Определение № 50026 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2325/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. против решение № 70 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 673/2021 г. на Окръжен съд – Хасково. Ответникът А. Я. К. чрез адв. К. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260094 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 150/2021 г. на Районен съд – Свиленград за отхвърляне на предявения от Т. Д. П. против А. Я. К. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр - за установяване на нарушение на забраната за дискриминационно третиране от страна на ответника спрямо ищеца, действащ в качеството му на пълномощник в административно производство и изразяващо се в отказ за предоставяне на документация с указания за ремонтиране на опасна за живеене сграда на адрес: [населено място], [улица]. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за безспорно, че отношенията между ищеца и ответника стартират след издаването на заповед № 1354/16.09.2020 г. на кмета на [община], с която на С. В. П., собстветник на имота в [населено място], [улица] наредено да обезопаси сградата и да я освободи от наематели, с краен срок 30.09.2020 г., а след това в едногодишен срок да изготви нужната документация за извършване на ремонт. Установено е, че на 08.10.2020 г. ищецът е подал в общинска администрация на [населено място] молба, с която е поискал да му бъдат предоставени всички документи, издадени във връзка с процесния имот. Работата във връзка с произнасянето по молбата била възложена на ответника К., изпълняващ длъжността „младши архитект“ в отдел „Устройство на територията“ в [община]. Същият констатирал, че представеното с молбата от Т. П. пълномощно е под формата на копие, написано на български език, но с печати на английски език, без апостил и без легализиран превод. В тази връзка, на 16.11.2020 г. кметът на [община] изпратил до ищеца писмо на посочения от него адрес като го уведомил за недостатъците на представеното от него пълномощно и изтъкнал, че това е основанието да не бъде уважено искането му за предоставяне на документи, свързани с опасната сграда. В обжалваното решение е прието за несъмнено, че до датата на предявяване на настоящия иск ищецът не е отстранил нередовностите на пълномощното, нито по друг начин се е легитимирал като лице, на което собственикът на опасния недвижим имот да е делегирал правото вместно него да се занимава със случая и да получава свързаните с имота документи от общинската администрация. Ето защо, последващата датата на сезиране на съда кореспонденция, проведени срещи и издадени актове на общинската администрация са счетени неотносими към спора. За такава е приета и за заповед № 875/08.06.2021 г. на кмета на [община], с която се признава качеството на Т. П. на пълномощник на собственика на опасната сграда, тъй като административният акт е издаден при висящо исково производство и след представяне на надлежно заверено и отговарящо на изискванията на закона пълномощно от ищеца. В тази връзка, съдът е изследвал съдържанието на представеното по делото копие от пълномощно и е установил, че апостилът върху него е поставен на дата 16.03.2021 г., т. е. след предявяване на иска от Т. П.. Направено е съждение, че отказвайки на ищеца да му предостави исканите документи за имот, който е собственост на друго лице, без да се легитимира като негов пълномощник, ответникът, а и общинската адиминистрация, е дейставала в рамките на правомощията и задълженията си - правомерно и по начин, по който следва да бъдат третирани всички лица, недоказващи качеството си на пълномощник на титуляра на съответното право, засегнато с действията на администрацията. Относно доводите на ищеца за неравно и дискриминационно третиране произтичащо от обстоятелството, че съобщението до него за отстраняване на нередовностите на пълномощното е било изпратено не по искания от него начин – на електронна поща инстанцията по същество е мотивирала съображения, че основният начин на писмена комуникация между адмнинистрациите и заинтересованите лица към обследвания период е бил чрез изпращане на писма по поща. Посочено е също, че към релевантния момент и процесуалният закон – ГПК, уреждащ призоваването и съобщенията, не е предвиждал възможност за изпращане на официални съобщения до страните по електронен път. В тази връзка съдът е стигнал до извода, че общинската администрация не е била длъжна да изпълни искането на Т. П. да му изпраща съобщения непременно на електронната му поща. Изразено е разбиране, че дори и да се приеме, че ответникът е бил длъжен да приложи посочения от Т. П. способ за комуникация, то неизпълнението на това задължение само по себе си не доказва различно третиране на ищеца спрямо останалите лица, поставени в сходно сравнимо положение, по - неблагоприятно за засегнатото лице и дължащо се на наличието на някой от посочените в закона признаци на дискриминационно третиране. Направен е решаващ извод, че от събраните по делото доказателства не се установява конкретните действия, за които се сочи от ищеца, че имат дискриминационен характер, да се основават на признаците „обществено положение“ или „лично положение“. За недоказано е прието и твърдението за наличие на разлика в третирането на ищеца спрямо останалите упълномощени лица, както и че неоснователно му е отказано да получи исканата документация с оглед неговата личност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд, нито пък обосновава предпоставки в приложното поле на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за достъп до касация по тях (противоречие с практиката на ВКС, вкл. и на задължителната такава; отклонение от разрешенията, дадени в актове на КС на РБ или Съда на Европейския съюз или пък когато релевантният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Страната се позовава единствено на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Искането за достъп до касация не може да се уважи. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение – така разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационен контрол пък не може да се допусне на заявеното селективно основание – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. В случая обаче липсва изложена такава аргументация от страната. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страната не е направила искане за присъждане на такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,