Определение № 433 от 20.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 1818/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение №32 от 6.03.2015г., постановено по в.гр.д. №18/2015г. на Ямболския окръжен съд. С решението е потвърдено решение на Районен съд – [населено място], постановено по гр.дело № 349/2014г., с което е [фирма] е осъдена да заплати на С. М. С. сумата от 12 001.16 лв., представляваща надвнесена лихва по договор за ипотечен кредит от 27.02.2008г. Искането е за отмяна на решението като неправилно и за постановяване на решение, с което да се отхвърли предявения на основание чл.55, ал.1 ЗЗД осъдителен иск. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата в писмен отговор на касационната жалба аргументира становище за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Претендира разноски за изготвения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. По основанията по чл.280, ал.1 ГПК: Касаторът формулира да материалноправни въпроса: „Попадат ли договорите за банков кредит сред изключенията, посочени в чл.144, ал.3, т.1 З.? и Неравноправни ли са по смисъла на чл.143 З. клаузи на договор за банков кредит, с които се уговаря право на кредитора едностранно да промени лихвен процент при уговорена променлива лихва и начина на изчерпателно изброените и обективни предпоставки и ред за изменението ? Като допълнителен критерий се сочи чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата по тълкуване на разпоредбата на чл. 144, ал.3 З., по конкретно посочени в изложението съдебни решения. Касаторът се позовава и критерия на ал.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За да потвърди решението на районния съд, въззивният съд е приел, че уговорените в т.25.3 от ОУ към договора за банков ипотечен кредит от 27.02.2008г.основания не „представляват основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен размерът на базовия лихвен процент/ БЛП/ при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва, независимо, че уговорените в б.а”, б”б”и б”в” основанията за изменение на възнаградителните лихви да са от обективно естество, Обезпечената от банката възможност по своя преценка да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която счита за целесъобразна, според съда представлява накърняване на принципа на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права. С уговореното в чл.25.3 от ОУ, банката като икономически по-силен правен субект в породеното търговско правоотношение е установила за себе си в предварително изготвените ОУ изключителното право да изменя БЛП по своя автономна преценка, без да е уговорен размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва, не е уговорен размер за намаляване на БЛП. По подборно изложените съображения съдът е приел, че ищцата е поставена в неравноправно положение по смисъла на чл.143, т.1 З., клаузите са уговорени във вреда на потребителя, поради което са нищожни. Счел е, че разпоредбата на чл.143, т.10 ЗПП, по аргумент на чл.144, ал.3, т.1 З. нямаше да намери приложение, ако между страните в договора или ОУ, бяха установени конкретни обективни критерии, при чието изменение да се достигне автоматично до промяна на БЛП, вкл. при неговото снижаване. С оглед на мотивите на ЯОС материалноправните въпроси попадат в общия селективен критерий –въпросът да е от значение за изхода на спора по делото. Решението на Ямболският окръжен съд е съобразено със постановена задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, каквото е решение №77 от 22.04.2015г., постановено по гр.дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, ІІІг.о. и решение №424 от 2.12.2015г. по гр.дело № 1899_2015г. на ВКС, ГК, ІV о.т., в които е застъпено становище, че изключението на чл.144, ал.3, т.1 З. по принцип не изключва приложението на правилото на чл.143, т.10 и т.12 З. по отношение на договорите за банков ипотечен кредит, ако са налице други установено по делото обстоятелства. Такива обстоятелства са дали в клаузата на договора има яснота относно методиката и математическия алгоритъм за едностранна промяна от банката на лихвения процент, че клаузите за изменение на лихвения процент трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, за да прецени дали отговорят на критерия за изключение от общия принцип / чл.147, ал.1 З./, че потребителят трябва да получи достатъчна информация как банката може да промени цената / какъвто характер има възнаградителната лихва при договорите за кредит/. Прието е, че банката / доставчика на услугата/ не може да се счита за недобросъвестна по смисъла на чл. 143 З., ако уговореното едностранно увеличение от доставчика на размера на дължимата престация не зависи от неговата воля, а се явява резултат от външни фактори. Като съобрази, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото по тълкуването и приложението на чл.144, ал.3, т.1 ЗПП има задължителна за съдилищата съдебна практика, не се обосновава необходимост за нейната промяна, поради което по допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК няма основание за допускане касационното обжалване. Освен това позоваването на закона, не е достатъчно основание, което да аргументира допускането на касационно обжалване. Предвид изхода от обжалването ответницата по касация ще следва да се присъдят документираните разноски в договор за правна помощ в размер на 600 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение