Определение № 182 от 15.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 2298/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Е. Е.-гр. Д. и П. А. К. срещу решение №84 от 31.03.14 г. на Варненския апелативен съд по в.т.д. №855/2013 г., с което е отменено първоинстанционното решение №180/01.10.2013 по т.д. № 66/13 на Д. В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът по чл.422 ал.1 ГПК на [фирма]-гр. София за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца срещу двамата ответници солидарно за разликата между 16 466,25 евро до претендирания размер от 73 446,18 евро., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК и искът е уважен изцяло до пълнопредявения размер. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и недопустимост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, чл.280 ал.1,т.1 ,т.2 и т.3ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата счита,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК.Претендира присъждане на разноски в настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответното дружество се е задължило към ищеца в качеството си на лизингополучател по договор за лизинг. В това си качество ответното дружество е издало процесния запис на заповед като гаранция за изпълнение на задълженията му към ищеца-лизингодател за плащане на лизингови вноски по договора за лизинг с ищеца за периода на действие на този договор, както и лихви в посочения в договора между страните размер, включително и за договорената в чл.30 ал.1,б. В –неустойка дължима при разваляне на договора за лизинг по вина на лизингополучателя, изразяваща се в разликата между платените вноски по договора и договорената лизингова цена общо по договора. Ответникът физическо лице П. А. К. се е задължил по ценната книга в качеството си на авалист. При положение, че не се установява лизингополучателят да е изпълнявал тези свои задължения, което е довело до едностранното разваляне с действие занапред на договора, считано от 27.06.2010 г. и искът основан на тази ценна книга след издаването преди това на заповед за незабавно изпълнение по чл.417,т.9 ГПК се явява основателен до пълнопредявения размер,тъй като обезпечава и вземането за неустойка за неизпълнение, дължима при разваляне на договора за лизинг по вина на лизингополучателя, чийто размер е уговорен като разликата между платените вноски по договора и договорената лизингова цена. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочи, че въззивният съд се е произнесъл и по каузално правоотношение във връзка с издадения запис на заповед ,което не е било предмет на иска по чл.422 ал.1 ГПК и следователно въззивното решение е недопустимо.. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС- ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК НА ВКС. В т. 17 на това ТР ясно е застъпено становището на ОС на двете колегии,че когато в предмета на спора по иска по чл.422 ал.1 ГПК във връзка с издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед-чл. 417 т.9 ГПК по инициатива на една от страните е въведено каузално правоотношение, то страната, която го е въвела следва да го докаже, а съдът да се произнесе и по него. В случая, видно от допълнителна ИМ рег. вх.№ ОС-Добрич 2560/12.04.2013 г ,това е направено, включително и относно обезпечаването с ценната книга и на вземането за договорената компенсаторна неустойка и съдът се е произнесъл с обжалваното решение по съществуването на спорното право именно като е обсъдил и каузалното правоотношение във връзка с което е издадена ценната книга, въз основа на която е издадена и заповед за незабавно изпълнение а основание чл.417,т.9 ГПК. Обстоятелството,че докладът по чл. 146 ГПК, изготвен от първоинстанционния съд е бил непълен и неточен относно съдържанието на каузалното правоотношение, като предмет на спора, не задължава въззивния съд да изготви служебно друг доклад-ТР № 1 ОТ 09.12.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2012 Г., ОСГТК НА ВКС. Следователно липсва основание да се приеме, че с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл извън предмета на спора и в този смисъл решението е недопустимо. Разноски в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат,тъй като към отговора на същата липсват каквито и да е доказателства за направени такива. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК