Определение № 2047 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 607/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат Д. И. срещу определение № 279 от 27.02.2026 г., постановено от Плевенски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 95 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която е отменено определение № 31/06.01.2026 г. по гр.д. № 4933/2025 г. на Плевенски районен съд в неговата част му, с която е оставена без уважение молбата на противната на жалбоподателя страна по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, относно адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв - за разликата между присъдената с решението сума от 613,55 евро /1 200 лв./ и 204,52 евро /400 лв./, като незаконосъобразно, и вместо това е изменено на основание чл. 248 ГПК решение № 1991/16.12.2025 г., постановено по гр.д. № 4933/2025 г. по описа на Плевенски районен съд в частта за разноските за адвокатско възнаграждение на адвокат Д. И., и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е осъдено „ЕОС Матрикс“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адвокат Д. И., в качеството му на пълномощник на А. Р. М. с ЕГН: [ЕГН], адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро /400 лв./, вместо присъдените с решението 613,55 евро /1 200 лв./. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие със задължителната практика на ВКС. Изтъква се, че ответникът не е представил списък на разноските и по този начин е нарушил чл. 80 ГПК, а постановявайки обжалвания съдебен акт, въззивният съд не е съобразил т. 9 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че неправилно Плевенски окръжен съд е намалил три пъти размера на претендираното адвокатско възнаграждение, без да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ответника, както и извършената от адвоката работа. Добавя се, че неправилно въззивният съд е отказал приложението на Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, като се подчертава, че дори тя да противоречи на правото на ЕС и да не следва да намери приложение, то поне следва да служи на съда като ориентир, без да е обвързваща за него. Обобщава се, че присъденото възнаграждение в размер на 400 лв. противоречи на пазарните условия, не е справедливо и обосновано и не съответства на достойнството на адвокатската професия. Изтъква се, че дори при получена безплатна правна помощ по реда на Закона за правната помощ, съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, присъденото в случая възнаграждение следва да бъде увеличено два пъти, поради което е налице неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяната на обжалваното определение в частта, с която адвокатското възнаграждение е намалено от 1200 лв. на 400 лв. и постановяването на друго такова, с което да бъде увеличен размера на адвокатското възнаграждение на 1200 лв. за първоинстанционното производство. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се и се излагат съображения, че въпросът с размера на адвокатското възнаграждение е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се сочи, че е налице противоречие между постановеното от Окръжен съд – Плевен и т. 2, т. 3 и т. 9 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се също и се излагат съображения, че въпросът за размера на адвокатското възнаграждение е разрешен и в противоречие с § 16 от Решение на СЕС по дело С-433/2022 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /с оглед оплакването явно се има предвид т. 2 от същия законов текст./ Сочи се, че съдът се е произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е налице неправилно определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят излага, че с оглед гореизложеното, формулира следните въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и моли да им бъдат дадени отговори: 1/ „Когато е оказана безплатна правна защита и съдействие на основание чл. 38 ЗАдв при определяне размера на адвокатското възнаграждение кой нормативен акт следва да намери приложение - Закон за адвокатурата или Закон за правната помощ?“ 2/ „Може ли съдът при определяне на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38 ЗАдв да не вземе предвид материалния интерес по делото и да присъди минимално възнаграждение, само позовавайки се на признанието на иска от страна на ответника?“ 3/ „При недобросъвестно процесуално и извънпроцесуално поведение на ответника, може ли съдът да присъди минимално адвокатско възнаграждение само на база направеното признание на иска?“ 4/ „Може ли ответникът да иска изменение на решението в частта за разноските по чл. 248 ГПК, когато е направил признание на иска, но не е представил списък на разноските по чл.80 ГПК?“ 5/ „Каква преценка следва да направи съда при определяне размера на адвокатското възнаграждение за 1 час реално извършена работа така, че да отговаря на пазарните условия, предвид това, че България е член на Европейския съюз, еврозоната и съобразно размерите на средната работна заплата в България и Европа?“ Ответникът в производството оспорва както основанията за допускане до касационно обжалване, така и основателността на подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: С обжалваното определение № 31/06.01.2026 г. по гр.д. № 4933/2025 г. на Плевенски районен съд, първоинстанционният съд е приел, че с решението си е осъдил ответника да заплати дължимото адвокатско възнаграждение, като се е съобразил с Наредба № 1/2004 г., фактическата и правна сложност на делото и предвидения в наредбата минимум, както и с Решение от 24.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г. Районният съд е посочил в мотивите си, че е редуцирал претендирания адвокатски хонорар, след като е съобразил извършената адвокатска работа, сложността на делото и стойността на предявеният иск. Въззивният съд е счел обжалваното определение на Плевенски районен съд за частично незаконосъобразно, като не е споделил извода на първоинстанционния съд относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение, а именно - че на осъществилия безплатна правна помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 1 200 лв., което от 1 700 лв. е било намалено от Плевенски районен съд до този размер, при отчитане на направеното признание на иска, както и предвид размера на исковата претенция, фактическата и правна сложност на делото, и продължителността на производството. Въззивният съд е посочил и съобразил следното: Разпоредбата на чл. 38 ЗАдв препраща към Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, която не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика на ВКС, съобразена с практиката на СЕС, съгласно която даденото в решението на СЕС тълкуване е, че въведеното в чл. 38, ал. 2 ЗАдв правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. С оглед на гореизложеното въззивният съд е намерил за частично неправилни изводите на районния съд относно размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съобразено е, че предмет на разглеждане по делото е един иск по чл. 439 от ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК с общ материален интерес от 14 855,47 лв. /главница, лихви, разноски и адвокатско възнаграждение/, по който с отговора на исковата молба от ответника - кредитор е направено признание на иска, а по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, на което упълномощеният от ищеца А. Р. М. - адвокат И. се е явил и е поддържал исковата молба. Съобразно материалния интерес, вида и характера на предявеният иск, обсъдената невисока правна и фактическа сложност на делото, и действително извършената от пълномощника работа, въззивната инстанция е счела, че дължимото на адвокат Д. П. И. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение следва да бъде определено в размер на 204,52 евро /400 лв./. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Плевенски окръжен съд определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на обжалвания съдебен акт, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането му до касационен контрол. В случая частният касационен жалбоподател не формулира правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на който да поддържа и обосновава с конкретни твърдения, наличието на приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а само сочи, че въпросът с размера на адвокатското възнаграждение е разрешен в противоречие с посочената задължителна практика на Върховния касационен съд и на СЕС, поради което касационно обжалване на посоченото основание не следва да бъде допуснато. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и по никой от въпросите на частния касационен жалбоподател, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на същите е налице формирана практика на касационната съдебна инстанция, включително цитираната от въззивния съд в обжалваното му определение, както и служебно известна на съдебния състав, по отношение на която не са налице предпоставките за изоставянето и/или изменението й, съобразно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и наличието на която практика, съобразно същите разрешения, изключва приложимостта в случая, на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ търговско отделение