Определение № 1244 от 30.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 455/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Систера технолоджи“ ЕООД против определение № 231 от 19.12.2025 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по в.ч.т.д. № 198 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено определение № 260384 от 17.11.2025 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 345 по описа на съда за 2019 г., с което на свой ред е оставена без уважение молбата на частния касационен жалбоподател за възстановяване на срока за подаване на молба за връщане на гаранция в размер на 20 000 лв., внесена от жалбоподателя като условие за допускане на обезпечение на иска му, съгласно определение № 962 от 02.08.2019 г. по същото дело. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се твърди, че неправилно въззивният съд е отрекъл процесуалния правен характер на срока по чл. 82 ГПК, както и характера на подаването на молба за възстановяване на внесени суми за разноски и гаранции, на процесуално действие. Жалбоподателят смята, че срокът по чл. 82 ГПК не е материален, доколкото, първо, мястото му не би било в гражданския процесуален закон, и второ - би представлявал необосновано даващ приоритет на съдебния бюджет давностен срок за придобиване на права върху внесени суми за обезпечения и гаранции, което на свой ред би противоречало на чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека, както и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Иска се отмяна на обжалваното определение. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа наличието на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Твърди се, че Апелативен съд - Бургас се е произнесъл по процесуалноправния въпрос дали уреденият в чл. 82 ГПК едногодишен срок е такъв за извършване на процесуално действие по см. на чл. 64, ал. 1 ГПК, респ. въобще дали може да бъде възстановен по реда на чл. 64, ал. 1 ГПК, когато е изтекъл. Сочи се, че законодателят не е изключил изрично от обхвата на нормата на чл. 64, ал. 1 ГПК процесуалните действия, които са извършени по дела, по които крайният акт е влязъл в сила, т.е. няма законов текст, който да свежда приложението на чл. 64, ал. 1 ГПК до процесуални действия само по „висящи“ дела, което ще рече, че изключването на процесуални действия след влизането в сила на крайния акт по дадено дело, се извежда по тълкувателен път при всеки конкретен повдигнат спор. Сочи се, че липсва дадено по пътя на задължителното тълкуване от ВКС разрешение на поставения въпрос. Жалбоподателят твърди, че от една страна нормата на чл. 64, ал. 1 ГПК е неясна по отношение на процесуалните действия, които подлежат на възстановяване, от гледна точка на това дали следва да бъдат извършени по време на висящността на делото или след влизане в сила на краен акт по делото, а от друга страна липсва съдебна практика, конкретно по въпроса дали уреденият в чл. 82 ГПК едногодишен срок е такъв за извършване на процесуално действие по см. на чл. 64, ал. 1 ГПК. На второ място се твърди, че Апелативен съд - Бургас се е произнесъл по процесуалноправния въпрос, при постъпване на молба за връщане на гаранция, следва ли съдът по необходимост да се произнесе и за отмяна на допуснатото обезпечение, за което е внесена гаранцията. Твърди се, че по същия са налице противоречиви разрешения. От една страна, с обжалваното определение, Апелативен съд - Бургас е приел, че произнасянето на съда по молба за връщане на гаранция при условията на чл. 82 ГПК не създава не само задължение, но и възможност на съда да се произнесе служебно и по отмяна на допуснатото обезпечение. Точно обратното становище, в окончателен, като неподлежащ на обжалване акт, е заето в определение по гр.д. № 1367/2009 г. на Окръжен съд - Варна по гр.д. № 1367/2009 г. по описа на ОС - Варна. Така, в случая е налице противоречива съдебна практика, която в общия случай се формира от окончателното произнасяне на сезирания с молбата за връщане на гаранцията съд, т.е. настоящото дело е рядка възможност ВКС въобще да може да се произнесе по посочения въпрос, а наличието на противоречива практика, формирана с крайни актове на първоинстанционни съдилища, сочи и необходимост от произнасяне на ВКС с цел гарантиране точното прилагане на закона. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе настоящият състав взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за възстановяване на срок, въззивният съд е изложил в мотивите си, че по същество обжалваното първоинстанционно определение е правилно и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му, за които е счел, че не е необходимо да повтаря. В допълнение и по повод конкретните оплаквания в частната жалба, с която е сезиран, въззивният състав е приел, че срокът по чл. 82 ГПК не е срок за извършване на процесуално действие по смисъла на чл. 64, ал. 1 ГПК и поради това не може да бъде възстановен, когато е изтекъл. Приел е за неоснователна тезата на ищеца, че подаването на искане за връщане на гаранцията в срока по чл. 82 ГПК, но преди снабдяването му с изпълнителен лист, би довело до отмяна на обезпечението и до възможност на ответника да се разпореди с възбраненото имущество. Посочил е, че в хипотезата на уважен иск, който е бил обезпечен при условие на внесена парична гаранция, връщането на гаранцията не изисква и не предполага отмяна на обезпечението. За да се върне гаранцията е необходимо и достатъчно производството по обезпечения иск да е приключило с положително за ищеца решение и той да е поискал в едногодишен срок гаранцията да се върне, а за да се отмени обезпечението, са необходими други предпоставки (чл. 402 ГПК). В мотивите на обжалваното пред него първоинстанционно определение, към които въззивният състав е препратил, на свой ред първоинстанционния съд, за да остави без уважение молбата на жалбоподателя за възстановяване на срок, като е цитирал пространна част от Тълкувателно решение № 6/2014 год. на ОСГТК, е стигнал до извод, че в случая става въпрос за преклузивен срок, който не подлежи на възстановяване. Независимо от това, съдът е намерил, че не са налице и предпоставките по чл. 64 от ГПК за възстановяване на срока, тъй като наличието на висящи съдебни производства по обжалване разпореждане за издаване на изпълнителен лист не е пречка за подаване на молба за възстановяване на внесената гаранция, защото двете производства могат да се развият независимо едно от друго и същите не са във функционална зависимост. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена с постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулираните от жалбоподателя въпроси може да бъдат определени като правни, съответно – и отговорите им – като обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на същите обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящия процесен случай не е налице. Позоваването от жалбоподателя при обосноваването на наличието на този допълнителен критерий за селектиране на жалбата му, на липсата на нарочна практика за конкретния случай, независимо от твърдените от жалбоподателя, негови особености и специфики, не сочи само по себе си на наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Не всяка липса на практика по който и да било, възможен за формулиране правен въпрос, разкрива наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми /включително визираните от жалбоподателя такива на чл. 64, ал. 1 и чл. 82 от ГПК/, са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Изтъкваното от жалбоподателя към втория му въпрос, наличие на противоречива практика по същия, формирана с крайни актове на първоинстанционни съдилища, не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. При изложеното касационно обжалване не следва да се допусне на поддържаното от жалбоподателя основание. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение