице, което няма качеството на застрахован или на ползващо се лице, а страна по договора е ищцата, като собственик на увредения автомобил, която не е участник в ПТП. Преценил е и че нарушението на водача трето лице на задълженията по чл. 123, ал. 1 ЗДвП е допуснато след настъпване на пътнотранспортното произшествие, причинило уврежданията, поради което не се установява и причинна връзка между него и настъпилото застрахователно събитие. Такава причинна връзка не може да се обоснове и от обстоятелството, че по този начин същият се бил отклонил от проверката дали е управлявал автомобила след употребата на алкохол или други упойващи вещества. При това положение по това питане не се обосновава наличие на допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че е неотносимо цитираното от касатора решение № 55/29.01.2024 г. по гр.д. № 730/2023 г. на IV г.о., което разглежда хипотезата на изключен риск от застрахователното покритие, каквато в случая не е налице, доколкото съгласно общите условия към процесната застрахователна полица – т.7.1.2., покрит риск е настъпване на пътно-транспортно произшествие, а в разпоредбата на т. 7.3.1. са определени изключения по тази рискова клауза за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение. В този смисъл и посоченото в същото решение № 224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о., разглежда случай, при който е налице непокрит риск “Кражба” на отдадено под наем или на лизинг моторно превозно средство, ако не бъде заплатена допълнителна премия и добавък.

Поставеният от касатора втори въпрос е фактологичен, тъй като предпоставя извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Формулировката на въпроса съдържа доводите на страната за прилагане на клауза, изключваща застрахователното покритие според касатора, и за игнориране на същата от въззивната инстанция. Същите не могат да бъдат разгледани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното така формулираният въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, разяснен с т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата предпоставка за допуск до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред ВКС, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,