Определение № 362 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4577/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. А., срещу въззивно решение № 4015/04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 9764/2018 г. по описа на Софийски градски съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1,т.1 и т. 3 ГПК без да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочат се решение № 183/2017г. по гр.д.№4028/2016г., ВКС, ІVг.о. и решение № 783/2009г. по гр.д.№3221/2005г., ВКС, без да е ясна тяхната относимост, тъй като не се поставят никакви правни въпроси. Подробно се пресъздава повдигнатият правен спор като се сочи, че се оспорва исковата молба и се прави анализ на събраните доказателства. Твърди се, че СО е актувала имота за общински и АЧОС е съставен по установения ред с доказателствена сила до доказване на противното. От момента на завземането на имота за общински на законово основание е приложима забраната по чл.86 ЗС за придобиване по давност. Сочи се наличие и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК. Ответниците по касационната жалба Г. Н. Д., К. И. Д. и Ц. И. Д., чрез адвокат П., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение по гр.д. № 14855/16 г. на СРС, с което е признато за установено по реда на чл.124,ал.1 ГПК по отношение на Столична община, че Г. Н. Д., К. И. Д. и Ц. И. Д. са собственици по силата на договор за замяна, за който е съставен нот.акт № 140/1968 г. и наследствено правоприемство от Н. Д. и И. Д. на недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор *** по КК КР, одобрени със Заповед № РД-18-40/20.07.2011 г. с площ 458 кв.м. и на поземлен имот с идентификатор *** с площ 448 кв.м. /подробно описани/. Отхвърлен е предявеният от Столична община насрещен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че Столична община е собственик по силата на давностно владение на същите недвижими имоти. Въззивният съд е възприел изложените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи и по реда на чл.272 ГПК е препратил към тях. Посочил е, че е установено по делото,че наследодателят на ищците е придобил по договор за замяна от 1968 г. собствеността върху нива от 5.5 декара в местността „П.“. Част от имота са процесните два имота с идентификатори *** и ***. Идентичност на тези имоти се установява от неоспореното заключението на СТЕ по делото.Твърдяната неидентичност на имотите, установена по друго дело и с неприета по настоящото експертиза,е неотносима към настоящото дело и не следва да се обсъжда. Установено е и твърдяното от ищците наследственото правоприемство. На 23.10.2008 г.са съставени АОС за двата имота на основание чл.2 ал.1, т.1 ЗОС. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС /решения № 310/.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г., II г.о., № 321/2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г., I г.о., № 269/2012 г. по гр. д. № 643/2011 г., I г.о./, относно извода, че актовете за държавна и за общинска собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на общината е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота. Тъй като оспорването им представлява твърдение за отрицателен факт, доказването става чрез доказване на изключващите го положителни такива. Актовете за държавна, съответно за общинска собственост, са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната, съответно на общинската собственост. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочват фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. В случая процесният имот е актуван като общински през 2008 г., а като основание е посочено чл.2 ал.1 т.1 ЗОС,т.е. не е посочено придобивното основание. При това положение в тежест на ответника по иска е да установи откога и на какво основание /одържавяване, отчуждаване, сделка, конфискация и пр./ имотът е станал общинска собственост преди съставянето на цитирания акт. Липсват данни имотът да е отнет фактически или юридически от ищците. Общината твърди,че е придобила имота по давностно владение считано от 2001г. до настоящия момент. Обстоятелството че през 2001г. е приет нов регулационен план, в който имотите са отразени като общински не е действие по завземане на имота.Не е действие по установяване на фактическа власт и събарянето на незаконна постройка в единия от имотите след като след това е продължило явно и необоспокоявано упражняването на фактическа власт върху имота от М. през периода от 2001 г. до сега. Не е доказано владение, осъществявано от общината в продължение на 10 години и не е налице основание да придобие имота след изтичане на този срок по силата на закона. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК предполага въззивният съд да се разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.По смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК пък въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, без конкретно поставени въпроси и обосновка за тяхното наличие по настоящето дело. Релевират се процесуални оплаквания за необоснованост на обжалваното решение. Посочените решения на ВКС касаят конкретни правни спорове и е неясна връзката им с настоящия, в т.ч. дадени разрешения по релевантни за настоящото дело правни въпроси. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се сочи и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения, т.е. не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касатора. Липсва и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Въпреки изхода на спора и направеното искане на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на доказателства за действително направени такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.