Определение № 3230 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 693/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив срещу решение №1398/22г. на Пловдивски окръжен съд.

Въззивният съд се е произнесъл по иск по чл. 59 ЗЗД- обезщетение за лишаване от ползване на частен имот (168кв.м. от поземлен имот, вкл. В кадастралните регистри на Община Пловдив), който попада в улична регулация и се ползва като улица, без да е извършено отчуждаване. Искът е предявен от Ю. И. срещу Община Пловдив. От фактическа и правна страна съдът е приел, че ответникът е осъден с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС да предаде владението на процесния имот, тъй като неоснователно го ползва за обществени нужди. Владението било предадено от Общината чрез констативен протокол едва на 11.06.21 г., поради което съдът е приел, че за исковия период от 17.10.2017г. до 10.02.21г. имотът е бил ползван без основание, и заради това е присъдил 13469,60лв. обезщетение по чл. 59 ЗЗД съгласно приета по делото техническа експертиза за пазарната наемна цена.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: „1.Допустим ли е иск по чл. 59 ЗЗД, в случай, че ищецът разполага с друг иск за обезщетение за вреди? 2.Може ли да се претендира обедняване след като няма данни за обогатяване на ответника? 3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и възраженията на страните, както и да направи собствени изводи за правнорелевантните факти по делото?

4. Ползва ли се имотът от община, когато служи за обществено ползване?

5. При иск по чл. 59 ЗЗД следва ли да е реализирана имуществена облага?“.

Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Решението на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1

ГПК. Освен това по формулираните въпроси в изложението има създадена практика на ВКС и липсват основания за изменението и, за да е налице предпоставката на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. Ответникът е осъден с влязло в сила съдебно решение да предаде владението върху имота на основание чл. 108 ЗС. Налице е формирана СПН, че ответникът владее имота неоснователно като го ползва за обществени нужди. Изпълнение на задължението за предаване на владението не е доказано. Не се твърди и за настъпването на такъв нов факт през процесния период в отношенията между страните. Представен е протокол за предаване на владението, който е ирелевантен, защото е подписан след края на исковия период. Ответникът се е ограничил да възразява, че ползването на имота за обществени нужди не представлява владение за Общината, както и че Общината не е осъществила обогатяване. Първото възражение е преклудирано от СПН, формирано от влязлото в сила съдебно решение, постановено по чл. 108 ЗС. По второто възражение, съставът на ВКС по ревандикационния иск вече е разяснил, че обогатяването за Общината е спестяването на разноски за отчуждаване на имота.

Първият поставен въпрос в изложението е неотносим, тъй като този въпрос не е бил поставен, респективно разрешен от въззивния съд. Освен това неизпълнението на влязло в сила съдебно решение за предаване на владение, реализира фактическия състав на неоснователното обогатяване, а не на деликт. В този смисъл е трайната практика на ВКС.

Вторият и петият въпрос не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Напротив въззивния съд се е съобразил с влязлото в сила съдебно решение между страните, включително с определението по чл. 288 ГПК на ВКС, с което е разяснено, че Общината се обогатява чрез спестяването на разноски за отчуждаване на имота съгласно цитираната в определението практика на ВКС.

Третият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е намерил възраженията на Общината за неоснователни, тъй като Общината е осъдена с влязло в сила съдебно решение да предаде владението върху имота, а доказателства за предаване на владението не са представени.

Четвъртият въпрос е необуславящ правните изводи на въззивния съд, тъй като възражението, че имотът не се ползва от общината, защото се ползва за обществени нужди, е преклудирано с влязлото в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС. Освен това въззивният съд се е съобразил с обективните предели на СПН между страните, и по този начин решението му не се намира в противоречие с практика на ВКС.

В заключение: Липсват основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е постановено в съответствие с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС между страните за същия имот, и е уважил иска по чл. 59 ЗС за процесния период, доколкото Общината не е ангажирала доказателства, а и твърдения, за изпълнение на задължението за предаване на

имота.

С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1920лв., представляващи платен адвокатски хонорар.

Воден от горното, ВКС, състав на III ГО