Определение № 4089 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2129/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Г. приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Г. – назначен на страната служебен адвокат против решение № 980 от 03.07.2022 г. по гр. д. № 3487/2021 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.

Ответникът по жалба – Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 260271 от 09.08.2021 г. по гр. д. № 782/2020 г. на Окръжен съд – София (ОС – София) в частта за отхвърляне на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Ж. Г. Г. против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 155, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 156, ал. 2, т.2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което ищецът е признат за невиновен и оправдан с влязла в сила на 14.11.2018 г. присъда по НОХД № 220/2000 г. на ОС - София, за разликата над присъдените 5 150 лв. до предявените 210 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.11.2018 г. до окончателното й изплащане. В уважената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 5 150 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен – налице е незаконно обвинение на ищеца в извършване на престъпления, за които е оправдан с вляза в сила присъда; произтекли са неимуществени вреди за пострадалия; тези вреди са в пряка причинна връзка с незаконосъобразното обвинение. При определяне размера на обезвредата съставът на втората съдебна инстанция е съобразил необосновано дългото (20 години) протичане на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, както и факта, че спрямо ищеца е била наложена мярка за процесуална принуда (в случая - мярка за неотклонение „задържане под стража“). Приел е, че интензитетът на търпените от незаконно обвиненото лице болки, страдания и неудобства е в значителна степен намален с оглед личността на пострадалия – водени срещу множество разследвания за престъпления и постановени влезли в сила осъдителни присъди (от 15.08.1995 г. с присъда № 95/1994 г. по НОХД № 67/1994 г. на ОС - Добрич лицето е била осъдено на лишаване от свобода за срок от 6 години, увеличен с 1 година от ВКС, при първоначален строг режим на изтърпяване; по НОХД № 2829/1998 г. на СРС, с присъда от 08.10.1999 г. на ищеца като подсъдим е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години при строг режим на изтърпяване; по НОХД № 70/1999 г. на ОС - Търговище, с присъда от 15.05.2002 г., на ищеца е определено наказание 16 години лишаване от свобода, при строг режим на изтърпяване, а по НОХД № 31/2003 г., с присъда № 70/2003 г. на ОС - Добрич, за грабеж в условията на рецидив, придружен с убийство на ищеца е наложено наказание доживотен затвор без право на замяна. Наличието на множество обвинения, производствата за които са протичали по едно и също време е послужило като основание за извод, че през периода на процесното наказателно разследване ищецът не е търпял обичайните за неоснователно обвинено лице вреди, тъй като е бил многократно осъждан и попадал в местата за лишаване от свобода. В тази връзка инстанцията по същество е отрекла за пострадалия да са произтекли вреди от опасение за налагане на ефективна присъда по конкретното обвинение. Счетено е още, че по делото не се установява воденото наказателно производство да е довело до разпадане на брака на ищеца и охладняване на отношенията с родителите му по съображения. Изтъкнато е, че това е така, защото разпитаните свидетели не принадлежат към разширеното семейство на ищеца и нямат поглед върху личните отношения между съпрузите респ. с родителите на ищеца, а е нормално в ситуация на фактическа раздяла (поради лишаване на единия съпруг от свобода) между брачните партньори да има несъгласия, изразени в повишен тон и скандал през време на свиждане. Съдът се е позовал и на липса на копие от съдебното решение, с което е приключил бракоразводният процес, от където могат достоверно да се почерпят причините за разпада на брачната връзка. За неоснователно е намерено твърдението на ищеца за понесени от него неимуществени вреди от разпада на отношенията с родителите му в причинна връзка с процесното обвинение. Според решаващия състав няма данни отказът на ищеца от живот да е пряка последица от разтрогването на брака му, както и неговата екзистенциална демотивация за живот. Развити са доводи, че сочените от ищеца вреди, произтичащи от транспортирането му от [населено място] до [населено място], вида на използвания транспорт, мерките за безопасност при транспортирането, зачитането и удовлетворяването на жизнените нужди на конвоираното лице не попадат в обхвата на засегнатите нематериални блага, за които носи отговорност ответника по реда на специалния закон. Посочено е, че дейността по транспортиране на лице с вече наложено наказание лишаване от свобода е в прерогативите на Главна дирекция „Охрана", която е юридическо лице към Министъра на правосъдието, със седалище София. Изразено е разбиране, че лишаването на ищеца от възможност да се труди в моментите на осъществяване на следствени действия по конкретното повдигнато обвинение не е предпоставка за понасяне на неимуществени вреди. Прието е, че от него биха могли да се понесат пропуснати ползи (неполучено възнаграждение). Направено е съждение за липсата на доказателства за медийно огласяване на процесното незаконно обвинение като фактор, който способства за увеличаване интензитета на търпените неимуществени вреди и е от значение за определяне размера на дължимото обезщетение. В тази връзка е изтъкнато от съда в обжалваното решение, че следва да се съобразят две групи факти - от една страна наличието на други осъждания, които вече са накърнили репутацията на ищеца, от друга – по време на воденото незаконосъобразно обвинение ищецът не е бил в естественото си социално обкръжение - сред близки и приятели, а е бил или задържан под стража, или изтърпяващ наказание – т.е. поставен в различна социална среда и при друг морален критерий. Доколкото несъразмерно дългият процес е само съпътстващо претенциите на ищеца обстоятелство, което съдът следва да съобрази по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е счетено от решаващия състав, че при установените по делото релевантни факти и при преценка на тяхното значение за определяне размера на обезвредата, сумата от 5 150 лв. (съответстващо на присъденото от първостепенния съд обезщетение) е справедлив и достатъчен паричен еквивалент за засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставя следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд в решението си мотивирано да се произнесе по всички оплаквания в жалбата, с която е сезиран и да обсъди доводите и възраженията на страните?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК;

2. „Кои са критериите при прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД като релевантен по силата на чл. 4 ЗОДОВ за определяне на обезщетението на неимуществени вреди от деликт по специалния закон?“ (обобщаващо питане).

Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, изразена с указанията по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. 1/2000 г. на ОСГК, с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2, както и с решение № 141/14.10.2019 г. по т. д. № 2839/2018 г., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., и двете на II т. о., решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г., решение № 815/15.02.2010 г. по гр. д. № 1713/2009 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 178/24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на І т. о. По втория въпрос се сочи отклонение със задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на този съд, опредметена в решение № 35/26.01.2009 г. по гр. д. № 6122/2007 г. на I г. о., решение № 50009/15.02.2023 г. по гр. д. № 1698/2022 г. на IV г. о., решение № 50017/21.02.2023 г. по гр. д. № 1090/2022 г. на III г. о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г., решение № 299/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г., решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г., и трите по описа на IV г. о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г., решение № 4982011 г. по гр. д. № 697/2010 г., решение № 215/2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г., решение № 158/17.01.2019 г. по гр. д. № 299/2018 г., всичките по описа на III г. о.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

По процесуалноправния въпрос за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, опредметена с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС се приема, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено и в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК. Практиката на ВКС и по прилагане разпоредбите на ГПК /2007г./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. Въззивното решение не се отклонява от тези правни разрешения. То е постановено след обсъждане и преценка на всички установени по делото обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно изложените от страните твърдения, доводи и възражения относно релевантните по спора факти, като обосновано е посочено кои от тях съдът приема за установени и кои не. Подробно е даден отговор на направените с въззивната жалба оплаквания и са изложени собствени решаващи мотиви по основателността на претенцията и нейния справедлив размер. Освен това страната не сочи аргументирано кои конкретни нейни доводи не са съобразени и по отношение на кои оплаквания във въззивната й жалба липсва отговор в мотивите на въззивното решение. Затова по питането не са обосновани предпоставки за допускане на обжалването.

По втория въпрос също не може да се осъществи достъп до касация.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивният съд е постановил акта си в пълно съответствие с тези задължителни постановки. Той е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство (установен е неразумно дълъг срок на наказателното производство), липсата на доказателства за медийно отразяване на случая, данните за обременено съдебно минало на ищеца, протеклите по време на процесното обвинение други наказателни производства срещу лицето за деяния, за които то е осъдено на лишаване от свобода, вкл. и доживотен затвор без право на замяна, които са намалили в значителна степен интензитета на търпените болки, страдания и неудобства от провеждането на това обвинение и свързаните с това ограничения и очаквания за осъждане в бъдеще. Отчетена е липса на други твърдяни вреди от неимуществено естество в причинна връзка с конкретното обвинение – за крах в отношенията със съпругата и родителите, и за прекратяване на брака на ищеца в резултат на воденото производство, както и за провокиране на неговата екзистенциална демотивация за живот. Дали присъденото обезщетение на неимуществените вреди е законосъобразно определено при данните по делото е въпрос на правилност на крайния съдебен акт, който порок обаче се проверява при разглеждане на жалбата по чл. 290 ГПК, но не и в етапа по нейното селектиране – по чл. 288 ГПК. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените питания. В случая касаторът недопустимо се е позовал по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за различни селективни основания, чието приложно поле е обусловено от различни предпоставки като наличието на съдебна практика по тях (каквато се сочи от страната) - т.е. основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вън от изложеното, позоваването на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно, без да са обосновани предпоставки за допускане на обжалването по това основание, вкл. изложението в тази му част не е съобразено с постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и там даденото задължително тълкуване на съдържанието на специалната предпоставка в двете хипотези на разглежданото основание - точното приложение на закона и развитие на правото.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,