Определение № 3571 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 70/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу определение № 1676 от 03.07.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 1645/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ срещу определение № 6200 от 23.04.2024 год., постановено в производство по чл. 248 ГПК по гр. дело № 10393/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 17 с-в. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че ищецът, като държавен орган, дължи заплащане на държавна такса. Вземането, предмет на делото, било публично държавно вземане, а държавата и държавните учреждения не дължали държавна такса, когато се защитавали интереси от по-висш порядък, каквато била защитата на публичната държавна собственост и публичните вземания. В изложението към частната касационна жалба като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани седем въпроса, които могат да бъдат обобщени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, до следния правен въпрос: Дължи ли КОНПИ държавна такса в производството по ЗОНПИ в хипотезата на цялостно или частично отхвърляне на предявен иск за гражданска конфискация? Частният жалбоподател навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС /включително задължителна такава/. Ответните страни С. С. Ф. и Т. В. Ф. излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – доводи за неоснователност на частната касационна жалба. Първоинстанционното производство по гр. дело № 10393/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 17 с-в, е било образувано по предявени от КОНПИ срещу С. С. Ф. и Т. В. Ф. искове с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ за отнемане на незаконно придобито имущество, като с решението по делото от 23.02.2024 год. исковете са изцяло отхвърлени и ищецът е осъден да заплати, както следва: на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 5 800 лв., от които 4 000 лв. – адвокатско възнаграждение и 1 800 лв. – депозит за експертиза и по сметка на СГС на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ сумата от 2 938.86 лв., представляваща държавна такса. Своевременно ищецът е подал молба по чл. 248 ГПК, съдържаща искане за изменение на решението в частта за разноските, като е твърдял, че дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 2 734.14 лв., както и че не дължи заплащане на държавна такса по делото, тъй като на основание чл. 84, ал. 2 ГПК е освободен от такава. Искането е било оставено без уважение от Софийски градски съд с определение № 6200 от 23.04.2024 год., по съображения, че към момента на постановяване на решението заплатения хонорар не е прекомерен, а с оглед изхода от спора, ищецът дължи държавна такса. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че според представените доказателства ответниците са заплатили в брой адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. Счел е за неоснователно възражението на жалбоподателя за прекомерност на заплатения хонорар са неоснователни, предвид правната и фактическа сложност на делото, събрания обемен доказателствен материал и извършените от процесуалния представител на ответниците процесуални действия. Въззивният съд е изложил съображения, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като исковете за отнемане на незаконно придобито имущество не съставляват такива за защита на публична държавна собственост и публични държавни вземания. В специалния закон изрично е уредено как се разпределя отговорността за таксите и разноските по тези производства и съобразно разпоредбата на чл. 157 ал. 2 ЗОНПИ при отхвърляне на искането държавната такса следва да се възложи на КОНПИ. Позовал се е на определение № 13 от 12.01.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3107/2020 год., IV г.о., ГК, в което е прието, че една от разликите между ЗОПДИППД /отм./ и следващите два закона – ЗОПДНПИ /отм./ и ЗОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28, но по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ /отм./ и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. Поради това е счел, че е неприложима съдебна практика, формирана по ЗОПДИППД /отм./, на която се позовава частният жалбоподател. Въззивният съд е посочил, че по действащия закон е налице изрична разпоредба – чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, идентична на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ /отм./, от която следва, че при отхвърляне на исковете на Комисията, респ. при отказ от иска, в нейна тежест се присъжда дължимата държавна такса по делото. От нормата на чл.154, ал. 3 ЗОНПИ следва, че при завеждане на иска държавната такса не се внася, а не че такава такса не се дължи от ищеца, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт в случай, че искът е неоснователен. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според цитираната от касатора практика, отмененият ЗОПДИППД не съдържа специални разпоредби за дължимите държавни такси в производството по предявени от Комисията искания пред окръжните съдилища. Същевременно, според нормите на чл. 12 и чл. 13 от закона, същата е създадена като орган на държавно управление със специализирани функции, като крайната цел на дейността й е постъпването в патримониума на държавата на имущество, което /пряко или косвено/ е придобито от престъпна дейност. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК, не се дължи държавна такса в случаите, когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд като представител на държавата в изпълнение на възложена със закон компетентност, защото макар органът да е инициирал производството по гражданското дело, не негов е интересът и ползата от правораздавателната дейност. Такса не се дължи не само от субституента, но и от титуляра на притезанието, защото правото, за реализирането на което се образува производството по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./, е публично държавно вземане – чл. 162, ал. 2, т. 5 ДОПК, за чието установяване и защита съдилищата не събират държавна такса – чл. 84, т. 1 ГПК. Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по нейно искане с основание чл. 28 ЗОПДИППД /отм./, пред всички инстанции. Тази практика има предвид производствата по ЗОПДИППД /отм./ и е неотносима към изведения въпрос, който касае производството по сега действащия конфискационен закон – Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, с променено понастоящем заглавие на Закон за отнемане на незаконно придобито имущество /загл. изм. – ДВ, бр. 84 от 2023 год., в сила от 06.10.2023 год./. Според установената последователна практика на ВКС, обективирана в определение № 13 от 12.01.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3107/2020 год., ІV г. о., ГК /на което се е позовал и въззивния съд/, определение № 2833 от 04.10.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3948/2023 год., ІІІ г. о., ГК, определение № 653 от 15.02.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 228/2024 год., III г. о., ГК, определение № 5306 от 20.11.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4336/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 4501 от 9.10.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3739/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 2510 от 23.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1814/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 2931 от 09.06.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1632/2025 год., ІІІ г. о., ГК и др., съгласно чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/, идентичен на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ /отм./, при отхвърляне на исковете на Комисията се присъжда дължимата държавна такса по делото. От нормата на чл. 154, ал. 3 ЗПКОНПИ следва, че при завеждане на иска държавната такса не се внася /касае се изключение от общото правило, че държавната такса се внася предварително/, а не че такава такса не се дължи от ищеца, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт в случай, че искът е неоснователен. В тази практика е разяснено също така, че КОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ е частноправно. В производството по ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Въззивният съд, отчитайки обстоятелството, че първоинстанционното производство е образувано при действието на последния конфискационен закон, действащ и понастоящем – ЗОНПИ /обн., ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 год., загл. изм. – ДВ, бр. 84 от 2023 год., в сила от 06.10.2023 год./., е съобразил изричната разпоредба на чл. 157, ал. 2 от закона и цитираната по-горе практика на ВКС. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. В изложението липсва формулиран въпрос, който да е изрично, конкретно относим към изложената в мотивите на въззивното определение преценка във връзка с възложената на ищеца отговорност за направените от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение в производството по ЗОНПИ. Касационният съд не е длъжен да извежда такъв въпрос от съдържанието на частната касационна жалба, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответните страни. Не се допуска касационно обжалване по въпрос, различен от този, който сочи касатора, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, каквито в случая не се констатират от настоящия съдебен състав /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд