Определение № 753 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 70669 от 20.06.2024 г., подадена от А. А. Ф. чрез пълномощника адв. Д. Г., и касационна жалба вх. № 65711 от 07.06.2024 г., подадена от И. С. К. чрез адв. С. М., срещу различни части на решение № 2441 от 23.04.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1835/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 11058 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д. № 30577/2022 г. по описа на Софийски районен съд, А. Ф. е осъден да заплати на основание чл. 45 ЗЗД на И. С. К. сума в размер на 8000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и дискомфорт, вследствие на това, че го е блъснал и съборил докато е карал ски в к. Боровец на 18.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 1800 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в закупуване на титаниеви анкери за репозиция и фиксация на акромиоклавикуларната става като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 23 450 лв. Касаторът Ф. обжалва решението в частта, с която исковете за уважени, а касаторът К. в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен. В касационната си жалба, касаторът Ф. поддържа наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд не е изложил мотиви по наведените от негова страна възражения и е основал решението си на неправилен и непълен анализ на доказателствата по делото и в частност на свидетелските показания и на заключението по приетата СМЕ. Не било изследвано дали лошо поддържаната писта или грешка на ищеца са довели до падането, причинило травматичните му увреждания. Моли за отмяна на решението и пълно отхвърляне на исковете. Претендира съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава съществуването на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК по въпросите: 1/ за съдържанието на мотивите, с които въззивният съд е длъжен да обоснове решението си и 2/ за подлежащите на доказване факти по иск за вреди, произтичащи от непозволено увреждане. Ответникът по тази жалба я оспорва в писмен отговор. От своя страна, касаторът К. заявява, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да прецени всички правнорелевантни факти и да обсъди относимите и допустими доказателства и доводи на страните. Сочи, че решението в отхвърлителната му част е постановено при несъобразяване с обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че противно на заключението по приетата СМЕ, от което става ясно, че претърпените травматични уврежания не могат да бъдат преодолени напълно, въззивният съд е присъдил твърде занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не били кредитирани и относими писмени и гласни доказателствени средства, които били обективно годни да внесат яснота върху реалното психо-емоционално и физическо състояние на пострадалия. Моли за цялостно уважаване на исковата претенция за неимуществени вреди. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа съществуване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Формулира правни въпроси, които обобщени и конкретизирани от настоящата инстанция се свеждат до: 1/ за задълженията на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните; 2/ за правилата при обсъждане на доказателствата и в частност на заключението на съдебно-техническата експертиза и 3/ за съдържанието и приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при иск за неимуществени вреди, претърпени вследствие на телесна повреда. А. Ф. не изразява становище по жалбата на ищеца. И двете жалби са процесуално допустими единствено по исковете за неимуществена обезвреда. Изхождат от легитимирани страни и са насочени срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието или отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, съобрази следното: Съдът е разгледал иск по чл. 45 ЗЗД, предявен от И. К. против А. Ф. за заплащане на сумата 23 450 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и дискомфорт, вследствие на увреждане, причинено от ответника, който блъснал и съборил ищеца, докато карал ски в к.к. Боровец на 18.02.2021 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Ищецът заедно със свидетеля Т. В. карали ски в к. к. Боровец. Докато се спускали по пистата, свидетелят бил изпреварен от ответника, каращ сноуборд, който блъснал ищеца И. К.. Последният паднал на гръб, на рамо и останал на земята. Съдът приел за установено, че именно ответникът е лицето, съборило ищеца на пистата като в отговор на оспорването на ответника анализирал в съвкупност показанията на свидетеля Т. В., писмените доказателства и заключението по съдебно-медицинската експертиза. Изложил и мотиви защо не кредитира показанията на свидетеля К.. От заключението по извършената СМЕ, приел за установено, че ищецът е получил оперативно лечение, за целите на което е закупил два броя оперативни импланти на стойност 1 800 лв. Приел също, че описаните травматични увреждания да са причинени при описания в исковата молба инцидент, при падане на ищеца на дясното му рамо. Не е имало директен удар в областта на самата става, а е имало огъване, усукване при падане и то настрани. При тези факти, от правна страна въззивният съд намерил за осъществен фактическия състав на непозволеното увреждане. Пояснил, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. За да определи справедливото обезщетение в конкретния случай, съдът съобразил, че към датата на увреждането ищецът е бил на 33 години и е получил пълна луксация на дясната акромиоклавикуларната става. За пълното възстановяване на ищеца при липса на усложнения били необходими 60 дни. Ищецът бил възстановен напълно, без затруднения в бита и работата, като била възможна поява на умерена спорадична болка при активно спортуване и резки движения. Пълно анатомично възстановяване на луксирана става било невъзможно, тъй като фината микроструктура на засегнатите връзки, капсула и хрущял на ставичката оставала трайно увредена. По отношение претърпените болки и страдания съдът приел, че ищецът е имал много силни такива, ръката му е била обездвижена в продължение на един месец като интензивните болки продължили два месеца и половина. Физическата болка отшумяла след като ищецът е започнал рехабилитация, като терапията е продължила около три месеца. Към настоящия момент ищецът имал ограничени движения, като този инцидент се е отразил във всички аспекти на ежедневието му – спрял е да спортува, да излиза и да води активен начин на живот, поради което потърсил и помощ от психиатър и няколко месеца е приемал изписаните му лекарства. Като съобразил горните обстоятелства въззивният съд намерил, че справедливото обезщетение възлиза на 8000 лв. и в този смисъл постановил крайния си акт. При тези данни, настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато по нито една от жалбите. По наведените от ответника Ф. основания за достъп до касация, настоящият състав счита, че формулираните въпроси не покриват никоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът за съдържанието на мотивите на въззивния съд е обуславящ, но в случая е разрешен в съответстие с практиката на ВКС. Същата е в смисъл, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, както и да се произнесе и формира собствени правни изводи във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В случая въззивният съд е изпълнил това задължение, излагайки свои мотиви както по установените фактически обстоятелствата, така и по следващите от тях правни изводи. Въпросът е формулиран от касатора без конкретизиране кое от възраженията, относимо към разрешаването на материалноправния спор, въззивният съд е пропуснал да изследва в мотивите си. Това е достатъчно за да се приеме, че касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допускано. По отношение на втория въпрос, касаещ подлежащите на доказване факти по иск за вреди, произтичащи от непозволено увреждане, също е валидно гореизложеното. Въпросът е обуславящ крайната воля на въззивната инстанция, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. В нея в т. ч решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение на ВКС по гр. д. № 899/2010 г., IV ГО, - по първия въпрос, Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г. и решение № 143 от 29.04.2015 г. на ВКС по т.д. № 3504/2013 г., І т.о., решение № 141 от 28.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 1398/2014 г., ІI т.о., решение № 142 от 15.10.2015 г. на ВКС по т.д. № 2766/2014 г., І т.о и много други е прието, че по аргумент от нормата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага до доказване на противното ( чл. 45, ал. 2 ЗЗД ) и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. По иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Както е прието и в ППВС № 4/68 г. правилното прилагане на закона изисква за присъждане на обезщетение за вреди да се установи, че действително са претърпени такива вреди. От мотивите на обжалваното решение не може да се направи извод, че въззивният съд се е отклонил от тази практика. Тъкмо обратното – позовал се е на всички приети по делото доказателства, в т. ч писмени и гласни такива като е мотивирал изводите си относно това на кои от тях дава вяра и на кои не, съотнасяйки ги към всеки отделен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Не се е налагало да преразглежда неправилното разпределение на доказателствената тежест, тъй като е липсвало подобно възражение в подадената от страната въззивна жалба. Изложеното важи и за наведените от И. К. основания за достъп до касационен контрол по обобщените от съда първи и втори въпроси. Формулираните в изложението въпроси за задълженията на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните и за съдържанието и приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при иск за неимуществени вреди, претърпени вследствие на телесна повреда са обуславящи, но не са решени в противоречие с практиката на касационната инстанция. По първия въпрос в практиката на ВКС и в частност в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Въззивният съд не повтаря, а надгражда върху процесуалноправните действия, извършени от първоинстанционния съд и дължи обсъждане поотделно и в съвкупност на всички доказателства, доводи и възражения на страните. В случая решаващият съд е обсъдил всички правнорелевантни обстоятелства от значение за правилното разрешаване на процесния спор и е разгледал поотделно и в съвкупност наведените от двете страни възражения във въззивната жалба и отговора като по този начин не е допуснал отклонение от отговора на релвирания правен въпрос. По третия въпрос също е формирана трайна и непротиворечива практика на ВС и ВКС. В нея е прието, че „справедливото“ обезщетяване е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които носят обективни признаци – съобразяване на индивидуалните характеристики на пострадалия – възраст, пол и социален статус на увреденото лице; характер, степен и тежест на телесното увреждане; начин и обстоятелства, при които е получено; последици – наличие на трайни увреждания, инвалидност, загуба на функции; продължителността и степен на интензитет на физическите болки и страданията; нужда от операции, рехабилитация, медикаменти; понесени психически страдания и емоционален дискомфорт – страх, тревожност, депресия, социална изолация; продължителност на възстановителния процес – време, през което пострадалият е бил нетрудоспособен; нужда от помощ от трети лица; отражение върху нормалния ритъм на живот; влияние върху професионалната реализация и личния живот; наличие на трайни естетически или функционални дефекти – белези, деформации, загуба на крайници или сетивни органи и всички други съпътстващи обстоятелства, характерни за отделния случай; икономическата обстановка към момента на увреждането. Във всеки конкретен случай тези критерии се прилагат от съдилищата при индивидуална преценка на всеки случай, като се търси баланс между тежестта на увреждането, психическите и физически страдания и справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Принципът на справедливост във всички случаи включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължението си да прецени относимите обстоятелства при определяне размера на обезщетението. Обсъдил е както възрастта на пострадалия, така и степента и тежестта на вредата. Разгледал е и продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, опирайки се на заключението по приетата СМЕ и гласните доказателства. Направил е оценка и на психо-емоционалното и физическо състояние на пострадалия след инцидента. По този начин въззивният съд се е придържал към правилното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД като мотивите му в пълна степен отговарят на изискванията, заложени в горецитирания отговор на правния въпрос. Не е налице и никое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване, тъй като решението не е нито нищожно, нито недопустимо нито очевидно неправилно. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение