Определение № 996 от 05.05.2023 г. на ВКС по д. № 4397/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Овергаз мрежи“ АД, гр. София срещу въззивното решение на Апелативен съд София по т.д. №383/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен предявеният от „Софийски имоти“ ЕАД, гр. София срещу касатора иск по чл.59 ЗЗД, за сумата 23 200 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на 400 кв.м. от собствения на ищеца имот с посочен идентификатор, находящ се в София, м. "Г.“, за периода 20.12.14 – 20.10.19 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 11.11.19 г. и деловодните разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя като разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС следните правни въпроси от предмета на спора:

1.Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли го от задължението да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?

2. Представлява ли уважен иск, макар непредявен като частичен, искът за плащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за друг период, за който се търси обезщетението, за да бъде приложен обхватът на обективните предели на СПН относно правопораждащите факти на спорното право по см. на т.2 от ТР №3/19 г. по т.д. №3/16 г. ОСГТК, по отношение на иска за плащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за следващ период?

3. При извършено фактическо изграждане преди одобрен и влазъл в сила ПУП на енергиен обект по чл.64, ал.1 ЗЕ в недвижим имот, който не се обслужва от него, как следва да се уредят облигационните отношения със собственика на имота след влизане в сила на ПУП-а, в който е указано местоположението на преминаващите през имота части на инженерната инфраструктура на енергийния обект – чрез изплащане на еднократно обезщетение по чл.64, ал.4, т.2 ЗЕ или при общата хипотеза на неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД и до кой момент се дължи последното?

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с доводи за явна необоснованост / грубо нарушение на правилата на формалната логика/ и постановяване против закона /относимите за случая норми на специалната законова уредба – чл.64 ЗЕ са приложени в техния обратен смисъл, противоположно на практиката на ВКС/.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел за установено, че с цитирано предходно влязло в сила решение на СГС е уважен изцяло предявеният от "Софийски имоти" ЕАД срещу същия ответник, но за различен период от време осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за обезщетение за неоснователното ползване на 400 кв. м. от собствения на ищеца процесен имот в [населено място] м. „Г.“. Предходният иск по чл.59 ЗЗД не е предявен като частичен, но разликата в претенциите се отнася единствено до периода, за който се търси обезщетението. Налице е пълно припокриване на субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо, както в хипотеза на частичен иск, като единствената разлика между двете дела е различният период на спорното вземане, което се претендира от ищеца. При съобразяване с указанията по тълкувателно решение №3/19 г. ОСГТК, следва да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно положително установените факти, от които спорното право произтича – правото на собственост на ищеца "Софийски имоти"ЕАД върху процесния имот, както и разполагането на енергиен обект в този имот, изискващ сервитутна зона. Със сила на пресъдено нещо също така е установено, че ответното дружество "Овергаз Мрежи"АД не е придобивало преди да изгради енергийното съоръжение и прилежащата му инфраструктура възмездно правото на собственост или учредено право на строеж от собственика на земята, съгл. изискванията на чл. 62, ал. 2 от Закона за енергетиката /ЗЕ/.

Разпоредбата на чл. 64 от ЗЕ предвижда, че при разширение на съществуващи или при изграждането на нови линейни енергийни обекти в полза на лицата, изграждащи и експлоатиращи енергийните обекти, възниква сервитут. Сервитутът възниква по силата на закона; за правомерното упражняване на правата от техния носител обаче, е необходимо кумулативното осъществяване на два елементи от фактическия състав, предвиден за възникване на сервитутното право – да има влязъл в сила подробен устройствен план/ПУП/, с който се определят местоположението и размерите на сервитутните зони на линейния енергиен обект в засегнатите зони/ чл. 64, ал. 4, т. 1 ЗЕ / и титулярът на сервитута да е заплатил предварително или да е внесъл еднократно обезщетение по реда на ал. 6 на разположение на собственика и на носителите на други вещни права върху засегнатия имот/ чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ /. Установява се, че е влязъл в сила подробен устройствен план, одобрен с цитираното обнародвано решение на СОС, съгласно който процесният имот, собственост на "Софийски имоти"ЕАД е отреден за "озеленяване и инженерна инфраструктура", и това обстоятелство е ново спрямо фактическата обстановка по предишното дело между страните, водено по иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД. Този нов правопораждащ сервитутното право факт е възникнал след постановяване на влязлото в сила решение по предходния иск и по отношение на него не се разпростират обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело. С влезлия в сила ПУП е указано местоположението на преминаващите през имота части от инженерната инфраструктура на ответника в района, вкл. процесния газопровод и газопроводно съоръжение.

Не са възникнали обаче сервитутни права за енергийния обект в полза на ответника, тъй като не е налице вторият елемент от фактическия състав, необходим за възникване на сервитутното право – ответникът да е заплатил предварително или да е внесъл еднократно обезщетение по реда на ал. 6 на разположение на собственика и на носителите на други вещни права върху засегнатия имот/ чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ/. Съгласно ал. 6 на чл. 64 от ЗЕ определянето на размера и изплащането на обезщетенията за сервитутите на енергийните обекти се извършват по реда на чл. 210 и чл. 211 от ЗУТ или по взаимно съгласие на страните въз основа на оценка от независим оценител. Обжалването на размера на обезщетението от заинтересованите лица не препятства упражняването на сервитутните права от енергийните предприятия. До заплащането на това еднократно обезщетение, определимо предварително въз основа на оценка на ползването, изготвена в хода на едно спорно по характера си административно производство, не може да се счита, че в полза на ответника - енергийно предприятие е възникнало сервитутното право по см. на чл. 64, ал. 1 и ал. 4 от ЗЕ. Ответникът не е доказал заплащането на еднократно обезщетение – преведената на ищеца сума от 40 326 лв. е въз основа на влязлото в сила решение по предходното дело по иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД. Ищецът за исковия период е бил принуден да търпи ползването на собствения му имот от ответника без в негова полза да има надлежно възникнало по силата на закона сервитутно право. Затова следва да бъде възмезден за настъпилите в патримониума му неблагоприятни имуществени последици. Стойността на тези последици се съизмерва със сумата, с която той се е обеднил в периода от време, в който е бил лишен от възможността да упражнява признатото му от закона право на собственост върху съответната част от имота в пълния му обем.

Съобразно заключението на техническата експертиза, размерът на обезщетението, дължимо за имота при наличието на законен сервитут, съобразно критериите по чл. 65, във вр. с чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ, е 400 лева месечно, следователно за периода от 20.12.2014 г. до 20.10.2019 г. обезщетението следва да се определи на сумата от 23 200 лева, до който размер искът е приет за основателен и уважен.

При тези данни по делото не са налице основания за допускане на обжалването по първия от въпросите – въззивният съд е изложил с подробни мотиви свои изводи по спорните обстоятелства/ т.19 от ТР №1/4.01.2001 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК/, които съвпадат с изводите на първоинстанционния съд. Ясно е какви фактически и правни изводи въззивният съд възприема, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, като в случая втората инстанция допустимо е осъществила собствената си решаваща дейност, ползвайки обосновката на първата инстанция – р. по гр.д. №1178/20 г. на четвърто г.о. на ВКС.

Не са налице основания за допускане на обжалването и по втория правен въпрос: В практиката на ВКС – р. по гр.д. №4301/14 г. на четвърто г.о. и ТР №7/17 г. по т.д. №7/14 г. ОСГТК се приема, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК/ е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл.299, ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. В решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/2010г., I т.о. на ВКС е посочено още, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Следва да се имат предвид и разясненията в мотивите по т.5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на делата, е налице и не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В този случай, предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив.

Изводите на въззивния съд са формирани в съответствие с тази практика на ВКС.

Не се установява противоречие с практиката на ВКС и по третия поставен правен въпрос: Даденото от въззивния съд разрешение е съответно на приетото в р. по гр.д. №625/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. Цитираното от касатора р. по гр.д. №5897/14 г. на четвърто г.о. се отнася само до еднократното обезщетение по чл.64, ал.6 ЗЕ, но не и до иска по чл.59 ЗЗД, както е посочено и в опр. по т.д. №360/18 г. на второ т.о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по предходното дело между същите страни, заведено по иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД.

Соченото основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК не се установява – въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на практиката на ВКС. Последното изключва очевидната му неправилност като особено тежък и външно установим порок на въззивното решение /опр. по ч.т.д. №3006/2019 г. на второ т.о. на ВКС/, за разлика от неправилността като касационно основание по чл.281,т.3 ГПК.

Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.