Определение № 8 от 11.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 619/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на: С. А. Иванова, действаща лично и като законен представител на В. Р. В., В. М. П. и Г. Х. П., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 303 от 07.02.2011 г. по в.гр.д.№ 615/2010 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, втори състав, в частите, с които са отхвърлени предявените срещу ЗК [фирма] искове по чл.226 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, както следва: за В. Р. В. – за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв., а за останалите трима касатори – за разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв./ за всеки един от тях/, като първоинстанционното решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 251/2009 г. е оставено в сила в отхвърлителната част за първия ищец, а е отменено в осъдителните части за разликата над 10 000 лв. до присъдените от първата инстанция по 30 000 лв./ за останалите трима ищци, ведно със законната лихва от 17.04.2008 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с мотивирано искане за отмяната му и уважаване на исковите претенции в посочените в жалбата размери, ведно със законната лихва от датата на увреждането и присъждане на разноски по водене на делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с приложение на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Според касаторите, налице е съществено изменение на правната рамка по отношение на застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите, коренна промяна в обществено-икономическите и социални условия, спрямо тези, при които е приета основополагащата задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., както и промяна в законодателството, което налага допускането на касационно обжалване по следните формулирани въпроси: „1. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ и 2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?” По тези въпроси, касаторите са мотивирали основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, но същевременно се позовават и на решение № 83/06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г., ТК, ІІ т.о. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. С обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани предпоставките по чл.226, ал.1 КЗ за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество, в качеството му на застраховател на делинквента, за обезщетяване на понесените от ищците неимуществени вреди, в резултат на смъртта на Р. В. М. при настъпило на 17.10.2007 г. ПТП, по вина на Ю. А. Ц.. Въззивният съд е зачел влязлото в сила споразумение по нохд №73/2008 г. по описа на Окръжен съд – Русе и е преценил събрания по делото доказателствен материал, относим към основанието и размера на обезщетенията за неимуществени вреди, претендирани от ищците по предявените преки искове и съобразно обхвата на въззивното производство, очертано от жалбите на страните. Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е прието за основателно и определено в размер на 30 %. При отчитане на съпричиняването, както и на заплатените от ответника репарационни суми от 20 000 лв. – в полза на детето В. В., 15 000 лв. – в полза на С. Иванова и 10 000 лв. – на В. М., съдът е приел, че в полза на ищците следва да се доплатят обезщетения както следва: по 10 000 лв. – за С. Иванова, В. М. и Г. П. и 30 000 лв. за В. В.. В съобразителната част към решението съдът конкретно е преценил релевантните за размера на обезщетенията обстоятелства, с оглед определяне на справедлив еквивалент на вредите. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно разглеждане на делото. Формулираните от касаторите материалноправни въпроси безспорно са значими за изхода на делото, което обуславя наличието на общата предпоставка за достъп до касация. С оглед цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, имащо задължителен характер съгласно указанията в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, с което е даден отговор на идентични правни въпроси, допълнителното основание за достъп до касация следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а не по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая не може да се приеме, че произнасянето по поставените правни въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като касаторите не поддържат, че са налице предпоставки за даване на нови правни разрешения по прилагането на закона и, че се касае за непълна, неясна или противоречива правна уредба, чието отстраняване следва да се преодолее чрез тълкувателна дейност на касационната инстанция. Касаторите не дължат държавна такса за производството по чл.290 и сл. ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение