Определение № 4300 от 09.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 553/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на О. Ю. Ш., чрез адв. Г. К., против въззивно решение № 256 от 26 август 2025 г., постановено по в.гр.д. № 461/2025 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 294 от 23 април 2025 г., постановено по гр.д. № 3259/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково, с което са отхвърлени предявените от Ш. срещу Община Хасково искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно на уволнението на Ш., извършено със заповед № ЧР-23 от 12.11.2024 г. на кмета на Община Хасково, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност – „специалист „районен наместник“ и за присъждане на сумата в размер на 6840 лева – обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 14.11.2024 г.-14.05.2025 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК, както и че е очевидно неправилно. В заповедта за уволнение се посочвало, че на 27.10.2024 г. Ш. осъществил физическа агресия срещу журналисти, отразяващи провеждането на избори за народно събрание. Били изброени линкове към статии, в които не се посочвало, че се касае до служител на Община Хасково. При отваряне на статиите се установявали и видеа, на които обаче не се виждало нападение над журналисти. Този факт бил пренебрегнат от съда при постановяване на решението. Освен това в цитираните статии никъде не се споменавало името на Ш. или че той работи като специалист в Община Хасково. Въпросите за това дали работодателят е бил злепоставен пред трети лица и дали това би му се отразило неблагоприятно, не били изследвани от съда. Въззивният съд не обсъдил и обстоятелството, че от събраните свидетелски показания не се доказвало Ш. да е осъществил пряко нападение срещу св. К., а е бутнал камерата му. Не било съобразено още и че случката е станала в извънработно време. Свидетелите Г. и К. в разказаното от тях твърдели за агресия, но не посочвали в какво се изразява тя. В действителност по делото се установявало, че Ш. не е осъществил пряко нападение срещу К., а е бутнал камерата му, но поведението му било изцяло преувеличено от журналистите с цел постигане на сензация. Ш. по никакъв начин не е уронил престижа на общинската служба. Освен това спрямо него не се прилагали чл. 107а КТ и чл. 27 КПСДА. Касаторът твърди още, че съдът е извършил процесуално нарушение, като не е допуснат разпит на свидетелите, които е посочил своевременно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се цитират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Ответникът Община Хасково, чрез юрк. А. Д., в отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. По делото се установява, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което Ш. е заемал длъжността „районен наместник“ с код по НКПД 33433008, и че същото е било прекратено със заповед от 12.11.2024 г., издадена от кмета на Община Хасково на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, във връзка със заповед № ЧР-23/12.11.2024 г. издадена от кмета на Община Хасково, с която на Ш. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Спорът между страните е относно законосъобразността на цитираните заповеди на кмета на Община Хасково, като Ш. оспорва процедурата по налагане на дисциплинарното му наказание, както и основанията за налагането му. Съдът е приел, че не са налице процесуални нарушения в дисциплинарното производство. Ш. е заемал длъжността „районен наместник“, което е административна длъжност в общинската администрация, поради което негов работодател е именно кметът на Община Хасково, следователно дисциплинарното наказание е наложено от легитимиран орган. Спазена е процедурата по КТ, като преди налагането на дисциплинарно наказание на служителя е предоставена възможност да изложи писмени обяснения по случая. От дадените обяснения се установява, че служителят е наясно защо работодателят му иска обяснения и е запознат с инцидента на 27.10.2024 г. Същият недобросъвестно не е посочил в обясненията си, че е сменил телефонния си номер, не е изложил и конкретни твърдения каква точно работа е вършил в процесния период от време. Доколкото отношенията работодател-служител изискват добросъвестност и от двете страни, съдът е приел, че работодателят не е бил длъжен да изиска допълнителни обяснения, с които тези обстоятелства да бъдат изяснени. Работодателят е събрал необходимите доказателства, като се е запознал с публикациите във връзка със случката на 27.10.2024 г, направил е опит да осъществи връзка по телефона с липсващия на работното място служител и е изискал обяснения. След това е преценил, че са извършени нарушения на трудовата дисциплина, за които следва да бъде наложено дисциплинарно наказание. В заповедта за налагане на дисциплинарното наказание са изложени подробни мотиви относно причините, поради които работодателят е преценил, че дисциплинарните нарушения са тежки и следва да бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Спазен е и законоустановеният срок за налагане на дисциплинарно наказание, като същото е наложено в двумесечен срок от откриване на всяко едно от двете нарушения. По отношение на извършените нарушения съдът е разяснил, че за да е налице „физическа агресия“ или „нападение“ е напълно достатъчно служителят да е бутнал камерата, с която е бил сниман. В заповедта не се твърди конкретно нанасянето на удари от страна на Ш.. Самият той не отрича, че е бутнал камерата на св. К., а се стреми да оправдае това си поведение. Това действие е възприето като физическа агресия, а от събраните в хода на дисциплинарното производство доказателства кметът на Община Хасково е приел, че същото е и доказано. Твърдението на въззивника, че не е нанесъл удари по св. К. и св. Г. е прието за неотносимо към предмета на спора, доколкото такова обстоятелство не се и твърди в заповедта за уволнение. Водещо е като какво е възприето поведението на Ш. и чрез него същият уронил ли е престижа и доброто име на работодателя си. Според съда физическата агресия не се характеризира единствено с нанасянето на удари. Бутането на камера, заплашително поведение, дори само посягане към някого може да бъде възприето като агресивно поведение. Не е необходимо нападението да е завършено или да е довело до конкретен резултат, за да може същото да се тълкува като агресия. Без значение е и в какъв период от време е продължил конфликта. В случая от представените по делото доказателства се установява, че поведението е възприето като агресивно. За неоснователно е прието възражението на Ш., че нападението е извършено единствено срещу св. К., който като оператор не бил журналист, тъй като съгласно практиката на ЕСПЧ операторите се причисляват към журналистите, когато участват в създаването на репортаж. В случая св. К. е бил част от екип на „БТВ“, отразяващ провеждането на парламентарните избори в кв. Р., [населено място], поради което протекцията, с която се ползват журналистите, се разпростира и върху него. За неоснователно е прието и възражението, че първоинстанционният съд не е обсъдил разминаванията в показанията на свидетелите Г. и К. относно продължителността на конфликта, което е без значение за делото, а разминаването може да се обясни с разликата във възприятията на всеки човек за ситуацията. Отхвърлено и възражението, че св. К. е заинтересован от изхода на спора и поради това показанията му не следва да бъдат кредитирани. Съдът е посочил, че не е доказано това да е лицето, подало сигнал до прокуратурата за случилото се, но дори и това да е вярно, не обосновава заинтересоваността му от изхода на процесния трудовоправен спор. Показанията на свидетеля са оценени като логични, подробни и подкрепени от други доказателства по делото и затова са кредитирани. При тези данни въззивният съд е приел, че извършеното от ищеца представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в уронване престижа на работодателя и нарушение на етичните норми на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, за което законосъобразно е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Лицето е заемало длъжността „районен наместник“ и като част от общинската администрация за него е приложим Кодексът за поведение на служителите в държавната администрация, в чл. 17. ал. 1 на който е предвидено, че дори в обществения си живот служителят следва поведение, което не уронва престижа на държавната служба. Съдът е посочил, че нападението срещу друго лице представлява непристойно поведение за всекиго, а обстоятелството, че служител на общинската администрация напада журналист, влияе отрицателно на авторитета и доброто име на Общината. В конкретния случай нарушението е още по-сериозно с оглед широкия отзвук, който е получило, и обстоятелството, че е извършено по време на провеждане на парламентарни избори. Публикувани са статии и видеоматериали за случая и той е станал достояние на широк кръг лица. Така с действията си служителят е представил своя работодател в особено негативна светлина пред обществеността. Според съда Ш. с обясненията си не показва на работодателя, че съжалява за стореното, а се е опитал да оправдае действията си с провокация от страна на журналистите. Съдът е приел, че дори и да е бил провокиран, което не се установява по делото, служителят отново е носил отговорността за това да реагира хладнокръвно и да не се поддава на провокация, а да запази поведение, присъщо на служител, заемащ служба с обществен характер. Доколкото в атакуваната заповед за уволнение е посочено и друго нарушение на служителя, а именно неявяване на работа в течение на два последователни работни дни за периода 29.10.2024 г. – 01.11.2024 г., съдът е развил подробни съображения относно това нарушение и е стигнал до извода, че същото е останало недоказано по делото. Въпреки това обжалваното дисциплинарно уволнение е прието за законосъобразно въз основа на трайната съдебна практика, която приема, че при съдебен контрол на дисциплинарно уволнение, което се основава на няколко нарушения на трудовата дисциплина, достатъчно е да се установи законосъобразност само на едно от вменените нарушения, за да бъде признато уволнението за законно. Затова първоинстанционното решение е потвърдено. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът поставя група процесуалноправни въпроси, които касаят задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество да обсъди всички доказателства по делото, както поотделно, така и в съвкупност, и да обсъди противоречията в показанията на свидетелите, в случай че това се твърди във въззивната жалба. Тези задължения са изведени в трайната съдебна практика и няма съмнение, че са вменени на въззивния съд при разглеждане на спора. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях е направил аргументирани изводи относно извършеното нарушение. Твърдяното от касатора противоречие в свидетелските показания се основава на тезата, че показанията на двамата свидетели се разминават относно времетраенето на конфликта. Въззивният съд обаче е приел това за неотносимо, както и е посочил, че възприятията на хората в това отношение са различни. Същественото според съда е, че поведението е възприето като агресивно, за което свидетелите дават еднопосочни сведения. При това положение по поставените въпроси не се констатира основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос от тази група – за задължението на въззивния съд да допусне поисканите и недопуснати от първоинстанционния съд свидетели, в случай че установи, че от изслушаните свидетелски показания не се установява спорния факт, не взема предвид обстоятелствата по делото. В исковата молба е посочено, че двама от исканите свидетели ще установяват обстоятелствата около медийно отразеното събитие на 27.10.2024 г. и именно това съдържа разпитът на св. Е.. Останалите свидетели са били поискани във връзка с второто основание за уволнение, което съдът е приел за недоказано и затова не е предмет на касационна проверка. В заключение, и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Втората група въпроси обхваща въпроса за проверка за съответствие между извършеното нарушение и дисциплинарното наказание, както и дали при твърдения за несъответствие между тежестта на дисциплинарното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание съдът следва да провери достоверността на възприетото от работодателя, когато същият се позовава на журналистически статии, и дали съдът следва да обсъди работодателят бил ли е злепоставен пред трети лица и действията на работника биха ли му се отразили неблагоприятно. В трайната съдебна практика, включително цитираната от касатора, се приема, че преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. Въззивният съд е съобразил тези разрешения и подробно е обсъдил обществения характер на длъжността на ищеца, както и завишените изисквания към поведението му като служител на такава длъжност, също и отношението на служителя към извършеното, широкият медиен отзвук и интерес към случката и как поведението на служителя уронва престижа на работодателя му и го представя в негативна светлина пред обществеността. Съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, включително посочените журналистически статии, като е стигнал до извод, че данните за инцидента и непристойното поведение на служителя се установяват както с писмени, така и с гласни доказателства. Предвид посоченото липсва противоречие между възприетото от съда и съдебната практика, което да обосновава допускане на касационно обжалване. По въпроса приложим ли е чл. 107а КТ по отношение на лице, назначено в местната администрация като „районен наместник“, във въззивното решение няма самостоятелно изложени мотиви. На основание чл. 272 ГПК е направена препратка към мотивите на първоинстанционното решение, в които е подробно аргументирано защо чл. 107а КТ е приложим по отношение на служителя. В първоинстанционното решение е прието, че заеманата длъжност всъщност е „специалист“, която отговаря на код 33433008 по НКПД, посочен и в трудовия договор на Ш., и доколкото е част от общинската администрация, спрямо нея е приложим чл. 107а КТ. Липсва противоречие между тези изводи на съда и цитираното от касатора решение № 75 по гр.д. № 3025/2018 г. на ВКС, ІV г.о., което е постановено по въпроса дали директорът на общинско предприятие попада сред длъжностите от държавната администрация по чл. 107а КТ. Възприетото в това решение е неотносимо към конкретния случай и заеманата от ищеца длъжност. Независимо от гореизложеното, въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото неговото разрешаване не е обусловило изводите на въззивния съд, а се отнася до мотивите на първата инстанция. Въпрос за значението на препращането по реда на чл. 272 ГПК не се поставя. По същият начин не е обусловил изводите на въззивния съд и въпросът налице ли са основания за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за действие, извършено извън работно време и не в изпълнение на трудови/служебни задължения. В практиката на ВКС е възприето разбирането, че дисциплинарната отговорност на работника или служителя не може да се ангажира за поведението му след приключване на работното време, освен ако законът или правилата за етично поведение на съответната длъжност изискват друго (в този смисъл решение № 17 по гр.д. № 2293/2018 г. на ВКС, IV г.о.). В случая, както и самият касатор заявява, обстоятелството, че действието се е развило извън работното време за служителя, не е отчетено от въззивния съд, макар това обстоятелство да е заявено с исковата молба, както и във въззивната жалба. И тук въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да даде отговор на всички оплаквания и възражения, посочени във въззивната жалба, включително и посоченото в поставения въпрос, не се поставя, а съдът няма правомощие да извежда правен въпрос непосочен в касационната жалба. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – макар в касационната жалба и в изложението към нея да е посочено основанието на предл. 3 от посочената норма, заявените съображения касаят твърдение за вероятна недопустимост на въззивното решение. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая обаче такъв порок не е допуснат. При този изход на спора на ответника по касационната жалба се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 евро. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,