Определение № 163 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3791/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. Х. М. от [населено място], чрез пълномощника й адв. Ю. Д. от АК - М., срещу въззивното решение № 2329 от 21.04.20 год. по гр. д. № 4373/19 год. на Софийски градски съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 15.06.2017 год. по гр. д. № 47252/2014 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени исковете й срещу Б. М. Б.-А. по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 5 846.57 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на делбените имоти в периода 1.07.2006 год. - 31.01.2012 год. и за сумата 2 881.30 лв. за периода 1.02.2012 год. – 28.02.2015 год., общо за сумата 8 727.87 лв., съответно на притежаваната от касаторката 1/3 ид. ч. от тях и ведно със законната лихва, считано от 29.08.2014 год. до окончателното изплащане на сумите. В жалбата се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което ответницата бъде осъдена да заплати на касаторката претендираното обезщетение, заедно с направените разноски. Изложени са подробни съображения за нарушение на процесуалните правила относно правната квалификация на предявените искове, обусловило неправилен извод за неоснователността им поради приетата липса на писмена покана. Ответницата по касационната жалба и по претенциите по сметки– Б. М. Б.-А., както и конституираният на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството К. Х. А. негов наследник - Е. К. А., не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на каасторката въз основа данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с оглед критериите по чл. 280, ал. 3 ГПК. Същата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, като в приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. За обосноваване на първото е поставен въпросът за правната квалификация на иска и задължението на съда да я обоснове въз основа на сочените обстоятелства с довод, че произнасянето по него противоречи на цитираната и приложена съдебна практика /многобройни решения на ВКС по чл. 290 ГПК, така и ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС/. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Приложима ли е разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС и необходима ли е писмена покана в случай, когато съсобственикът направо се е разпоредил възмездно със съсобствения имот срещу материални облаги /в случая срещу предоставените му грижи, издръжка и гледане/, в частност – и когато разпоредилият се съсобственик е пордължил да ползва имота, но вече на друго основание – запазено право на ползване, и същата разпоредителна сделка е обявена за недействителна по отношение на ищеца с влязлото в сила решение в първата фаза на делбата. Касаторката поддържа липса на съдебна практика по този въпрос, а произнасянето по него ще е от значение за точното прилагане на закона – чл. 31, ал. 2 ЗС, чл. 30, ал. 3 ЗС, чл. 59 ЗЗД, както и за развитието на правото. Очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение се аргументира с неправилна правна квалификация на иска и с явната необоснованост на извода за необходимост от писмена покана при възмездно разпореждане със съсобствения имот. За да се произнесе по релевираните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд приел, че заявените от ищците във втората фаза на делбата претенции по сметки представляват такива за заплащане на обезщетение за лишаването им от възможността да ползват делбените имоти от м. юли 2006 год. до предявяването им, като се е позовал на уточненията съгласно заявеното становище на пълномощника им в първото по делото заседание, с което всъщност е отстранена нередовността в заявените претенции с оглед позоваване на различни обстоятелства в писмената молба. С оглед на това съдът е квалифицирал претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС и въз основа на установените по делото факти относно ползването на делбените имоти единствено от ответницата, която не е предоставила възможност на ищците да ползват имотите и след отправената й покана, искът за заплащане на обезщетение е основателен за периода от връчване на писмената покана – 4.03.2015 год. до предявяването му на 1.02.2017 год. Същият е уважен до размера на претендираното обезщетение и за посочения период с оглед диспозитивното начало в процеса, независимо от установения въз основа на заключението на експертизата по-голям размер. За „останалия размер и период” исковете са приети за неоснователни, а това са исковете за сумата 5 846.57 лв. за периода 1.07.2006 год. до 31.01.2012 год. и за сумата 2 881.30 лв. за периода 1.02.2012 год. до 28.02.2015 год., общо за 8 727.87 лв., със законната лихва, предявени от касаторката срещу ответницата, предмет на въззивното, а сега и на касационното обжалване, съответстваща на притежаваната от касаторката 1/3 ид. ч. в делбените имоти. Квалификацията на претендираното обезщетение е обусловена от твърденията в писмената молба на ищците срещу съсобственика им Б. А., притежаваща 1/3 ид. ч. в имотите, които действително касаят разпоредителната сделка в полза на трето лице, вследствие на което те са обеднели с неполучени доходи /пазарен наем/, а ответницата се е обогатила неоснователно за тяхна сметка с гледане и издръжка, както и с твърдения за лишаването им от възможността да ползват имотите поради ползването им от ответницата, както и създадените от нея пречки за това. В първото заседание след допускане на делбата пълномощникът на ищците е уточнил претенциите като такива за обезщетение за лишаването им от възможността да ползват имотите в посочените периоди, считано от 1.07.2006 год. и с оглед установения от експертизата размер на пазарния наем е подадена молба за изменение в размерите на отделните три претенции по сметки, допуснато в съдебното заседание. В писмената защита пред районния съд ищците са обосновали лишаването им от възможността на ползват делбените имоти с разпоредителната сделка на ответницата на частта от 4/6 в полза на третото лице и макар да сочат, че срещу това тя е получила материални облаги, претенцията им не е за част от тях /гледане, издръжка, грижи, спокоен и нормален живот/ - нито има такива твърдения, нито са събирани такива доказателства. Напротив, претендираните обезщетения се основават на установения от експертизата размер на пазарния наем на спорните имоти, като равностойност на ползването, от което са лишени, така както е поддържано още в исковата молба, с която ищците отправят покана за дължимото им обезщетение за лишаването им от ползването на наследствените имоти. Участието на страните в съсобствеността е установено, което е релевантният факт за квалификацията на предявения иск срещу съсобственичката Б. А. по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неучастващият в съсобствеността ответник ще отговаря на основание чл. 59 ЗЗД, като липсват данни по делото да е приет за разглеждане такъв иск. При тези твърдения и доводите в подадената въззивна жалба срещу отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, които не сочат на друго основание, въззивният съд е приел наличие на частичната им основателност за периода, за който е налице и необходимата предпоставка – писменото искане за заплащане на обезщетение, като спорът между страните е бил относно ползването на съсобствения имот от ответницата. Въз основа на събраните доказателства съдът приел, че ищците са били лишени от ползването им. При тези съображения поставеният правен въпрос относно правната квалификация на иска и задължението на съда да я обоснове въз основа на релевираните обстоятелства, макар и значим по принцип, е неотносим към извода по предявените искове. По своята същност той изразява недоволството на касаторката и искането й за различна квалификация на претенцията й за обезщетение, при която писменото искане да не е предпоставка за основателността на същата, и което би обосновало уважаването на исковете изцяло, а не частично, както е в случая. Обсъждането на този въпрос не може да се осъществи в настоящето производство извън хипотезата за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, каквото според настоящият състав в случая не е налице. Погрешната правна квалификация е основание за недопустимост на решението в случай, че е налице произнасяне по непредявен иск, т. е. тогава, когато е налице отклонение от принципа на диспозитивното начало – позоваване на невъведени факти или при несъобразяване на надлежно въведени такива /така представеното с изложението решение № 234 от 30.01.2019 год. по т. д. № 711/2018 год., І т. о. на ВКС/. Когато съдът се е произнесъл по заявените факти, независимо от погрешното им подвеждане под друга материалноправна норма, не е налице недопустимост на постановеното решение, а неправилност. В случая обаче, не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не се констатира при прочита му такова съществено нарушение на процесуалните правила по квалифициране на спорното право, което да обоснове извод за допускане на касационното обжалване без да е необходима преценка на процесуалните действия на съда и страните, както и събраните доказателства. И относно приложението на материалния закон не е налице такова съществено нарушение, което да обоснове извод за наличие на това основание за допускане на обжалването. Самата касаторка се позовава в изложението си на многобройна съдебна практика, такава е и представена, поради което и доводът й за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се приеме за основателен. Макар и да е направен опит за формулиране на въпрос, същият има за предмет отговор по същество на спора за приложимостта на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС в настоящия случай, а не предпоставя търсене на принципен отговор по даден правен проблем, който ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно разясненията в този смисъл в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Освен това, въпросът съдържа уточняване на исковите претенции с оглед релевантните обстоятелства, което е недопустимо на настоящия етап на производството по делото. В заключение, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.