Определение № 1100 от 21.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1813/2023 г.

Производството е по чл. 396, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Ядка БГ“ ЕООД, [населено място], срещу определение №2043 от 02.08.2022г. по в.ч.гр.д. №2228/2022г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение №81 от 20.07.2022г. по т. д.№33/2022г. на Кюстендилски окръжен съд, е допуснато обезпечение на предявения от П. Я. Я. против „Ядка БГ“ ЕООД, Б. Й. И. и В. С. иск, чрез налагане на две обезпечителни мерки: възбрана върху принадлежащ на дружеството недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 39339.507.9, съгласно КККР на [населено място], община Дупница, с адрес на имота [населено място], община Дупница, м. „Стопански двор“, с площ по скица 1 385 кв.м., и запор върху банковите сметки на ответника „Ядка БГ“ ЕООД в „Уникредит Булбанк“ АД до размер на сумата 140 000 лв., а при недостиг – върху банковите сметки на дружеството в останалите посочени в определението банки до достигане на размера на същата сума. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение и за отхвърляне на молбата за допускане на обезпечение. Частният касационен жалбоподател въвежда оплаквания, че молбата за допускане на обезпечение не е подкрепена с убедителни писмени доказателства за основателността на иска. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел за безспорно наличието на поето задължение за плащане, което обстоятелство е спорно по делото, предвид извършеното от ответниците оспорване на съдържанието на страница от представения договор. Също изтъква, че по делото не са ангажирани доказателства за реалното предаване на сумата по сключения договор за заем. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, а като значим за изхода на делото е формулиран следният въпрос: Кога едно плащане е безспорно и кога е настъпването на падежа, ако не е уговорен такъв? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно тежестта на доказване истинността на частни диспозитивни документи, изразена в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение от 29.04.2013г. по гр.д.№354/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение от 17.02.2011г. по гр.д.№801/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение от 08.09.2010г. по гр.д.№705/2009г. на ВКС, ІV г.о. Частният касационен жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на определението. Ответникът П. Я. Я. изразява становище за недопустимост поради просрочие, както и евентуално за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.396 ал.1 от ГПК. Предвиденият в същата разпоредба едноседмичен срок за обжалване има за начален момент връчването на съобщението за наложената обезпечителна мярка на страните в исковото производството, като е без значение дали страните са имали възможност да узнаят за обезпечението и в по – ранен момент. По делото липсват данни, че такова съобщение е било връчено на частния жалбоподател, поради което частната жалба следва да се счита за подадена в срок. За да отмени определението на Кюстендилски окръжен съд и да допусне обезпечение на предявения от П. Я. Я. против „Ядка БГ“ ЕООД, Б. Й. И. и В. С. осъдителен иск чрез налагане на възбрана върху недвижим имот и запор върху банкови сметки на дружеството, Софийски апелативен съд е приел, че искът е допустим, че от представените доказателства се установява безспорно поето задължение за плащане, като остава да бъде установено единствено дали е постъпило плащане по описания в споразумението договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, както и че е налице обезпечителна нужда и поисканите обезпечителни мерки са подходящи. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Поставеният в изложението на касационните основания въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото в обжалваното определение не е направен извод, че в споразумението между страните липсва уговорен падеж на задължението за връщане на предоставената в заем сума. По същество въпросът съставлява оспорване на извършения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства. Въпросът е свързан с доводите на ответника по основателността на предявения иск и с извършените от него с отговора на исковата молба процесуални действия, включително оспорване на част от представените от ищеца П. Я. Я. писмени доказателства. Тези процесуални действия обаче са извършени след постановяване на обжалваното определение, с депозирания от „Ядка БГ“ ЕООД на 27.09.2022г. писмен отговор на исковата молба, и съответно не са могли да бъдат съобразени и обсъдени от състава на САС при постановяване на обжалваното в настоящото производство определение от 02.08.2022г. Възраженията и доказателствените искания на ответника в отговора на исковата молба са от значение за изхода на исковото производство, но не и за основателността на молбата за допускане на обезпечение. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение №231 от 29.03.2012г. по ч.т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т.о, определение №740 от 13.10.2014г. по ч.гр.д.№5633/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. и др., при произнасянето по молба за допускане на обезпечение съдът следва да изрази становище дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск, съответно дали тези писмени доказателства установяват фактите, пораждащи спорното право. В производството по допускане на обезпечение не може да бъде извършена такава преценка на основателността на бъдещия иск, каквато съдът ще извърши в бъдещото исково производство, събирайки всички относими към спора и процесуално допустими доказателства и съобразявайки всички защитни възражения на ответника, които не могат да бъдат направени във фазата по налагане на обезпечителните мерки. Още повече, че изводите относно съществуването на твърдяното от ищеца право следва да бъдат направени едва с решението на съда след приключването на устните състезания. С оглед изложеното цитираната от касатора практика по приложението на чл.180 от ГПК не е относима към конкретното производство по налагане на обезпечителни мерки. Преценката на съда относно предпоставките на чл. 391 ал.1 от ГПК за допускане на обезпечение е винаги конкретна и обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали е налице обезпечителна нужда за ищеца по смисъла на чл. 391 ал.1 от ГПК и дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер, за да обоснове основателността на исковата си претенция. Обжалваното определение е съобразено с тази практика, която и настоящият състав изцяло споделя. Въззивният съд е осъществил преценка на данните по делото, като е стигнал до извод за допустимост на предявения иск, за наличие на обезпечителна нужда, както и за това, че са представени доказателства за вероятната основателност на иска. Тази преценка е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост на обжалваното определение не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК. Не е налице и соченото от частния жалбоподател основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. В настоящия случай, определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Касаторът обосновава очевидната неправилност с доводи за грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото не се установява от мотивите на обжалваното определение. Евентуална неправилна интерпретация на съдържанието на представените по делото доказателства би довела до необоснованост - касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по докускане на касационно обжалване. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение №2043 от 02.08.2022г. по в.ч.гр.д. №2228/2022г. на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд