Определение № 210 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 553/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Емко“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 3752 от 13.11.2019 г. по ч.гр.д. № 5108/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 1 -ви състав, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството с ограничена отговорност против определение от 19.06.2019 г. по т.д. № 597/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-17 състав, с което съдът е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т.д. № 1585/2017 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-1 състав. В частната касационна жалба се поддържат доводи за недопустимост на обжалваното определение, както и за неговата неправилност поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с искане за неговото касиране. Частният касатор поддържа, че жалбата му срещу определението на първоинстанционния съд за спиране на производството по делото е следвало да бъде уважена от въззивния съд, защото исковото производство е следвало да се прекрати като недопустимо, а не да се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Недопустимостта на производството аргументира, от една страна, с твърдението си, че исковата молба, въз основа на която е образувано делото, е нередовна поради невнасяне от ищеца на дължимата за производството държавна такса, а, от друга страна – с недопустимостта на предявените искове поради липса на правен интерес на несъстоятелната банка, тъй като последната не е кредитор на „Дунарит“ АД, задълженията на което дружество към банката били валидно и законосъобразно погасени чрез прихващане. Изразява се несъгласие със становището на въззивния съд относно предпоставките за спиране на производството по делото на посоченото основание – чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Частният касатор твърди, че т.д. № 1585/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав няма преюдициален характер по отношение на спряното производство, защото изходът от него не е от значение за правилното решаване на спора. Счита, че единствената последица от уважаването на исковете и прогласяването нищожността на прихващанията, предмет на това производство, би било обстоятелството, че „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност ще се счита за кредитор на „Дунарит“ АД. Това обстоятелство, обаче, според частния касатор, би могло да бъде от значение единствено за допустимостта на исковете, но не и за тяхната основателност, а законодателят е предвидил с разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК възможност за спиране само и единствено на допустими производства, когато решението по другото дело ще е от значение за правилното решаване на спора, но не и за неговата допустимост. Подробни фактически и правни съображения за това твърдение са изложени в частната касационна жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Дължи ли банка, обявена в несъстоятелност, в частност – „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, като ищец, предварително внасяне на държавна такса по иск за нищожност на основание чл. 26 ЗЗД при действието на редакцията на чл. 57, ал. 6 ЗБН преди изменението й с ДВ, бр. № 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г.? и 2. Налице ли е правен интерес за банка, обявена в несъстоятелност, в частност – „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, да предяви иск за нищожност по чл. 26 ЗЗД на договор за особен залог, сключен между залогодател, на когото несъстоятелната банка твърди, че е кредитор, и заложен кредитор – трето лице?, по които се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор сочи и самостоятелните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК подробно становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на частната касационната жалба поради постановен от въззивния съд допустим и правилен съдебен акт, е изразено от ответника по частната касационна жалба – „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], представлявана от синдиците Ангел Николов Донов и Кристи Маринова. Отговор е постъпил и от „Дунарит“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, в който изцяло се подкрепя изложеното в постъпилата от „Емко“ ООД частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт. За да остави без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение за спиране на производството по делото, въззивният съдебен състав е изложил преди всичко аргументи, че извършвайки преценка относно допустимостта и правилността на определението за спиране на производството няма правомощие да се произнася по допустимостта на цялото исково производство, каквато проверка би се дължала при проверка на законосъобразността на постановеното решение по предявените искове, но не и в настоящия етап. Счел е, че в производството пред себе си дължи да разгледа съответствието на обжалвания съдебен акт със закона, а не само да отговори на релевираните във въззивната частна жалба оплаквания, но не дължи нищо повече от проверка на определението за спиране на производството по делото, поради което е заключил, че не може да се произнесе по допустимостта на предявения иск и редовността на исковата молба. Намерил е първоинстанционното определение за допустимо, доколкото не е установил същото да е постановено при липса на процесуални предпоставки или наличие на процесуални пречки. Въззивният съдебен състав е съобразил, че ищецът в производството извежда допустимостта и основателността на своите искове от твърдението, че е кредитор на ответника „Дунарит“ АД, като това качество на ищеца по негови твърдения в исковата молба следва от установяване на недействителност на извършени прихващания от страна на ответника на неговите задължения към банката с вземания, които е придобил от трети лица. Заключил е, че развитите в частната въззивна жалба оплаквания относно неоснователността на твърденията за нищожност на извършените прихващания като форма касаят съществото на спора с предмет съществуването на тези вземания. Като правнорелевантно за настоящото дело решаващият състав е приел обстоятелството, че, от една страна, ищецът твърди, че е кредитор на „Дунарит“ АД, защото извършените погасявания на задълженията на това акционерно дружество към несъстоятелната банка чрез прихващания са недействителни, а от друга страна – в същото време по друго дело (т.д. № 1585/2017 г. по описа на Софийски градски съд) са предявени искове за установяване нищожността на същите тези прихващания, описани в искова молба като правопораждащи. От това въззивният съдебен състав е извел извод, че установяването по второто дело (т.д. № 1585/2017 г. по описа на Софийски градски съд) на валидността или нищожността на твърдените процесни прихващания би имало значение за настоящото дело, тъй като ще обвърже съда с така установената валидност или нищожност на тези прихващания, т.е. ще има значение към извода дали ищецът продължава да е кредитор на „Дунарит“ АД. По тези съображения е приел, че правилното решаване на настоящото дело има връзка и зависи от установяването по висящото т.д. № 1585/2017 г. по описа на Софийски градски съд на валидността или нищожността на прихващанията, твърдяни за извършени от „Дунарит“ АД, което представлява връзка на обусловеност на настоящото дело от висящото обуславящо дело и предпоставя спиране на производството по обусловеното дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед доводите на частния касатор, преди всичко следва да се посочи, че, противно на твърденията му, въззивният съдебен състав не е обосновал решаващата си правна воля на сочените въпроси, като дори изрично е посочил, че същите не са предмет на частното производство по обжалване спирането на исковото производство, поради което и тези въпроси изобщо не са били разглеждани от въззивната инстанция и не могат да се преценяват като обуславящи за решаващата й правораздавателна воля. Поради това и с оглед решаващата правна воля на въззивната инстанция, формулираните от частния касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда. В цитирания акт на нормативно тълкуване е акцентирано и върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране. Поради неустановеност на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, ВКС не дължи произнасяне по релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в какъвто смисъл са и постановките в т. 1 от посоченото по-горе тълкувателно решение. Независимо от горното, следва да се изтъкне, че релевантни за спирането са само връзката между делата и висящността на обуславящото дело, поради което при проверка за законосъобразност на определение за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът не проверява допустимостта на исковете. Преценката на последната и в частност на предпоставките за валидното възникване на процесуалното правоотношение, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, между които е и предявяването на иска с искова молба, отговаряща на изискванията за редовност, е част от правомощията на сезирания с разглеждането на исковете съд, като може да се развие на три инстанции, вкл. и при въззивно и касационно обжалване на съдебен акт по същество на спора. Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на самостоятелните основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК, въведени със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. В настоящия случай отсъства основание за преценка въззивният акт да е вероятно недопустим, поради конкретни нарушения на процесуални норми, които биха могли да обусловят евентуален такъв порок. Що се касае до твърдяната очевидна неправилност, такава би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение