Определение № 6 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3497/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Е. Д. М., чрез назначения му по реда на чл. 95 ГПК представител адв. Е. Я., срещу определение № 12147 от 24.06.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 3902/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, в частта му, в която е потвърдено определение № 5357 от 31.01.2025 год., постановено по гр. дело № 394/2025 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 с-в, в частта, в която е прекратено производството по делото на основание чл. 130 ГПК. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно приел, че е налице идентичност от обективна страна на предмета на настоящото дело и предмета на друго дело, висящо пред Софийски районен съд, както и че ищецът злоупотребява с права. По този начин била неправилно приложена разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. В случая периодите на задържане, предмет на предявените претенции по двете дела, били различни. Исковете били за обезщетения за неимуществени вреди, но вземанията били възникнали от различни фактически обстоятелства. Съдебната практика приемала, че различните действия на държавата, довели до вреди, се разглеждат като отделни фактически основания, дори когато правното основание е едно и също. Това позволявало завеждането на повече от един иск, когато имало различни увреждащи събития. Ищецът бил предявил две претенции срещу един и същ ответник – държане орган, като те се основавали на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ и на разпоредбите на ЕКЗПЧОС, ХОПЕС, МПГПП на ООН и др. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но в изложението към частната касационна жалба не е формулиран конкретен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че производството по гр. дело № 394/2025 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 с-в, било образувано по искова молба на Е. Д. М., с която срещу Апелативен съд – София бил предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 999 лв., настъпили в резултат на противоправно поведение на ответника, извършено по НЧД № 219/2019 год. по описа на АСНС, изразяващо се в незаконното му задържане, без да са налице доказателства за извършено престъпление, за което му е повдигнато обвинение, търпени в периода от 01.11.2015 год. до 26.09.2024 год., като ищецът се бил позовал и на нарушение на редица разпоредби на международни актове, по които Република България е страна. Посочил е, че са налице специално уредени хипотези на отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. В ЗОДОВ са уредени различни фактически състави, при които може да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни деяния на нейни служители. Уредбата има изчерпателен характер и ако определено деяние не попада под фактическия състав на специалния закон, отговорността може да бъде ангажирана по реда на деликтната отговорност /чл. 49 ЗЗД/ при наличие на виновно и противоправно поведение на лице, за което ответникът отговаря. И в двата случая обаче, за да е допустим искът, е необходимо да бъдат изложени надлежни твърдения. Това са тези твърдения, които се отнасят до всеки един от фактите, включени във фактическия състав на съдебно предявеното право. Ако се касае за вземане за деликтно обезщетение, то ищецът следва да изложи твърдения относно наличието на деяние, авторството му, противоправността му, настъпването на вреди и причинната връзка между деянието и настъпилите вреди. При това всяко едно от тези твърдения следва да е в логическа връзка с останалите факти, т.е. да може да бъде осъществено заедно с тях в общ фактически състав. Ако ищецът не поддържа надлежни твърдения и не би могъл да изложи такива, то искът се явява недопустим и преценката на този факт не е въпрос по същество. Решаването на делото по същество е възможно, само когато съдът е сезиран с твърдения за осъществяване на факти от законово признат фактически състав, като целта на процеса е да бъдат събрани доказателства относно действителното настъпване на тези факти. И обратно, ако не се твърдят факти от фактическия състав на предявеното право, то процесът не само би бил излишен, но и невъзможен поради невъзможността да се изготви доклад по ненадлежните твърдения, съответно да се разпредели тежест за доказване на факти, които не се твърдят. В тази връзка въззивният съд е приел, че ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтичала претенцията му за деликтно обезщетение, тъй като изложените в исковата молба съображения не удовлетворявали изискването на чл. 2в ЗОДОВ, за да възникне правото на обезвреда. Посочил е също така, че ХОПЕС ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат – видно било, че ответникът бил прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си било извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ. Освен това ЕКПЧОС се прилагала субсидиарно, доколкото липсвала вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право била тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсвали фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се бил ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, от която съдът не бил обвързан, а следвало да прецени допустимостта и квалификацията на иска на база изложените факти. В обобщение и като се е позовал на т. 16 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК и на определение № 40 от 12.01.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4870/2022 год., III г. о., ГК, въззивният съд е формирал извода, че поради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, предявеният иск е недопустим и правилно първоинстанционният съд прекратил производството по делото. Счел е за правилен и извода на първоинстанционния съд за недопустимост на релевираната претенция, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК и следва да бъде отказана защита на превратно упражняваното субективно право. Изложил е съображения, че аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така дело 56551/11 Mihailo PETROVI Ж срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Разпоредбите на чл. 35 ЕКЗП не са приложими директно, тъй като определят процедурни правила, прилагани от ЕСПЧ, но националните съдилища обаче могат да се обръщат към практиката на ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите – членки – чл. 46 ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и позоваването на възприетите положения и дадени разяснения за естеството на основните понятия от Европейски съд по правата на човека, създаден за гарантиране на действителната защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ, е начин националната практика да съобрази произнасянията си с най-високите стандарти. По аргументите в практиката на ЕСПЧ /Съд и Комисия/ - жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложени с необжалваеми съдебни актове наказания „лишаване от свобода“, или други задържания, в рамките на висящи наказателни производства, при което се подават идентични искови молби /в които се вписват ръкописно само различни периоди на твърдените претърпени вреди/, покрива критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца /частния жалбоподател/. Видно било от неоспорената от частния жалбоподател справка, извършена служебно от първоинстанционния съд, че само за периода от 01.01.2025 год. до 27.01.2025 год. ищецът бил завел в Софийски районен съд 319 бр. конкретно изброени дела срещу различни ответници, по които искането било за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди, при твърдения за осъждане по непредявено обвинение или косвено свързани с това твърдения, чието обективно систематизиране било трудно постижимо, но което онагледявало поведението на жалбоподателя. При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, въззивният съд е намерил, че установеният брой и характер на инициираните от ищеца съдебни производства, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Процесуалното поведение на ищеца пораждало основателни съмнения дали същият имал валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран. Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създавали условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонявала от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постигала цел, която не била предвидена от закона – осигурявала се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи. Във връзка с оплакванията във частната жалба въззивният съд е посочил, че основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо е не наличието на висящ процес със същия предмет и страни, като основание за прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, а предявяването на иска при очевидна злоупотреба с процесуални права, като в такива хипотези не е от значение пълната идентичност в предмета и страните по делата, а наличието на достатъчно на брой искови молби, от твърденията и петитума на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от подаването им цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността /определение № 1208 от 13.03.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 472/2025 год., III г. о., ГК/. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното определение в частта му, в която е прекратено производството по делото, като процесуално недопустимо. Касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който да бъде допуснато касационно обжалване. Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, поставянето на такъв въпрос е задължение на касатора. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело в случаите по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В разглеждания случай в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, като са изложени единствено твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост, които обаче не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не е налице наведеното от страна на касатора основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд