Определение № 60848 от 01.12.2021 г. на ВКС по д. № 2128/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. В. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №12998/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен за разликата над присъдените 4 300 лв. до претендираните 7 000 лв. искът на касаторката срещу Столична община по чл.49 ЗЗД – за обезщетяване на неимуществени вреди от счупване на лъчевата кост на лявата ръка, претърпени вследствие на падане на ищцата на 18.01.14 г. в неравност с нарушена настилка на левия тротоар на [улица]в [населено място]. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна нищожност, евентуално – недопустимост на въззивното решение. Намира също, че въззивното решение е неправилно, защото необсъждането на релевантни за делото факти и доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и сочи за наличие на касационен повод за отмяна на решението, съгласно приетото в р. по гр.д. №612/99 г. на пето г.о. на ВКС. Според касатора въззивното решение в обжалваната част противоречи на цитираната практика на ВКС – опр. по гр.д. №429/19 г. на трето г.о., р. по гр.д. №4163/18 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №924/10 г. на четвърто г.о., по правния въпрос за размера на присъденото обезщетение и определен ли е той в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД - „по справедливост”? Касаторът намира, че размерът, в който е предявен искът – 7 000 лв., е разумна и премерена сума, която отговаря значително и в реална степен на понятието справедливост, видно и от присъдените с цитираните по-горе актове на ВКС обезщетения в други сходни случаи. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че ответната община отговаря за вредите, настъпили в причинна връзка с неизпълнението на възложеното й от закона/ пар.6 ПЗР ЗДвП, чл.30, ал.4 ЗП и чл.48, ал.1, т.2, б.”б” от ПП ЗП/задължение за поддържане на тротоара в изправно състояние. Ищцата паднала на място, на което тротоарната настилка била счупена и хлътнала, а в хлътналата част имало камъни. При падането получила счупване на лъчевата кост на лявата ръка, което причинило трайно затруднение в движението на крайника за период по-дълъг от 30 дни. Вещото лице- медицинска експертиза е посочило, че възстановяването при този вид счупване е от 3 до 5 месеца и е възможно пълно възстановяване, но функционалните смущения при натоварване на крайника и при студено и влажно време остават. Разпитаният свидетел също установява, че ищцата била с гипсирана ръка повече от месец, непрекъснато изпитвала болки, приемала болкоуспокояващи, нямала сила да извършва елементарни дейности, като обездвижването на счупената ръка продължило около половин година. Ищцата, род. през 1956 г., още не е напълно възстановена от травмата – изпитва болки при почистване, местене на мебели и влошаване на времето. Въззивният съд като е отчел изпитаните от ищцата болки, особено интензивни за около месец, безпокойството за здравето й и ежедневните неудобства от обездвижването на ръката от една страна и от друга вида и характера на вредата, относително краткия възстановителен период и липсата на трайни увреждания е преценил, че следва да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4300 лв. Върху тази сума е присъдил законна лихва от деня на увреждането – 18.01.14 г. Въззивният съд не е приел за установено твърдението, че счупването е второ за ищцата в непродължителен период от време и това е довело до усложнения при възстановяването – медицинска документация не е представена, нито повторността е установена от вещото лице, което се е позовало само на твърденията в исковата молба. При данните по делото няма вероятност въззивното решение да е нищожно / постановено е от законен съдебен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда/ или недопустимо / съдът се е произнесъл по иска, с който е сезиран и срещу сочения в исковата молба надлежен ответник/. По оплакванията за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост, ВКС не се произнася в производството по чл.288 ГПК. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Освен това въззивният съд е обсъдил значимите за размера на обезщетението обстоятелства – вида и тежестта на увреждането, начина на получаването му и интензитета на претърпените болки, страхове и неудобства. В ППВС №4/68 г. и в сочените от касатора решения на ВКС, с които са определени обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане, е прието, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се обосновава с конкретните обстоятелства на случая, които съдът е длъжен да установи и обсъди в мотивите на решението, посочвайки значението им за размера на обезщетението. Въззивният съд в случая се е съобразил с тази практика като е обсъдил конкретните обстоятелства на случая и значението им за определеното обезщетение. Присъденият по делото размер на обезщетението е различен от този в посочените от касатора решения, но и обстоятелствата на случаите там са други – с р. по гр.д. №924/10 г. на четвърто г.о. на ВКС е присъдено обезщетение от 20 000 лв., но за страдание, предизвикано при по-тежки и страшни обстоятелства – след нападение от глутница бездомни кучета пострадалата е заварена на алеята в парка в безпомощно състояние, с разкъсани дрехи и окървавена; нанесени й са множество разкъсно-контузни рани от ухапвания на кучета, констатирани са множество дълбоки и повърхностни наранявания и обширни кръвонасядания. С р. по гр.д. №4163/18 г. на ищеца е присъдено обезщетение от 10 000 лв., но за по-тежко увреждане, с по-продължителен възстановителен период и остатъчни постравматични промени – закрито счупване на горния край на лакътната кост, с 45 дневна гипсова имобилизация, с възстановителен период от около 3-4 месеца, необходими за зарастване на вътреставните фрактури, след което се налага провеждане на рехабилитация. Констатиран е ограничен обем на разгъване на лакътната става на пострадалия и начало на ошипяване с очаквани интензивни болки при натоварване на ръката и промяна на времето. Цитираното определение по гр.д. №429/19 г. на ВКС, трето г.о. по чл.288 ГПК не е практика по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК и не обосновава допълнителната предпоставка на това основание – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Поради изложеното не се установяват сочените от касатора основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.