Определение № 476 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2112/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. О. Н. ЕГН-[ЕГН] против решение № 22 от 31.01.2020 г. по гр.д.№ 463/2019 г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 319 от 15.10.2019 г. по гр.д.№ 117/2019 г. на РС-Нови Пазар и касаторката е осъдена да плати разноски на въззиваемите. С потвърденото решение е признато за установено по отношение на касаторката С. О. Н., че ищците М. П., [дата на раждане] в Република Турция, постоянно пребиваващ в Република България с ЛНЧ [ЕГН], Е. К. ЕГН-[ЕГН], постоянно пребиваващ в Република България и С. К. А. ЕГН-[ЕГН] са собственици по наследство от Х. Н. Х., починал на 01.06.1952 г. на 1/3 ид.ч. за първия и по 1/9 ид.ч. за останалите двама /общо на 5/9 ид.ч./ от четири земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], възстановени с решение № 49 от 28.07.1992 г. по преписка № 5221/1992 г., издадено от ПК [населено място]. В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че иска е предявен от лица, които не се легитимират като наследници и собственици на процесните земеделски имоти и поради това, че ответницата не е във фактическа власт на нивите, тъй като ги е отдала под аренда, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в приемане на доказателства, издадени от чужда държава не по установения ред, необсъждане на събраните доказателства и необоснованост на изводите, че ищцата С. К. А. също е наследник на общия наследодател и че касаторката не е придобила по давност реституираните земеделски земи, като съдът е следвало да съобрази, че ищците са били неизвестни за нея и не е могла да демонстрира пред тях намерение за своене. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторката се позовава на основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 и трите предложения на ал.2 ГПК. Формулирани са десет групи въпроси с подвъпроси към всеки от тях и са представени двадесет съдебни акта, с които се твърди, че противоречи обжалваното въззивно решение. Ответниците по касация не вземат становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Предявен е иск по чл. 108 ЗС от М. П., [дата на раждане] в Република Турция, постоянно пребиваващ в Република България, Е. К. ЕГН-[ЕГН], постоянно пребиваващ в Република България и С. К. А. против С. О. Н.. Ищците се позовават на наследствено правоприемство от Х. Н. Х., починал на 01.06.1952 г. и претендират за 1/3 ид.ч. за първия и по 1/9 ид.ч. за останалите двама / общо за 5/9 ид.ч./ от четири земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], възстановени с решение № 49 от 28.07.1992 г. по преписка № 5221/1992 г., издадено от ПК [населено място]. С исковата молба е представено удостоверение за наследници на общия наследодател Х. Н. Х., починал на 01.06.1952 г., от което е видно, че освен преживялата го съпруга Ф. И. Х., починала на 31.05.1977 г., негови наследници са трите му деца: А. Х. Н., М. Х. Н. и Х. Х. Н.. От представеното препис-извлечения от гражданските регистри на Турция и решенията по наследствени дела № 987/451, № 1991/498 и № 2016/61 на съдът в гр.Чорлу, всички със заверка „Апостил“ и превод, че ищецът е наследник на М. П. с имена в България М. Х. Н., който е имал родители Х. и Ф.. Вторият ищец Е. К. е син на Х. К., който е роден в Шумен на 01.07.2018 г., син е на Х. и Ф. и е починал на 03.08.1993 г., видно от представеното извлечение от регистрите на населението на Република Турция и решение по наследствено дело № 2019/114 и двете със заверки „Апостил“. Третата ищца С., К. А. доказва наследствено правоприемство освен с приложеното към исковата молба удостоверение за наследници, истинността, на което не е опровергана от ответницата, и от представеният акт за раждане № .... г., който удостоверява, че неин баща е Ю.-К. Х. Н.. С писмо от 13.08.2019 г. община Нови Пазар е удостоверила, че в регистрите на населението Х. Х. Н. е записан като брат на А. Х. Н.. Дъщерята на общия наследодател А. е починала на 07.12.1983 г.и единствен неин наследник е дъщеря й С., починала на 24.11.2016 г. Ответницата /сега касдатор/ е нейна дъщеря. С н.а. № .... г. на нотариус П.А., С. Х. Х. дарява на дъщеря си С. О. Н. собствената си 1/3 ид.ч. от четирите реституирани имота. След смъртта на майка си, дарената е поискала да бъде призната за изключителен собственик по документи на възстановените земеделски имоти, като е представила удостоверение за наследници, в което като наследник на Х. Н. Х., починал на 01.06.1952 г. е записана само баба й А., респективно нейните низходящи. Не са записани синовете на общия наследодател, които са наследодатели на ищците. Въз основа на това непълно удостоверение за наследници е издаден на основание чл. 587, ал.1 ГПК констативен нот. акт № .... г. на нотариус М.С., с който ответницата е призната за собственик на 2/3 ид.ч. от четирите процесни имота. С н.а. № .... г. като пълномощник на брат си О. О. е дарила на себе си 1/3 ид.ч. от четирите процесни имота. По делото са представени три договора за аренда от 2003 г., от 24.10.2008 г. и от 16.04.2018 г., сключени от ответницата за четирите имота. Въз основа на тези документи, тя се позовава на придоибвна давност. Въззивният съд е възприел изводите на РС, че ищците се легитимират като наследници на общия наследодател, включително и ищцата С., К. А. и по наследство притежават общо притендираните от тях 5/9 ид.ч., а възражението на ответницата за придобивна давност е преценено като недоказано и неоснователно, тъй като договорите за аренда не доказват намерение за своене на имота, а по друг начин не се установява тя да е демонстрирала пред ищците, че е превърнала държането на техните части във владение за себе си. По въпросите, които касаят активната легитимация на ищците по иска по чл. 108 ЗС, съдебната практика без изключение приема, че е въпрос по същество дали ищеца се легитимира като собственик. Само когато легитимацията е свързана с приключване на административна преписка или друго производство се приема, че иска е преждевременно предявен ако това производство не е приключило за да не се формира сила на пресъдено нещо Настоящия случай не е такъв, защото производството пред ПК е приключило с решение още през 1992 г. и то е придружено със скици към имотите към настоящия момент. Относно легитимацията на ищците като наследници, по делото са представени освен удостоверение за наследници, издадено от Община Нови Пазар, което не е оспорено и не е установена неистиността му, още и официални документи от Република Турция със заверка „Апостил“. Приложима е Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /известна като Х. конвенция от 1961 г./, ратифицирана от Р България. със закон, приет от 38-то НС на 25.05.2000 г. - ДВ, бр. 47/9.06.2000 г., която е ратифицирана и от Република Турция. Тази конвенция се прилага по отношение на публични актове, изготвени на територията на една от договарящите държави, които трябва да се представят на територията на друга договаряща държава. По смисъла на Конвенцията, за публични актове се считат документите, издавани от орган или длъжностно лице, свързано с правораздавателната система на държавата, включително документите, издавани от прокурор, секретар на съд или призовкар, документи издавани от административни органи, както и официалните заверки, като записвания в регистър или удостоверяване на дата или подпис върху частен документ. Тези документи се легализират, като съответният публичен акт се снабди с "Аpostille (Convention de La Haye du 5 octobre 1961)". Съдът, в съответствие с този международен акт е приел, че притежаващите „Апостил“ документи се освобождават от всякаква допълнителна форма на легализация, признават се и могат да произведат действие във всяка една от държавите-страни по Конвенцията. Тези публични актове, допуснати и приети като доказателства по дело, са официални документи, които се ползват както с формална, така и с материална доказателствена сила, т. е обвързват съда да приеме, че посочените в тях факти са се осъществили от външна страна така, както са посочили техните издатели. - арг. чл. 179, ал. 1 ГПК. Тежестта за доказване неистинността на такива документи пада върху страната, която ги оспорва - арг. чл. 193, ал. 3 ГПК. И тъй като ответницата не е доказала оспорване, въпросите, свързани с приложението на чл. 193 ГПК и с разпределение на доказателствената тежест не определят изхода от спора и не обуславят допускане до касация. Същевременно въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираните от касаторката решения: Р № 66/25.04.2013 г. по гр.д.№ 807/2012 г. на ВКС, І гр.о., касаещо въпроса следва ли съдът да се произнесе с отделен диспозитив при установена неистиност на официален документ и формира ли се сила на пресъдено нещо по този въпрос. Неприложимо към казуса е и Р № 380/ от 02.06.2009 г. по гр.д.№ 758/2009 г. на ВКС, ІІІ гр.о., което се отнася за разпределение на доказателствената тежест при иск за пълна имуществена отговорност на работника по чл. 207 КТ. Неотносими към спора са и решенията по искове по чл. 344, ал.1, т.3 КТ, отнасящи се до разпределение на доказателствената тежест при претенция за обезщетение за оставане без работа. Третата ищца доказва наследствено правоприемство с акт за раждане и удостоверение за наследници, както и с официалното удостоверяване на Общината, че баща й фигурира като брат на А., - баба на ответницата. Доказателствената сила и на тези официални документи не е опровергана, поради което и за тях се отнася изложеното, че не се констатира противоречие със съдебната практика и императивна норма на закона. Тезата в изложението, че тъй като не е доказано наследствено правоприемство, то ищците не се легитимират като собственици и не могат да водят иск по чл. 108 ЗС не кореспондира нито на доказателствата по делото, нито на съдебната практика по иска по чл. 108 ЗС. Наследствено правоприемство е доказано, а от там и придобиване правото на собственост на основание наследяване и реституция, което доказва активната материално правна легитимация на ищците като съсобственици. Въпросите, свързани с приложението на чл. 3, ал.4 ЗАЗ и преди и след изменението му /ДВ бр. 13/07.02.2017 г., в сила от същата дата са неотносими към възможността за предявяване на иск по чл. 108 ЗС. С изменението на на чл.3, ал.4 ЗАЗ, е преустановена възможността договор за аренда да се сключва от съсобственик с миноритарен дял, без съгласието на останалите съсобственици, като е в настоящия случай. Уредбата е приведена в съответствие с нормата на чл. 30-32 ЗС. Относно договор за аренда, сключен от един от съсобствениците с миноритарен дял, който не е упълномощен от останалите, съдебната, практика приема, че останалите съсобственици не са обвързани. /решение № 8 от 19.02.2014 г по. гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 158/2.01.2019 г. по гр. д. № 4221/2017 г., ІІ гр. о. на ВКС./. Такъв договор не е пречка за предявяване на иск по чл. 108 ЗС против арендодателя с миноритарен дял. Искът по чл. 108 ЗС може да бъде насочен както против владелеца, така и против държателя. Претендирането на припадащата се рента от несключилите договора съсобственици няма да доведе до прекъсване на давност, поради което не ги и лишава от възможността да искат установяване на правата им в съсобствеността и ревандикация. В конкретния случай касаторката е предприела действия за признаването й за изключителен собственик и издаването на констативният нот. акт по документи от 2017 г. и това формира правен интерес за ищците да предявят иска за собственост срещу нея, т.е. тя е процесуално легитимиран ответник по иска за собственост. Неотносими към спора са решенията, представени от касаторката, касаещи трудови спорове, по които съдът е приел, че иска е против нелегитимиран ответник. По въпросите, касаещи възражението на касаторката /ответник по иска/ за придобивна давност. Издаденият констативен нот. акт от 2017 г. не е на основание придобивна давност, а въз основа на документи, между които и непълното удостоверение за наследници, приложено по нотариалното дело. Касаторката счита, че с отдаване на имотите под аренда е упражнявала владение върху тях. Въззивният съд е приел, че това възражение е неоснователно. Този извод е съобразен със съдебната практика, според която сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. Договор за наем и за аренда може да се подписва и от несобственик и е непротивопоставим на собственика. Така въззивното решение не е постановено в противоречие, а в синхрон с цитираното от касатора решение № 8 от 19.02.2014 г по. гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. В изложението се акцентира и на тезата, че поради това, че ищците са били неизвестни за касатортката, тя не е могла да демонстрира пред тях намерение за своене. Съдебната практика приема, че когато собственика /съсобственика/ е неизвестен, демонстриране намерението за своене следва да е пред всички по начин, че да не остава съмнение, че се касае за владелчески действия, а не за действия на държател, или на лице, което не е задължително да е собственик. В този смисъл е посоченото от касатора Р № 214/28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І гр.о., на което въззивното решение не противоречи. Не кореспондира на мотивите на обжалваното решение твърдението, че не са обсъдени всички доказателства и доводи на страните и двете групи свидетелски показания. Разпитани са само двама свидетели, чийто показания не са противоречиви. В мотивите на въззивното решение са обсъдени всички оплаквания във въззивната жалба, доводи и възражения, формулирани са самостоятелни изводи от събраните доказателства. Затова въззивното решение не е постановено в противоречие с Р № 331/19.05.2010 г. по гр.д.№ 257/09 г. ІV гр.о., Р № 260/30.12.2013 г. по гр.д.№ 1286/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., Р № 217/09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV гр.о., Р № 700/28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV гр.о., Р № 42203.06.2010 г. по гр.д.№ 805/09 г. на ВКС, І гр.о., Р № 251/27.07.2015 г. по гр.д.№ 6970/2014 г. на ВКС, ІV гр.о. Формулираните въпроси не обуславят и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Освен, че посочените по-горе въпроси са неотносими, като например тези, касаещи допустимостта на иска, част от тях не кореспондират на доказателствата по делото и на мотивите на съда, а тези по приложението на чл. 193 ГПК не определят и изхода от спора. Наличието на съдебна практика по въпросите, касаещи активната материално правна легитимация на ищеца като собственик и на въпросите, касаещи владението на земеделски земи сочи също на липса на това основание за допускане до касация. Касаторката се позовава и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК, като твърди нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението. Обжалваното решение не страда от пороци, които да сочат на нищожност – постановено е от компетентен съд, в рамките на правораздавателната му власт, а волята на съда е ясно изразена и разбираема. Въззивното решение не е и вероятно недопустимо. По наведените основания за недопустимост – вероятна недопустимост на иска, насочване против нелегитимиран ответник, съдът вече изложи съображения по-горе. Неприложимо е Р № 188/08.12.2009 г. по гр.д. № 126/2009 г. на ВКС,ІІ гр.о., с което е обезсилено като недопустимо решение на въззивната инстанция, с което е отменено решението на първата инстанция, в част, която е влязла в сила, защото не е обжалвана. Обжалваното решение не страда от такъв порок. Очевидната неправилност, съставлява особено тежка форма на неправилност в една от трите й форми, която може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол. Противоречието с императивна правна норма или неприлагането й може да представлява очевидна неправилност. Такава твърди касаторката, като счита, че решението противоречи на чл. 3, ал.4 ЗАЗ и нормите, уреждащи съсобствеността в ЗС - чл. 30-32. Нормата на чл. 3, ал.4 ЗАЗ действително е императивна до колкото урежда условия за сключване на договор за аренда, но тя няма никакво отношение към казуса по предявения иск по чл. 108 ЗС. Обстоятелството, че касаторката се позовава на договори за аренда, сключени при предходната редакция на този текст не променят този извод, тъй като тези договори са непротивопоставими на ищците, а и не доказват придобиване по давност. Нормите, уреждащи отношенията между съсобствениците по повод управлението и ползването на съсобствената вещ също нямат отношение към предявеният иск по чл. 108 ЗС. Напротив, точно поради тази уредба, съдът е разяснил в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС ограниченото прилагане на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици. Или в обобщение не е налице очевидна неправилност поради противоречие с императивна правна норма. Други основания за очевидна неправилност не се сочат, а и съдът не констатира нарушение на процесуалните правила, които обезпечават спазването на принципи на правото, провъзгласени от Конституцията и ГПК. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение