Определение № 5589 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4629/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. П. П., М. Г. К. – П. и М. Л. П. срещу въззивно решение № 272/07.03.2023 г. по в.гр.д. № 2081/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260734/01.03.2022 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени искове на тримата жалбоподатели срещу Бургаския окръжен съд (нататък и БОС), Бургаския апелативен съд (нататък и БАС) и срещу Върховния касационен съд (нататък и ВКС) с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ вр. чл.4, § 3 ДЕС за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в следствие на нарушения на правото на ЕС при разглеждане на гр.д. № 1713/2016 г. на БОС, в.гр.д. № 10/2018 г. на БАК и гр.д. № 4385/2018 г. на ВКС, с които срещу тях незаконосъобразно е уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД на К. Н. Б. за обявяване за недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение на недвижими имоти в [населено място], а ВКС незаконосъобразно не е допуснал касационно обжалване.

Въззивното решение е постановено с участието на Софийска градска прокуратура като контролираща страна.

Ответникът по касационната жалба Върховния касационен съд в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срок, от страни по делото, срещу въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови решението си въззивният съд е приел следното:

Жалбоподателите твърдят, че трите съдилища (трите съдебни инстанции) БОС, БАС и ВКС са нарушили правото на ищците на ищците, прогласено в чл.6, §1 КПЧОС на справедлив процес.

Ищците не сочат коя конкретна правна норма от правото на ЕС е нарушена, но твърденията им в исковата молба са за това, че разглеждането на посоченото гражданско дело е налице нарушение на правото на достъп до правосъдие; нарушен е принципът на равнопоставеност на страните и на дирене на обективната истина и е нарушено изискването за независим и безпристрастен съд, като се претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилища при разглеждане на гражданскоправен спор.

Въззивният съд е изложил мотиви за това, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличието на такива нарушения при разглеждането на делото и при постановяване на решението.

Не е нарушен принципът за достъп до правосъдие, провъзгласен в член 6, § 1 КПЧОС, който гарантира на заинтересованото лице правото да представи всякакво искане, свързано с неговите права и задължения, пред съд или трибунал. По този начин посоченият член включва „право на съд“, един от аспектите на което е правото на достъп, тоест правото на иницииране на производство пред съд по гражданскоправни въпроси.

Не е нарушен член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според който всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.

Ищците са били конституирани в качеството си на ответници в производството т.е. те не са инициирали производството първоначално, поради което в първата инстанция по разглеждането на делото този принцип не може да бъде нарушен за тях. Съответстващото право, на правото да се инициира гражданско производство за ответниците е правото им на жалба и отнасянето на спора по реда на обжалването пред друга инстанция. От събраните доказателства не се установява това право на ответниците да е било нарушено, като те са го упражнили надлежно, като са използвали всички законови възможности за обжалване на постановеното първоинстанционно решение.

Въззивната жалба на ищците е била разгледана от съответния съд, установен със закон, който я е разгледал по същество и се е произнесъл в разумен срок. Във въззивна си жалба, жалбоподателите твърдят, че първоинстанционния съд разбирал правото на достъп до правосъдие, като „възможност да влезеш в съд“ и не е изложил задълбочени мотиви по доводите им. Оплакването е неоснователно, като изложените мотиви от СГС относно липсата на нарушаване на правото на достъп до правосъдие са задълбочени и разглеждат всеки аспект на това право.

Не е нарушен и принципът на равнопоставеност на страните. Този принцип, според приетото в съдебната практика, включва правото на всяка страна да бъде предоставена възможност да изложи своя случай – включително своите доказателства – в условия, които не я поставят в съществено по-неизгодно положение по отношение на другата страна, като в това число не е приемливо едната страна да извършва процесуални действия пред съд без знанието на другата страна, която няма и възможността да ги коментира.

В конкретния случай на страните, респективно на ответниците по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас и делата по неговото обжалване, е дадена възможност да изложат становището си в отговор и да посочат и съберат доказателства, които са били надлежно обсъдени.

Въззивният съд е обсъдил процесуалните действия на първоинстанционния съд и на въззивния съд и тези на ВКС, за да обоснове извода си, че в нито една от съдебните инстанции не е допуснато неравенство между правата на страните в процеса, напротив – и двете страни в процеса са получили преписи от всички книжа по делото, участвали са в съдебните заседания, предоставена им е еднаква възможност да направят искания, да изразят становище по исканията на насрещната страна, като спрямо тях са приложени еднакви процесуални срокове. Изложеното обосновава извода, че по делото не се установява нарушение на принципът на равенство на страните.

От събраните доказателства, не се установява също така да е нарушено правото на независим и безпристрастен съд.

Независимостта се преценява с оглед липсата в състава на съда разглеждащ делото на лице, което да бъде в условия на подчинение или друга зависимост от страна по делото. Такива доказателства не са събрани.

Липсват доказателства и за липса на безпристрастност при разглеждане на делото. Липса на безпристрастност се констатира в случаите, когато едно и също лице осъществява различни функции в рамките на съдебния процес или е в йерархична или друга връзка с друг участник в производството или когато съдия, разглеждал делото има личен интерес по делото или професионални или лични връзки със страна или адвокат по делото. Твърдението на ищците е, че тъй като се касае за дело на техен колега, съдиите от ВКС не са били безпристрастни. На първо място страна по делото е била сестрата на съдия във ВКС, а не самият той. Въпреки това, самият факт на разглеждане на дело от колеги на засегнат съдия от същия съд не е абсолютно основание за отвод на същите. За да се приеме, че е налице предубеденост и липса на безпристрастност следва да бъде установено, че при разглеждане на делото са налице такива нарушения на правата на страната, за които да може да се направи обосновано предположение, че се дължат именно на личните отношения между съдебния състав и насрещната страна. Следва да се отбележи също така и че в нито един момент ответниците по делото не са привили искания за отвод на членове на съставите, разглеждащи делото, което е тяхното средство за процесуална защита срещу нарушаване на принципа на безпристрастност на съда.

Жалбоподателите твърдят, че основният порок на воденото срещу тях гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас, както и делата по инстанционния му контрол, се състои в това, че то е образувано по исковата молба на ищцата К. Б., която е нелегитимен ищец, представяща се с договор за цесия, който е недействителен и е по вземане, каквото не се дължи, тъй като е с изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД, на което са се позовали пред съд.

Твърдят, че тези факти са били изложени от тях, но не са били обсъдени от съда по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас или въззивната или касационна инстанция. Оплакването е неоснователно. Възражението за нищожност на договора за цесия и изтекла погасителна давност е коментирано от инстанциите, като е прието, че тези възражения не са относими към предмета на делото. Така в решение № 271/14.07.2017 г. на БОС: „в производството по иска по чл.135 от ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор.“

Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи само по иска за вземането, което следва от всичко изложено по-горе относно предмета на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД /така и в определение № 626 от 13.05.2015 година на ВКС по гражданско дело №1406/2015 година/.

Поради това именно не следва да бъдат обсъждани по същество направените от ответниците възражения, свързани със съществуването на вземането на ищцата и по-специално за недействителност на договора за цесия, както и за погасяване на вземането по давност. Освен това, при отчитане на развитието на съдебния спор, свързан именно с установяване съществуване вземането на ищцата от сочените от нея факти и разрешен със сила на пресъдено нещо, всички тези техни възражения са и напълно преклудирани от последната (СПН).

Необходимо е само да се посочи с оглед твърденията на ответниците, че в постановените в този процес съдебни актове подробно и обстоятелствено са разгледани и обсъдени всички техни възражения, свързани с твърдяната от тях недействителност на договора за цесия. При това положение и с оглед събраните, обсъдени по-горе доказателства и тяхната доказателствена сила следва безспорният извод, че качеството на длъжник на първите двама ответника по отношение на ищцата е безспорно установено.“

В решението на БАС на стр. четвърта „По горните съображения всички възражения на въззивниците касаещи… оспорването на извършената от кредитора Б. цесия на вземането по същия в полза на К. Б., изтекла погасителна давност за вземането … не могат да бъдат предмет на разглеждане по настоящия спор. Качеството на кредитор на Белазелкова е закрепено със сила на присъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение и не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл. 135 от ЗЗД .“

И в определение № 512/12.06.2019 г. на ВКС на страница пет същите възражения са обсъдени, като касационни основания и е намерено от ВКС, че те не съставляват такива.

Въззивният съд е отбелязал, че в производството по настоящото дело не може да се иска пререшаване на правен спор или ревизиране на фактическите констатации или правни изводи на инстанциите по същество, доколкото спорът между страните е решен с влязло в сила съдебно решение, постановено в законосъобразно водено производство.

Въззивният съд е приел за неоснователно искането в жалбата за произнасяне от съда относно нищожността на произнесените актове по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас и инстанционния му контрол – в.гр.д. № 10/2018 г. на АС – Бургас и гр.д. № 4385/2018 г. на ВКС, като произнесени по искането на нелегитимен кредитор по аналогията на чл.204, ал.3 от АПК, по което искане няма произнасяне в обжалваното решение. Дори да бъде уважен предявеният от ищците в настоящото производство иск, не са налице предпоставки в същото да бъдат обявени за нищожни съдебните решения, респективно определение. Аналогията с цитирания текст е недопустима, тъй като за обявяването на нищожност на съдебни решения е предвиден изричен ред в ГПК и той е отделно исково производство. Двете производства не могат да бъдат съединени за общо разглеждане, тъй като се разглеждат по различен процесуален ред (производството по ЗОДОВ има отлики от общия исков процес).

Въззивният съд е приел, че възраженията в жалбата относно начина на определяне на имуществените вреди и тяхната връзка с воденето дело не следва да се обсъждат, доколкото не се установява първата предпоставка, а именно нарушаване на правна норма на Правото на Европейския съюз.

Въззивният съд е приел, че изложените от жалбоподателите твърдения за незаконосъобразни действия на съдебни изпълнители при провеждане на изпълнителния процес не са предмет на настоящото дело, доколкото същите не са страна и от тях не се търси отговорност за вреди.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В касационната жалба се съдържат доводи, че решенията на БОС и БАС и определението на ВКС (по чл.288 ГПК) са незаконосъобразни, тъй като в тях не са взети предвид доводи на касационните жалбоподатели (ищци) и съдът е основал решението си на неистини.

Касационните жалбоподатели извеждат следните въпроси, за които не сочат и не обосновават допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване (въпросите следват номерацията на жалбоподателите):

1. Обективната истина и доказателствата, събрани по делото, релевантни ли са към постановяване на решението, или то зависи само и единствено от вътрешното убеждение на съдията, който го издава?

2. С оглед съдържанието на разпоредбата на чл.269 ГПК (което е възпроизведено) правилно или очевидно неправилно е въззивно съдебно решение, в което съдът само сочи, но не се произнася по посочените в жалбата възражения и изводи на въззивника и тяхната основателност, нито въз основа на това формира и извежда собствени изводи по обжалваните въпроси?

3. Очевидно неправилно или недействително ли е въззивно решение, когато изводите му почиват на твърдения, които са необосновани или неправилно обосновани, т.е. необосновани или на неистини?

4. Не следва ли в решението си по иск с основание чл.2в ЗОДОВ въззивният съд, когато твърди, че от ответниците са били „надлежно обсъдени“ изложените от ищците по чл.2в ЗОДОВ аргументи и доказателства към тях, да конкретизира в кои точно съдебни решения, постановени от ответниците-съдилища, и с кои конкретно техни текстове, е направено това надлежно обсъждане?

5. Изразява ли се принципът на равнопоставеност на страните единствено в това в процеса да са били спазени формално нормите на процесуалния закон на страната или се или се изразява и в задължение на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства и отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора, съпоставяйки ги и произнасяйки се по тях, а не по частта от тях, обслужващи интереса конкретно на едната страна?

6. След като в решението на ответниците липсва основата, същността на посочения от нас проблем за липсата на правна легитимация и правен интерес от иска на цесионера, то този факт за равно правораздаване, справедливост и равнопоставеност в съдебния процес ли е доказателство, или за обратното?

7. След като във въззивното решение по чл.2в ЗОДОВ липсва констатация относно порочността на съдебните актове на ответниците поради липсата на произнасяне по същността на посочения от жалбоподателите проблем – за липсата на правна легитимация и правен интерес на цесионера от иска, то този факт за равно правораздаване, справедливост и равнопоставеност в съдебния процес ли е доказателство, или за обратното?

8. има ли законно право държавен съдебен орган, бидейки на държавна издръжка, на искане за допълване на решение в частта му за разноски – за юрисконсултски хонорар за служебен помощник, назначен към него на трудов договор и упражняващ негова защита по дело по чл.2в ЗОДОВ и на какво основание? Не представлява ли такова искане двойно заплащане за извършен един и същи труд и негово незаконно облагодетелстване?

Този въпрос е изведен във връзка с оплакване за неправилност на въззивното решение в частта за разноските. Но жалбоподателите не са направили искане по реда на чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, съответно въззивният съд не е постановил определение на това основание.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Доколкото в касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно или недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК, то настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за нищожност, нито за недопустимост на въззивното решение.

Във формулираните въпроси се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

Жалбоподателите не са изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените твърдения за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК (наречени от тях „неистини“), които не могат да бъдат установени при запознаване със съдържанието на въззивното решение и на мотивите към него.

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

По изведените въпроси:

Доколкото първият въпрос се отнася до задължението на съда по същество да установи релевантните за спора факти по делото въз основа на преценка на събраните по делото доказателства и да основе решението си на тях, то той е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика.

Въззивният съд е обсъдил фактите, на които се основават доводите на жалбоподателите въз основа на преценка на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви за това кои факти имат значение за спора (кои факти са релевантни), кои от тях са установени и въз основа на тези изводи е изложил самостоятелни мотиви по основателността на наведените доводи (за това, че са неоснователни).

Доколкото вторият въпрос е за това дали е налице порок на въззивно решение, в което въззивният съд не се е произнесъл по посочените в жалбата оплаквания (доводи) на въззивника и тяхната основателност, то този въпрос, който е разновидност на първия, също е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика.

Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не само е посочил оплакванията (доводите) на въззивните жалбоподатели, но и се е произнесъл по тяхната основателност (изложил е самостоятелни мотиви за тяхната неоснователност).

По-горе настоящият съдебен състав изложи изводите си за това, че въззивното решение не е очевидно неправилно.

Третият въпрос е за вида на порока на въззивно решение, което е необосновано.

Доколкото настоящият състав не е установил необоснованост на въззивното решение, въпросът не е обуславящ.

По-горе настоящият състав даде отговор и на въпроса кога въззивното решение е явно необосновано (и че това е разновидност на очевидната неправилност), но не установи такава необоснованост, нито установи нищожност на въззивното решение. А в това производство (по чл.288 ГПК) касационният съд не извършва друга проверка за необоснованост на въззивното решение, за каквато е необходимо да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства.

Четвъртият въпрос е за това дали въззивният съд е длъжен да обсъжда доводи за наличието на пороци на обжалваното решение и дали мотивите на въззивния съд следва да са достатъчно конкретни. Той също е разновидност на втория и не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика.

Петият въпрос също е за това дали въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви за това какви факти установява от тях. Той беше обсъден по-горе и както беше посочено, той е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика.

Шестият и седмият въпроси са за това какъв порок обуславят липсата на произнасяне (на констатации) в съдебните актове на ответниците (БОС, БАС и ВКС) по доводите за липсата на правна легитимация и правен интерес на цесионера от иска.

Тези въпроси са обуславящи, но както е видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той се е произнесъл по доводите на въззивните жалбоподатели (ищци и касационни жалбоподатели в настоящото производство), че искът по чл.135 ЗЗД е предявен от нелегитимен ищец (К. Б.), представяща се с договор за цесия, който е недействителен и е по вземане, каквото не се дължи, тъй като е с изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД (въпросите не са разрешени както се твърди).

Въззивният съд е изложил мотиви за това, че възраженията за нищожност на договора за цесия и за изтекла погасителна давност са обсъдени от инстанциите по иска по чл.135 ЗЗД, като е прието, че тези възражения не са относими към предмета на делото и не могат да бъдат предмет на разглеждане в спора по иска по чл.135 ЗЗД. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът (визирани са жалбоподателите, които са ответници по иска по чл.135 ЗЗД) може да осъществи само по иска за вземането, който е разрешен с влязло в сила решение по друго дело и тези възражения са преклудирани от силата на пресъдено нещо на това съдебно решение, от което следва и безспорният извод, че качеството на длъжник на първите двама ответници по отношение на ищцата (по иска по чл.135 ЗЗД) е безспорно установено (то е закрепено със сила на присъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение и не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл.135 от ЗЗД.

Може да се обобщи, че обсъдените дотук въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на жалбоподателите след като установи фактите, на които те се основават въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, които са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика.

Основните правни изводи на въззивния съд бяха възпроизведени по-горе (с оглед на формулираните въпроси) и от тях е видно, че въззивният съд е обсъдил доводите на въззивните жалбоподатели (ищци) след като е установил фактите, на които те се основават въз основа на преценка на събраните по делото доказателства. И е изложил самостоятелни мотиви по тяхната основателност (за това, че са неоснователни).

Осмият въпрос не е обуславящ, тъй като след постановяване на въззивното решение няма искане и определение по чл.248 ГПК за допълване или за изменение на въззивното решение в частта за разноските, с което по искане на процесуалния представител на ВКС въззивният съд е осъдил ответниците да му заплатят юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.

Жалбоподателите не са поискали изменение на тази част от въззивното решение по реда на чл.248 ГПК, поради което и поради това, че въззивният съд не е постановил определение по реда на чл.248 ГПК, въззивните жалбоподатели нямат право да обжалват частта на въззивното решение за разноските.

Към изложеното следва да се добави и че липсата на обосновка на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по изведените въпроси е достатъчно основание за извода, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК..

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед този изход от производството касационните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на ответника ВКС, който е защитаван от юрисконсулт, да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, е основателно за сумата 150 лева. Останалите ответници не са направили искане за присъждане на разноски, нито са доказали да са направили такива, поради което разноски не следва да им бъдат присъждани.

Воден от изложеното съдът