Определение № 675 от 20.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 738/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С. В. П. обжалва решение № 178 от 14.12.2022 г. по в.т.д. № 232/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Трети граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 10 от 14.02.2022 г. по т.д. № 112/2020 г. на Окръжен съд – Плевен, ТО, допълнено с решение № 63 от 06.07.2022 г. по същото дело на Окръжен съд – Плевен, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия жалбоподател против Застрахователна компания „Хук24“ АГ /HUK24 AG/, обективно съединени осъдителни искове с правно основание параграф 115, ал. 1, т. 1 от Закона за застрахователния договор, вр. с параграф 253, ал. 2 и параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник, и по параграф 286, ал. 1 от Германския граждански законник, за заплащане на сумата общо 120 000 лв. – частичен иск от обща претенция за 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на П. Р. Н., настъпила в резултат на ПТП от 20.03.2016 г. в [населено място], Федерална Република България, причинено виновно от водача на лек автомобил „БМВ“ с рег. № LER – MR 444, чиято отговорност е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.06.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се спре настоящото производство на основание чл. 631, ал. 1 от ГПК поради наличието на отправено преюдициално запитване по въпрос напълно идентичен с поставения в настоящото производство и обуславящ изхода на делото. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли съдът да приложи правилото на параграф 16 от Регламент Рим II и да приеме за приложимо българското право по чл. 52 от ЗЗД, като императивна правна норма? – противоречие с решение № 266 от 30.01.2018 г. по в.гр.д. № 317/2016 г. на Софийски апелативен съд, IV състав 2.Задължението за покриване от застраховка „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от МПС, уредено и гарантирано от правото на общността, различава ли се от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание гражданската отговорност на застрахованото лице, уредено от националното право? 3.Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 52 ЗЗД и следва ли тя, съгласно чл. 16 от Регламент Рим II да се приложи вместо параграф 253, ал. 2 от Германския граждански законник, доколкото последиците от приложението на последната е явно несъвместимо с обществения ред в Република България? Застрахователна компания „ Хук24“ АГ, [населено място], Германия оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на С. В. П. против ЗК „Хук 24“ АГ, с правно основание пар. 115, ал. 1, т. 1 от ЗГД, вр. пар. 253, алл. 2 и пар. 823, ал.1 от ГГЗ и пар. 286, ал. 1от ГГЗ за заплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на П. Р. Н., причинена в ПТП на 20.03.2016 г. в [населено място], ФРГ, ведно със законната лихва от 20.06.2018 г., до окончателното изплащане, въззивният съд е приел, че е предявен пряк иск на пострадало лице пред застрахователя за неимуществени вреди, за които застрахованият дължи обезщетение по силата на гражданската отговорност съгласно приложимото към спора национално право. В процесния случай пътно-транспортното произшествие е настъпило на територията на Германия, вредоносният резултат - смъртта на П. Н., също е настъпил там. Прието е, че приложимото право при наличието на международен елемент, както е в процесния случай, се определя по правилата на Регламент № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/. При приложение на чл. 4, параграф 1 от Регламента, е направен извод, че в конкретния случай, към правоотношението, предмет на спора между страните по настоящето дело, е приложимо правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносния факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Въззивният съд не е споделил довода, че ищцата търпи болки и страдания вследствие смъртта на починалия П. Н. на територията на Република България, където е нейното постоянно местожителство, поради което вредите следва да се считат настъпили в Република България. Този извод е направен съобразно тълкуването на чл. 4, пар. 1 от Регламент 864/2007 г., с решение на СЕС по дело № С-350/14 г., съгласно което вреди, които са свързани със смърт на лице при ПТП, настъпило в държавата членка на сезирания съд и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като непреки последици от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба. С оглед това тълкуване, в разглеждания спор въззивният съд е приел, че претърпените от ищцата негативни субективни изживявания от смъртта на загиналия ѝ близък, са непреки последици от произшествието, които са без значение за определяне на приложимото право. Въззивният съд е посочил, че за определяне на приложимото право не може да бъде съобразено и изключението на чл. 4, параграф 2 от Регламент № 864/2007 г., тъй като същото изисква кумулативно и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице да имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, като в случая се твърди, че това обичайно местопребиваване и на двамата е в България. Посочено е, че дефиницията на обичайно местопребиваване на физическо лице е дадена в чл. 48, ал. 7 от КМЧП - това е мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Въззивният съд е приел, че от обстоятелствата по делото не може да се мотивира изводът, че делинквентът има обичайно местопребиваване в България. От присъдата на Районен съд Олденбург е установено, че наказателният съд е констатирал, че обвиняемият П. Н. живее в Германия от 2014 г., заедно с партньорката си, като има три деца. До ареста си на 21.03.2016 г. е работил като хамалин, т.е. П. Н. се е установил да живее в Германия, където работи и е създал семейство. Прието е, че обстоятелството, че същият има регистриран постоянен и настоящ адрес в България не променя извода, че той има обичайно местопребиваване в Германия, тъй като заявяването на постоянен и настоящ адрес на лицата е административно задължение по смисъла на чл. 90, ал. 1 от ЗГР, без това да има отношение към фактическото установяване и създаване на трайна връзка с друга държава. От показанията на разпитания свидетел Б. Р. е установено и обстоятелството, че загиналият П. Р. е работел в Германия, поради което е прието, че специалната връзка, налагаща изключение от общия принцип за разглеждане на делото по мястото на настъпване на пряката вреда, не е установена по делото. Прието е, че не са налице и предпоставките на чл. 4, параграф 3 от Регламент № 864/2007 г. - няма данни, които да сочат, че непозволеното увреждане е по-тясно свързано с друга държава, различна от мястото на произшествието, като в тази връзка, въззивният съд е посочил, че следва да се има предвид, че произшествието е настъпило в Германия, с автомобил с немска регистрация, застрахован в немско застрахователно дружество, а елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане са установени с присъда на немския съд. По тези съображения, въззивният съд е счел, че приложимо към решаване на спора е немското право. Апелативният състав е посочил още, че съгласно параграф 7, ал. 1 от немския Закон за движение по пътищата, ако при управлението на МПС бъде причинена смърт, увреждане на тялото или на здравето на човек, то собственикът е задължен да възстанови възникналите от това вреди. Съгласно параграф 18, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, заедно с ползвателя на автомобила, отговорност носи и неговият водач, при наличие на предпоставките на параграф 7, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник всеки, който с умисъл или поради небрежност противоправно е увредил живота, здравето, свободата, собствеността или друго право на друго лице, носи отговорност за това. Установено е, че претенциите в германското законодателство съществуват паралелно, като за разлика от параграф 18, ал. 1 от ЗДвП, в хипотезата на параграф 823, ал. 1 от ГГЗ, претендиращото лице трябва наред с предпоставките, които обосновават наличие на отговорност, да изложи и докаже вина на увреждащото лице. Въззивният съд е приел, че безспорно по делото е установено наличието на противоправно поведение на П. Н., в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на П. Р. Н.. Прието е, че между противоправното и виновно поведение на П. Н., изразяващо се в нарушаване правилата за движение по пътищата и настъпилата вреда, е налице пряка и непосредствена причинна връзка. Тези факти са установени от въззивния съд с влязлата в сила присъда на наказателния съд по воденото наказателно производство, имаща задължителен характер за гражданския съд - чл. 300 от ГПК. С оглед на това е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 823, ал. 1 от ГГЗ. Установено е, че П. Н. е управлявал автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. С оглед на това е прието, че третото увредено лице може да предяви претенцията си за обезщетение и срещу застрахователя по правилото на параграф 115, ал. 1 от Закона за застрахователния договор. За обхвата на отговорността приложение намират параграф 249 и сл. от ГГЗ. Посочено е, че съгласно параграф 253, ал. 1 от ГГЗ в случай на вреда, която не е имуществена, може да бъде претендирано парично обезщетение само в предвидените в закона случаи. Съгласно чл. 253, ал. 2 от ГГЗ, ако се претендира обезщетение за увреждане на тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределяне, може да бъде претендирано справедливо парично обезщетение за вреди, които не са имуществени. Съгласно константната съдебна практика /Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318/ преживелите починалия лица имат право на обезщетение за болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е патологично осезаемо и когато надвишават обичайните негативни последици по отношение на здравословното събитие от един трагичен случай /т.е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие на смъртта на близък, така наречените вреди, причинени от шок/. Доказателствената тежест за наличието на вреди от преживян шок е прието, че е в тежест на преживелите лица. В процесния случай е посочено, че спорът се изразява в това дали ищцата има право на обезщетение за вреди от смъртта на починалия при ПТП П. Н., е прието, че от основно значение, дори и да се приеме, че е отглеждана като родна дъщеря от загиналия, то не се установява тя да е изживяла изключително засягане на неимуществената сфера, душевното страдание да надвишава по негативни последици и да е увреждащо здравето. От показанията на разпитания свидетел Р. е прието, че на ищцата П. ѝ е много тежко от загубата на баща ѝ. Въззивният съд е намерил показанията на този свидетел за неясни, неконкретни и е приел, че същите не могат да бъдат ползвани като достоверен източник на относно създадена трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и П. Н., последица от която е настъпването на сериозни болки и страдания по интензитет и продължителност за П. от неговата загуба. Посочено е, че изготвената съдебно-психиатрична експертиза във въззивното производство констатира, че П. е преминала през различните етапи на тъгуване след загуба на близък, но е преработила чувствата си и се е преориентирала от травмата. По нейни данни от седем години тя се е устроила във Франция, където е създала семейство, има две деца, за които се грижи, като при преодоляване на загубата е срещнала подкрепата на майка си. Посочено е, че при отговор на загубата на значим близък като преходно психично разстройство може да се разглежда острата стресова реакция, която не представлява заболяване и е с продължителност по-малка от един месец. При отсъствие на дълбочина на чувствата, според вещото лице, в клиничен аспект не възниква съмнение за свързано със стрес психично разстройство. С оглед заключението на вещото лице, че липсват симтоми при В. П. за посттравматично стресово разстройство, е направил извод, че не са налице извънредни обстоятелства и увреждане на здравето на ищцата, които да дават основание да ѝ бъде признато право на обезщетение за нематериални вреди. Прието е, че преживяното от нея душевно страдание от загубата на П. Н. не надвишава обичайните стрес и тъгуване, то е преодоляно, понастоящем няма наложителност от прилагане на лечение с лекарствени средства. Изложени са мотиви, че ищцата не е установила, съобразно правилата на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване, наличието на вреди, които да са патологично, осезаемо душевно страдание, над обичайните негативни последици и това да се е отразило върху ежедневието на претендиращата. Така е обобщен извод, че съобразно приложените норми, няма право на обезщетение поради липса на доказателства за изключителни, сериозни по интезитет и продължителност патологични вреди. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. В случая касаторът е посочил правния въпрос относно приложение на правилото на § 16 от Регламент 846/2007 г. - Следва ли съдът да приложи правилото на § 16 от регламент 846/2007 г. и да приеме за приложимо българското право по чл. 52 от ЗЗД като императивна правна норма на съда. В производството по чл. 288 от ГПК, съдът може да спре производството по делото, поради наличие на отправено преюдициално запитване или висящо производство пред СЕС по реда на чл. 267 от ДФЕС, когато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторът е формулирал правни въпроси, идентични, съвпадащи или смислово еднакви с поставените от касатора правни въпроси. Касаторът е посочил, че иска да се спре производството по настоящето дело поради наличие на образувано дело по поставения правен въпрос пред СЕС. Служебно е известно, че това е дело С-86/23 г., като пред СЕС е поставен правния въпрос, дали при наличие на предявена претенция пред българския съд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от непозволено увреждане – смърт на близък в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на територията на друга държава членка, сезираният съд на държава членка, на основание § 16 от Регламент 846/07 г. на ЕП и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения, следва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата от националното право като разглежданата в главното производство (чл. 52 от ЗЗД), която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка на сезирания съд, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма. Предвид посочения правен въпрос от касатора, който е от значение за преценка условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, наличието на вече отправено преюдициално запитване по същия правен въпрос, на основание чл. 267 от ДФЕС, поражда задължение, при наличие на идентичност в предмета на делото и поставените за разглеждане пред СЕС правни въпроси, настоящият съдебен състав да спре производството на делото, до произнасяне на СЕС с решение, което ще има сила на тълкувано нещо и ще следва да се прецени от настоящия съдебен състав. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България