Определение № 1863 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 390/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба на С. М. К., представлявана от своята майка Катаржина Караш, срещу решение №192 от 04.09.2024г. по в.гр.д. №174/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново и частна касационна жалба срещу същото решение, в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 230 от 19.02.2024г. по гр.д. №146/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е оставено без уважение искането за изменение на решение №682 от 15.12.2023г. по гр.д. №146/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта за разноските. По касационната жалба: Касационната жалба на С. М. К. е подадена срещу въззивното решение, в частта, с която след частично потвърждаване и отмяна на решение №682 от 15.12.2023г. по гр.д. №146/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново искът на касационната жалбоподателка против Застрахователна компания „Лев Инс“ АД с правно основание чл.432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. К. М. – баща на жалбоподателката, при ПТП от 23.09.2018г. е отхвърлен за разликата над 84 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния, материалния закон и необоснованост. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд неправилно е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Твърди, че не са съобразени застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, средната месечна заплата за периода 2005г. – 2018г., нито инфлационните процеси. Излага аргументи, че въззивният съд не е отчел в пълна степен обстоятелството, че починалият е бил 29-годишен към момента на транспортното произшествие, работоспособен, осигуряващ морална подкрепа и материална издръжка на семейството си, както и че грижите за отглеждане на жалбоподателката са полагани главно от него и бабата на детето. Твърди, че решаващият съд не е съобразил връзката между детето и баща му, интензитета на болките и страданията, които С. М. К. е изпитала и продължава да изпитва, след като е разбрала, че единият ѝ родител е починал, както и неблагоприятните последици на загубата върху нейната психика и емоционално състояние. Счита, че приетата степен на съпричиняване от въззивния съд в размер на 30 % е завишена. Твърди, че не е установен принос от страна на пострадалия, доколкото не е установено наличието или липсата на пътен банкет или тротоар в процесния участък, което да обуславя приложението на чл.108 от ЗДвП, както и че наличието на алкохол в кръвта на М. М. не е доказано по реда на ГПК, а мотивите и присъдата в наказателното производство не се ползват с доказателствена сила спрямо виновното поведение на пострадалия в гражданския процес. Счита за недоказано, че пострадалият се е движил вляво, с гръб към движещите се в същата посока автомобил и в средата на лентата за движение. Сочи, че и въз основа на облеклото на пострадалия не може да се обоснове принос за настъпване на процесното ПТП. Навежда доводи, че съпричиняване не е конкретно установено, а дори да се приеме, че е налице, то неговият размер следва да бъде определен в размер на 10 %, тъй като водачите на МПС носят по-голяма отговорност. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?; 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на извършване на деликта?; 4. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?; 5. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?; 6. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?; 7. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?; 8. Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?; 9. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 10. При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?; 11. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?; 12. Обвързан ли е съдът с показанията на свидетелите или заедно с установените факти по делото ги преценява по свое вътрешно убеждение?; 13. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?; 14. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?; 15. Следва ли въззивният съд при формиране на извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, да вземе предвид поведение на пострадалия, за което няма конкретни твърдения и фактически основания в отговора на исковата молба, както и в депозираната въззивна жалба? Твърди, че въпросът по т.1 е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., въпросът по т.2 – в противоречие с практиката на ВС и ВКС, формирана по ППВС №4/1968г., Решение №149 от 02.05.2011г. по гр. д. №574/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., Решение №121 от 09.07.2012г. по т. д. №60/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.; въпросът по т.3 – в противоречие с Решение №749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение №350 от 17.10.2011г. по гр.д. №1382/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.; по т.4 – в противоречие с Решение №148 от 28.06.2018г. по гр.д. №3923/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.; въпросът по т.5 - в противоречие с Решение №1 от 27.03.2012г. по гр. д.№1106/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. По въпроса по т.6 касационната жалбоподателка се позовава на противоречие с Решение №214/18 от 08.01.2019г. по гр.д.№3921/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение №236 от 13.12.2017г. по т.д. №1200/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №81 от 14.06.2016г. по т.д. №1529/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №141 от 30.11.2017г. по гр.д. №60360/2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., Решение №193 от 06.12.2017г. по гр. д. №60137/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; по въпроса по т.7 – на противоречие с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, Решение №15 от 30.01.2015г. по гр. д. №4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №24 от 28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о.; по въпроса по т.8 – с ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, Решение №194 от 18.06.2013г. по гр.д. №1100/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. Сочи наличие на противоречие на приетото от въззивния съд по въпроса по т. 9 с практиката, формирана с Решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение №906 от 30.12.2004г. по гр.д. №1106/2003г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., Решение №1116 от 01.10.2008г. по гр.д. №4876/2007г. на ВКС, ГК, V г.о.; по въпроса по т. 10 – с практиката по Решение № 84 от 15.08.2016 г. по т.д. №1308/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №151 от 12.11.2012г. по т.д. №1140/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №166 от 01.10.2013г. по т.д. №60/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №169 от 02.10.2013г. по т.д. №1643/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.; по въпроса по т. 11 –противоречие с Решение №15 от 19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №97 от 06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №96 от 15.10.2012г. по т.д. №936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №39 от 16.07.2010г. по т.д. №551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №49 от 15.04.2009г. по т.д. №648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 60126 от 19.11.2021г. по т.д. №1999/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №206 от 12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №98 от 24.06.2013г. по т.д. №596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №16 от 04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №54 от 22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №159 от 24.11.2010г. по т.д. №1117/2009г. на ВКС, ТК II т.о., Решение №118 от 27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №97 от 06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.; въпросът по т.12 – Решение №622 от 04.08.2006г. по гр. д.№298/2005г. на ВКС, ГК, IV г.о. Касационната жалбоподателка въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по отношение на въпросите по т.10, т.11, т.13, т.14 и т.15 от изложението. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски пред въззивната инстанция. А. К. А., [населено място], трето лице-помагач на ответното дружество, не изразява становище по касационната жалба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на баща ѝ, вследствие на процесното ПТП, настъпило на 23.09.2018г., възлиза на 120 000 лева, като следва да бъде намалено с 30 % поради принос на пострадалия. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил конкретните отношения между ищцата и починалия й баща, възрастта на детето към датата на събитието, икономическата конюнктура в страната към този момент. Относно психическите и емоционални болки и страдания на жалбоподателката е отчел свидетелските показания на С. А. (майка на починалия и баба на жалбоподателката) и Д. К., съгласно които жалбоподателката е изживяла тежко смъртта на баща си, като е станала по-затворена, отказвала е да се храни, не е спирала да плаче и да пита за баща си. Съобразил е, че детето е било на възраст от 6 години, когато е загубило своя баща М. М., както и че последният е полагал грижи за всичките си деца, с които живеел в едно домакинство, като е отделял еднакво внимание на всяко едно от тях. Отчел е, че след произшествието грижите за отглеждането на С. М. са поети изцяло от бабата на детето, която въпреки това не може да замести емоционалната връзка между баща и дъщеря. Въззивният съд е приел за правилни мотивите на първоинстанционния съд относно размера на съпричиняването от страна на пострадалия. Приел е, че водачът на лекия автомобил не е спазил чл.20, ал.2 от ЗДвП, с оглед на което нарушение е причинил процесното транспортно произшествие, но пострадалият със своето поведение също е допринесъл за настъпване на резултата. Отчел е поведението на пострадалия, който се е придвижвал по пътното платно, в средата на лентата за движение, в нетрезво състояние, като е носел тъмни дрехи, които са намалявали видимостта в тъмната част на денонощието Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1- т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационната жалбоподателка въпроси по т.1 – т.6 относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.432, ал.1 от КЗ, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. По проблема за значението на социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, включително и нормативно определените лимити на застрахователно покритие, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е налице постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №66/03.07.2012г. по т.д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №23/25.03.2014г. по т.д. №1154/2013г. на ВКС, II т. о, решение №157/28.11.2014г. по т.д. №3040/2013г. на ВКС, II т. о, решение №242/12.01.2017г. по т. д. №3319/2015г. на ВКС, II т. о. и други, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към момента на увреждането. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от малолетното дете, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледано всяко едно от тях и е съобразено комплексното им отражение върху психическото и емоционално състояние на ищцата. Решаващият състав е изследвал релевантните за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между бащата и малолетната ищца, отчел е ранната възраст на детето към момента на събитието – 6 години, изследвал е бъдещото проявление на внезапната и ранна смърт на родителя върху процеса на израстване на ищцата, съобразил е и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Наведените в изложението съображения, че въззивният съд не е преценил в съвкупност всички релевантни за спора обстоятелства, съставляват касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК за нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК. Следва да се има предвид и факта, че разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, а от разликата във фактите и обстоятелствата, доказани по всеки отделен случай. Въпросите по т.7 и т.9 касаят задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК и са обвързани с оплакването на жалбоподателката, че в мотивите на въззивния съд не се съдържа преценка за конкретните обстоятелства, обосноваващи присъждане на посочения от съда като справедлив размер на обезщетението и наличието на съпричиняване. Същите са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях също не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно задължителната и постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационната жалбоподателка Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, Решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №60155/16.08.2021г. по гр. д. №3441/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г.о., решение №52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г.о. и други, съдът е длъжен в решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В настоящия случай, в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по оплакванията на страните относно размерите на присъденото обезщетение и обстоятелствата, които го обуславят, както и е извършил и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение и критериите за определяне на неговия размер. Обсъдил е и направените във въззивната жалба на касаторката – ищца по делото оплаквания срещу констатациите на първоинстанционния съд относно определения от съда размер на съпричиняването. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на анализа на събраните доказателства, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Въпросът по т.8 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не се явява обуславящ за изхода на производството, доколкото въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК. Не е налице основание за допускане на касационен контрол и по поставените от касационната жалбоподателка въпроси по т.10 – т.12 относно неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, предпоставени от доводите в касационната жалба за недоказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Съгласно решение №33/04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, II т.о., решение №96/15.10.2012г. по т.д. №936/2011г. на ВКС, I т.о., решение №39/16.07.2010г. по т.д. №551/2009г. на ВКС, II т.о., решение №43/15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по – малък обем. Въпросът по т.10 от изложението е израз на тезата на касационната жалбоподателка, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване е базиран на предложения. Тази теза не съответства на мотивите на въззивното решение, доколкото въззивният съд, за да приеме наличието на съпричиняване, се е позовал на конкретни фактически констатации относно поведението на пострадалия – че същият се е придвижвал по пътното платно, в средата на лентата за движение, в нетрезво състояние, което поведение е в пряка причинна връзка с настъпването на ПТП. Преценката на доказателствения материал и формираните въз основа на него изводи на съда за фактическата обстановка не подлежат на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. Въпросът по т.11 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обуславящ за изхода на производството, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС – решение №118 от 27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №15 от 19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. В случая, за да намали обезщетението за неимуществени вреди с определения размер на съпричиняване – 30%, въззивният съд подробно е обсъдил поведението, с което водачът на лекия автомобил и пешеходецът са допринесли за настъпването на произшествието. Изложил е констатации относно това, в какво се състои поведението на пострадалия, което е в пряка причинна връзка с настъпването на ПТП - че същият се е придвижвал по пътното платно, в средата на лентата за движение, в нетрезво състояние. Съобразено е възприетото в практиката становище, че противоправното поведение на пешеходеца не се състои в употребата на алкохол сама по себе си, но алкохолното опиянение влияе на преценката за разстояние и скорост на пътните превозни средства, като повишава риска от възможни забавени и неточни преценки от страна на пешеходеца на разстоянията и скоростта на движещите се по пътното платно автомобили, особено при намалена видимост, както и от недообмислени решения и действия. Също така въззивният съд е съобразил и времето на настъпване на транспортно произшествие – в тъмната част на денонощието, както и обстоятелството, че пострадалият е бил облечен в тъмни дрехи, което допълнително е намалило вероятността да бъде видян от водачите на МПС. Същевременно съдът е изтъкнал в какво се състои допуснатото от водача на автомобила нарушение на правилата за движение, като е посочил, че основната предпоставка за настъпването на ПТП е неговото поведение, доколкото същият не е спазил разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП и с извършеното от него нарушение е предизвикал настъпването на ПТП при управление на автомобила без съобрази скоростта си с пътната обстановка и условия. Също така е отбелязъл изрично, че макар с поведението си пострадалият да е допринесъл за настъпването на ПТП, произшествието е било предотвратимо от водача, ако същият бе съобразил скоростта на управлявания от него автомобил с пътната обстановка. Следователно констатациите, с които решаващият съдебен състав е мотивирал намаляването на обезщетението са формирани в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, поради което не е налице основание за допускане на касационен контрол По отношение на останалите въпроси в изложението не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като касационната жалбоподателка не посочва какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Въведеното основание не е налице предвид липсата на посочена законова разпоредба, която да е неясна или непълна и произнасянето на ВКС да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД съществува последователна практика на ВКС, включително и цитирана от жалбоподателката в касационната жалба. Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно от това, касационната жалбоподателка не е заявила обстоятелства, относими към очертаните хипотези на очевидна неправилност на въззивното решение. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, изложени в касационната жалба, и е независимо от въпросите, поставени в изложението по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Апелативен съд – Велико Търново въззивно решение. По частната касационна жалба: Частната касационна жалба е подадена от С. М. К. срещу решение № 192 от 04.09.2024 г. по в.гр.д. № 174/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 230 от 19.02.2024 г. по гр.д. № 146/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново за отхвърляне искането на жалбоподатела за изменение на решение № 682 от 15.12.2023г. по гр.д. №146/2023г. в частта за разноските. В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното решение в частта за разноските, имащо характер на определение, е неправилно, необосновано и немотивирано, а допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частната жалбоподателка поставя като значими за изхода на делото следните въпроси: 1. Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата?; 2. Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, за които е повдигнат спор досежно размера им?; 3. Обвързан ли е съдът с минимално установения размер съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?; 4. Следва ли съдът при релевирано оплакване досежно размера на адвокатското възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, като вземат предвид обстоятелства като броя съдебни заседания по делото, обема на доказателствения материал и др.?; 5. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания? Твърди, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС № 1/1985г., Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение №194 от 18.06.2013г. по гр.д. №1100/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. Счита, че е налице и противоречие с практиката на СЕС, формирана с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Жалбоподателката въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по отношение на въпросите по т.1 - 5. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД не изразява становище по частната касационна жалба. Третото лице – помагач А. К. А. не изразява становище по частната касационна жалба. За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248 от ГПК въззивният съд е приел за правилни мотивите на първоинстанционния съд, като е счел, че присъденият адвокатски хонорар на пълномощника на ищцата С. М. е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, както и с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено определението на Окръжен съд - Велико Търново по чл.248 от ГПК. Вторият и третият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са обуславящи за изхода на производството. Въззивният съд не е отказал да се произнесе по повдигнатия пред него спор относно размера на направените от ищцата разноски в първоинстанционното производство, а е разрешил този спор, като е потвърдил като правилно определението на първоинстанционния съд. Също така в мотивите на въззивния съд не се съдържа препращане към акта на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК. Останалите три въпроса в изложението на основанията за допускане касационно обжалване, са относими към спора, но по отношение на тях не са обосновани допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022 г. въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба №1/2004г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, пар.1 от ДФЕС. Съобразно посоченото разрешение, при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т.3 на Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане по чл.78, ал.5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение №50015 от 16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о., в което се приема, че посочените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Поставеният въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с дадените от практиката на ВКС разрешения, тъй като съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е приел като приложима Наредба №1/2004г. и при минимален размер по чл.7 ал.2 т.5 от наредбата, възлизащ на 12650 лева, е определил размер от 2156,50 лева на адвокатското възнаграждение на представлявалата С. К. адвокат Д. съобразно съотношението на уважената част към пълния предявен размер на иска. Промяната на резултата по делото във въззивната инстанция не съставлява основание за отмяна на определението по чл.248 от ГПК, а основание за присъждане от въззивния съд на допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство съобразно уважената от него част от иска. При този изход на спора касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд