Определение № 406 от 23.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1111/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1202/18.02.2020 г., подадена от И. Г. К., В. Б. П. и Е. Г. Р., чрез адвокат С. М., срещу решение № 19 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 431/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е отменено изцяло първоинстанционното решение № 606 от 1.07.2019 г. по гр. д. № 310/2019 г. по описа на Районен съд – Кюстендил и вместо това е отхвърлен предявеният от И. Г. К., В. Б. П. и Е. Г. Р. срещу Л. К. Я. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], Кюстендилска област, състоящ се от 1 053 кв. м празно незастроено място за жилищни нужди в урбанизирана територия, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: *, собственост на наследниците на Й. Е. Н., № 29386.501.215, собственост на Л. К. Я., № *** - [улица] - земеделски земи.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК.

Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по следните процесуалноправен и материалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Трябва ли в мотивите на съдебното решение въззивният съд да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, както и представените доказателства, да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани и недоказани и въз основа на какви доказателства.

По този въпрос се сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, и с практиката на ВКС: решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 94/ 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ІV г.о.

Излага се, че в противоречие с цитираната по-горе съдебна практика въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил всестранно и задълбочено всички доказателства по делото. Оспорва се изводът на съда, че процесният имот не бил идентифициран, като се излагат съображения, че ако в съда е съществувало такова съмнение, той служебно следвало да назначи съдебно-техническа експертиза за идентифицирането на имота, още повече, че се касае за имот в регулацията на селото.

2. Възможно ли е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос обжалваното решение влиза в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС: ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 68/2.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012, І г. о., решение № 184/3.08.2011 г. по гр. д. № 1051/2010 г., ІІ г. о., решение № 197/7.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г., І г. о.

3. С какви фактически действия се осъществява явното и несъмнително владение по чл. 68 ЗС.

Визира се противоречие с решение № 68/2.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І г. о., като въззивният съд е приел, че ищците не били осъществявали непрекъсната фактическа власт.

Жалбоподателите считат въззивното решение и за очевидно неправилно. В тази връзка намират, че същото е постановено при грубо несъответствие на фактическите изводи с доказателствата, нарушаващо изискването за установяване на истината. Излагат, че след като въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, е направил извод, че ответницата не е собственик на процесния имот на посоченото в нотариалния акт придобивно основание - давностно владение, е постановил абсурден съдебен акт, при което ответницата отново се легитимира като собственик на имота, въпреки категоричните доказателства, че жалбоподателите са придобили правото на собственост преди 2015 г. Сочат, че спорът за процесния имот е между тях и ответницата, никое друго лице не им оспорва правото на собственост и ако на обжалваното въззивно решение не бъде допуснато касационно обжалване и то влезе в законна сила, от него ще се ползва единствено ответницата.

Към изложението не са приложени актовете на ВКС, визирани в него.

От насрещната страна Л. К. Я. е постъпил отговор на касационната жалба, с който последната се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

С исковата молба се твърди, че ищците са придобили процесния имот на основание давностно владение, упражнявано последователно от наследодателите им В. Г. К., Г. В. К., А. В. К. и Г. С. К., а след смъртта им – от самите ищци, в продължение общо на повече от 60 г. (от 6.10.1954 г. до 30.06.2015 г.). През 2015 г. ответницата по исковата молба се снабдила за същия имот с нотариален акт за собственост по давност.

Въззивният съд е приел в решението си, че предявеният установителен иск за собственост е допустим, като в тази връзка е съобразил обстоятелството, че с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 1900/2018 г. по описа на Кюстендилския районен съд, е бил отхвърлен предявеният от същите ищци срещу същата ответница положителен установителен иск за собственост на имота на основание наследство от В. Г. К., и е посочил, че основанието на двата иска е различно, което изключва приложението на чл. 299, ал. 1 ГПК.

Кюстендилският окръжен съд се е позовал на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и на приетото в него, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота; за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик; тежестта на доказване при оспорване на признато с нотариален акт право се носи от оспорващата страна, когато тя не разполага с документ за собственост за същото право. Визирал е, че в случая ищците нямат документ за собственост за процесния имот, а ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост.

Като е обсъдил събраните по делото доказателства, въззивният съд е направил извод, че И. Г. К., В. Б. П. и Е. Г. Р. са провели пълно обратно доказване и са опровергали фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт на Л. К. Я. прндобивно основание - давностно владение. Независимо от това, предвид предявения по делото положителен установителен иск за собственост, е посочил, че ищците следва да докажат по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК правото си на собственост на твърдения от тях придобивен способ - давностно владение.

Съдът е заключил, че с оглед събраните гласни и писмени доказателства, И. Г. К., В. Б. П. и Е. Г. Р. не са доказали, че по силата на давностно владение върху процесния имот, продължило повече от 60 г. - от общия наследодател В. Г. К. от 6.10.1954 г. до 9.04.1969 г., след това от наследодателите на ищците Г. В. К. и А. В. К. до тяхната смърт, поотделно, а в последствие и от ищците до 30.06.2015 г. и до предявяване на исковата молба на 7.02.2019 г., са придобили спорния имот. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си и че по делото се установява, че ищците са наследници на общия наследодател В. Г. К., като Е. Р. и И. К. са наследници на Г. В. К. (син на В. К.). а В. П. е наследник на А. К. (дъщеря на В. К.). Приел е, обаче, че по делото не е доказано, че както праводателите на ищците, така и самите те, са осъществявали постоянно и непрекъснато владение на имота. Визирал е, че действително свидетелите В. А. К., Л. Н. И. и Т. А. В. твърдят, че имотът е на В. К., а след неговата смърт - на Г. и на А., като последната го косяла, докато е имала крави, но е счел, че от тези показания не може по категоричен начин да се приеме осъществяването на непрекъсната фактическа власт, както и че владението е било явно, т. е. с демонстриране на собственическите намерения по несъмнен начин върху имота. Съдът е изложил, че свндетелят В. твърди, че е виждал Г. и А. в имота преди години, но сега не може да каже кой го стопанисва; свидетелят И. сочи, че през последните 5-6 години си пасе козата и коси тревата в същия, като е заключил, че от тези показания не може да се приеме, че е налице явно владение, тоест то да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това. В тази насока е обсъдил и показанията си свидетеля В., сочещ, че не знае сега кой стопанисва имота, както и тези на свидетеля П., който също не може да каже чие е мястото. Приел е за безспорно установено по делото, доколкото всички свидетели го заявяват, че имотът е запустял, обраснал е в храсти, треви, дървета, което обстоятелство говори, че е изоставен. Обсъдил е и приложените по делото скица и разписен лист, в които имотът е записан на В. К., както и декларация за недвижим имот, в която ищцата В. П. е декларирала недвижим имот, като е приел, че от описанието на местонахождението не може да се направи категоричен извод, че се отнася до процесния имот. Независимо от това е посочил, че сами по себе си тези доказателства не могат до доведат до извод, че ищците са собственици на имота на соченото основание. Въз основа на така изложеното, въззивният съд е счел, че от събраните доказателства не може да направи извод, че както праводателите на ищците, така и последните, са осъществили продължително, необезпокоявано и явно владение върху процесния имот през исковия период, поради което и да са го придобили по давност.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от визираните въпроси в изложението (процесуалноправен), не е разрешен от Кюстендилския окръжен съд в противоречие с цитираната практика. Действително, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус въззивният съд е действал съобразно разпоредбите на ГПК и съдебната практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като въз основа на това е заключил, че от страна на подалите исковата молба не е доказано по делото осъществяването на продължително, необезпокоявано и явно владение на праводателите и на тях самите, което да доведе до придобиване на имота по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС. Правилността на изводите му може да бъде проверена от касационната съдебна инстанция, само след допускане на касационно обжалване, при решаване на спора по същество и обсъждане основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Що се отнася до задължението на съда да назначи съдебно-техническа експертиза, следва да се има предвид, че въпросът за идентичността на имота не се явява решаващ за крайните изводи на Кюстендилския окръжен съд.

Съгласно възприетото в т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. В случая не е налице соченото в изложението към касационната жалба противоречие на въззивното решение с въпросния тълкувателен акт, тъй като въззивният съд не е отрекъл правото на ищците да се позоват на осъществено владение от праводателите им, без последните да са се позовали на давността преди смъртта им. В този смисъл, вторият формулиран въпрос е изцяло неотносим към мотивите на въззивното решение.

Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение по третия въпрос от изложението.

В цитираното от жалбоподателите решение № 68/2.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І г. о. е прието, че разпоредбата на чл. 68 ЗС не посочва характеристиките на упражняваната фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, но съгласно правната теория и съдебната практика владението следва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително. Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака - упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта. Без да се установи, че тези признаци са налице, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето - не е необходимо непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. За разлика от собственика, който не е длъжен да упражнява правомощията си, владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато, ако бъде прекъснато за повече от шест месеца, последиците му се изгубват и то трябва да започне отново - чл. 81 ЗС. В чл. 83 ЗС е установена оборимата презумпция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. За да е налице владение в различни времена обаче, е необходимо фактическата власт да е постоянна, не е достатъчно владелецът да извършва еднократни въздействия върху вещта - инцидентно посещаване на имота или извършване на отделни епизодични действия през значително отдалечени във времето периоди. Само при владение с постоянен характер, владелецът може на основание чл. 82 ЗС да присъедини към своето владение и владението на праводателя си и след изтичане на предвидения в чл.79 ЗС срок да придобие собствеността по давност. Изводите на въззивния съд не противоречат на горните съображения в цитираното решение по чл. 290 ГПК. Същият, след съвкупна преценка на събраните доказателства, е приел, че от наличните данни по делото не се установява постоянно и продължително (тоест не спорадично) владение, както и явно такова, по смисъла на чл. 68 ЗС, по силата на което ищците да са придобили имота по давност.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В случая е предявен положителен установителен иск за собственост, поради което в тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно доказване соченото от тях придобивно основание. Обстоятелството, че ответникът също не е доказал правото си на собственост, не обуславя уважаване на иска. Ответницата по жалбата има право на 800 лв. разноски за адвокат в производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,