Определение № 389 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 195/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№20627 на Г. Т. П., [населено място], касационна жалба вх.№20085 и и допълнителна касационна жалба вх.№ 20418 на Л. В. П. и Г. Т. П., [населено място], чрез пълномощника им адвокат Е. С., срещу въззивно решение № 2199/01.10.2019 г., по гр. д. № 73956/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Г. П. са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1.При наличие на договор за аренда за ползване на чужд недвижим имот, сключен от единия съпруг, който се явява държател на този имот, другият съпруг следва ли да се счита също държател и може ли той да придобие имота по давност; 2.М. трафопост е съоръжение на техническата инфраструктура на енергийната система. Могат ли отделните елементи на един такъв трафопост да бъдат предмет на договор за покупко-продажба и необходима ли е нотариална форма на този договор; 3.При предявен иск за собственост с предмет на спора в пъти по-голям от търсената защита и е внесена недължима държавна такса,как ще се определят разноските съобразно изхода на спора; 4. Решение, мотивирано с доказателства, събрани от родово некомпетентен съд, следва ли да се отмени само на това основание. Твърди се наличие и на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно. Прилагат се ТР №3/2017г. по тълк.д.№3/2016г. и решения на ВКС. В приложенията по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационни жалби вх.№20085 и вх.№ 20418 на Л. П. и Г. П. се сочи наличието предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставят се следните въпроси: 1.При наличие на договор за наем на сграда или съоръжение, изключено ли е теренът около тази сграда да се придобие по давност от наемателя; 2.Съставляват ли недвижими вещи съоръженията, които сами по себе си не са прикрепени трайно към земята, а са поставени на пилон, конкретно мачтовият трафопост – с оглед приложението на чл.110 ЗС и чл.18 ЗЗД; 3.Извършването на строежи съставлява ли манифестиране на намерение за своене и липсата на строително разрешение, изключва ли това намерение; 4.Как следва да се определи цената на иска – върху стойността на целия имот, или върху стойността на спорната плащ; 5. Ако искът е уважен за част от претенцията, следва ли да се присъждат разноски за цялата претенция;6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата и по допустимостта на обжалваното решение; 7.Прилага ли се служебно по инициатива на съда конституирането на задължителен необходим другар, без да е направено искане от страна по делото. Сочи се недопустимост на решението поради произнасяне свръхпетитум /произнасяне по иск по чл.108 ЗС, без да е ясно посочен, и произнасяне за целия имот, а не само претендираните 8 615 дка/ и поради служебното конституиране на Л. П.. Прилагат се решения на ВКС, в т.ч. ТР №3/2016г., ОСГК. Твърди се и наличие на основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. Ответникът по касация “Напоителни системи“ ЕАД, оспорва касационните жалби в становище по чл.287 ГПК. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК, поради което е процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 331/2017 г., по гр. д. № 215/2017 г. Окръжен съд – Враца. С последното е признато за установено по иска по чл.108 ЗС по отношение на ответниците Г. П. и Л. П., че „Напоителни системи“ ЕАД е собственик на целия недвижим имот №* в землището на [населено място], [община], с площ 155.656 дка – язовир „Б. Р.“ с обем 340 000 куб.м., ведно с прилежащите му сервитути, както и на 8 615 дка реално обособена част от имота. Ответниците са осъдени да предадат владението на ищеца на обособена част от имот № *. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нот.акт №127/2010г., с който Г. П. е признат за собственик на недвижим имот, на основание давностно владение, съпружеска имуществена общност, на едноетажна масивна сграда с площ 19 кв.м., мачтов трафопост, 2бр. сондажи, построени в югоизточната част на имот № *, както и на реално обособена част с площ 8 615 дка, разположена пета сух откос на язовирната стена и отводнителния канал след преливника на язовир „Б. Р.“. С първоинстанционното решение е уважена частично и претенцията по чл.59 ЗЗД срещу ответниците П. В частта, с която исковете по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД са отхвърлени, първоинстанционното решение не е било обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила. Въззивният съд е констатирал, че производството по предявените искове е започнало пред РС-Монтана, приключило с решение от 20.06.2016г.,което е било обжалвано пред ОС – Монтана, който с решение по гр.д.№ 249/2016г. е обезсилил първоинстанционното решение и е изпратил делото за разглеждане по компетентност на ОС-Видин.След отвод на съдиите от ОС-Видин, делото е изпратено за разглеждане на ОС-Враца като първа инстанция. Оплакванията във въззивните жалби относно допуснати процесуални нарушения от ОС-Враца при разглеждане на делото /неприемане по надлежния ред на събрани при проведеното първо първоинстанционно производство от некомпетентен съд писмени и гласни доказателства и неправилно конституиране като ответник в процеса-съпругата на първоначално конституирания ответник/ са приети за неоснователни. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззиввната жалба и е проследил процесуалните действия на първоинстанционния съд по доклада на делото,събирането на доказателствата, вкл.повторение на извършените от некомпетентния първионстанционнен съд при първото разглеждане процесуални действия по назначаването на експертизи и събиране на доказателства. Приел е, че тези процесуални действия са надлежно извършени,а съгласно повторно извършения от ОС-Враца доклад, ответницата Л.П. е надлежно конституирана като страна в процеса, в качеството и на задължителен необходим другар – съпруга на първия ответник, както към датата на изготвяне на констативния нот. акт, на който основава собствеността си ответникът, така и за периода на твърдяното давностно владение. След като по силата на СК, СИО, представлява неделима и бездялова съсобственост, то процесуалната легитимация на двамата съпрузи относно правоотношение, засягащо съсобствеността им е съвместна, а еднаквостта на спорното правоотношение налага еднакво решение спрямо двамата съпрузи. Задължителното необходимо другарство в случая съставлява предпоставка, обуславяща надлежната пасивна процесуална легитимация и конституирането на ответницата не е порочно процесуално действие на съда. По иска с правно основание чл.108 ЗС въззивният съд след разпределяне на доказателствената тежест в процеса, е изследвал дали в случая са установени законовите предпоставки за успешното му провеждане. Процесният имот се държи от ответниците. От представените АДС № 1222/28.07.1993г., АДС № 1151/04.01.2002г., извлечения от инвентарна книга на ДМА на дружество е прието, че ищецът се легитимира като собственик на процесния недвижим имот. Въззивният съд е обсъдил представените скици, заповед № ДК-02-СЗР- 150/29.04.2011 г. на РДНСК, Заповед № РД-56-76/03.07.2009г. на министъра на земеделието и храните, договор за рибовъдство и улов на риба от 20.04.1999г.,сключен между ЕТ“ Пронто – Л. П.“ и „Напоителни систеви“ ЕАД и Анекс от 06.10.2003г. към същия за извършване на рибно стопанска дейност от 2003г., срещу съответното възнаграждение, без отстъпване или учредяване на вещни права. Посочил е, че с нотариален акт № 16/13.05.2005г. Л. П. продава на съпруга си Г. П. придобития с нот.акт № 136/2000г. от „Напоителни системи“ ЕАД имот: кантон –язовир „Б. Р.“, със застроена площ 66 кв.м. и разгърната площ 132 кв.м., заедно с отстъпеното право на строеж върху мястото, извън регулация, попадащ в сервитута на язовир „Б. Р.“, ведно с правото и на преминаване по асфалтов път до короната на язовира. Обсъдил е и представеният от ответната страна констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка №127/2010 г., с който на основание покупка и давностно владение, в СИО, ответникът Г. П. е признат за собственик на двуетажна масивна сграда със застроена площ от 66 кв.м и разгъната площ от 132 кв.м, едноетажна масивна сграда със застроена площ от 97 кв.м., едноетажна масивна сграда със застроена площ от 19 кв.м., мачтов трафопост, два броя сондажи и др., построени в югоизточната част на имот * върху реално обособена част, с площ от 8.615 дка, разположена между пета сух откос на язовирната стена и отводнителен канал след преливника на язовир „Б. Р.”, ведно с правото на собственост върху описаната реално обособена част от поземлен имот № * по картата на землището и ведно с всички подобрения върху описаната обособена част от имота, заедно с правото на преминаване по асфалтов път по короната на язовир „Б. Р.". Във връзка с оспорване на констатациите на нотариуса, че имотът е придобит по давност, въззивният съд е приел, че ответниците не се легитимират като собственици на процесния недвижим имот по давност. Изложил е следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Съгласно чл.68,ал.1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго /чл.69 ЗС/. В случая ответниците твърдят, че са установили владение върху имота чрез завладяване на същия и че необезпокоявано владеят имота повече от 10 години. Съгласно неоспорения договор за рибовъдство и улов на риба от 20.04.1999г., сключен между ищцовото дружество и ЕТ „Пронто-Л. П.“ и анекси към него, П. е наемател на процесния недвижим имот. Договорът за рибовъдство и улов на риба съставлява по съществото си вид договор за наем на язовира, вкл. и досежно процесния недвижим имот като прилежащ към язовира. Правното основание, на което ответниците са установили фактическа власт върху имота е правоприемството по договора за наем. Наемателят винаги е само държател на имота. За да промени държането във владение, наемателят следва демонстративно да обяви това свое намерение спрямо собственика на имота и спрямо третите лица (доколкото собствеността не винаги е установена по безспорен начин). В случая това не е сторено от ответниците в качеството им на ФЛ или в качеството на ЕТ на ответницата Л. П.. За да се признае правото на собственост на основание придобивна давност, разпоредбата на чл. 79 ЗС изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт в продължение на 10 години (доколкото в случая не се твърди добосъвестно владение) и демонстриране по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си. Елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване, което в случая не е сторено от ответниците, чиято е доказателствената тежест. По отношение на невладеещия собственик не е демонстрирано поведение, което несъмнено да сочи, че ответниците упражняват собственическите правомощия за себе си. От писмените доказателства: скици, заповед на началника на РДНСК, констативен акт, уведомителни писма, ищцовото дружество никога не е било явно отблъсквано като собственик от ответниците или техни парводатели. За недоказани са приети твърденията на ответника П., че фактическата власт върху имота не е установена като наемател на същия, тъй като предмет на договора за рибовъдство и улов на риба са само водите на язовира, но не и сервитутното отстояние. Изводите на съда са основани на чл.10 от договора,според който негов предмет е и сервитутната ивица и прилежащите към язовира терени, вкл. инженерни съобръжения и язовирната стена. При това положение въззивният съд е приел възраженията относно придобиване на собствеността по давност за недоказани. Ответниците се летитимират единствено като собственици на кантон, подробно описан по-горе, но той не е предмет на иска, собствеността върху същия не се оспорва от ищеца. Липсват доказателства, които да установят твърдението им, че кантонът е идентичен с описан в исковата молба недвижим имот, съставляващ масивна сграда, посторена в имота, попадащ в сервитута на язовира. Възражението за статута на съоръжението - мачтов трафопост, е прието за ирелевантно, доколкото предмет на иска по чл.108 от ЗС може да бъде собствеността не само върху недвижим имот, но и досежно движими вещи. Искът с правно основание чл.59 ЗЗД е приет за основателен и доказан в посочения размер. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване по въпросите, касаещи допустимостта на въззивното решение с оглед конституирането на Л.П. в качеството на ответник в процеса. С ТР №3/2016г., ОСГК, се приема, че по предявен срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не и задължителни другари. Необходимо другарство е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени, т. е. отнасят се до едно и също правоотношение, в което другарите имат идентично правно положение. Това са случаите, когато с оглед естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона, решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари /чл. 216, ал. 2 ГПК/. Въззивното решение не се отклонява от възприетото правно разрешение. Л. П. е конституирана в процеса след уточняване на исковата молба и при данните, че имотът е придобит в режим на СИО. Липсва твърдяното противоречие с посочените решения на ВКС. С решение № 179/2013г. по гр.д.№1981/2013г., постановено по дело за съдебна делба, се приема, че ако по делото не участват всички съсобственици, в рамките на правомощията си по чл.7 ГПК, съдът следва да даде указания на ищеца и ако искът не бъде предявен срещу неучастващия задължителен другар – да прекрати делото. Тези постановки са приети и в определение №391/2015г., по ч.гр.д.№1855/2015г.,което също е постановено по дело за съдебна делба, прекратено поради неотстраняване нередовност на исковата молба и дадени указания за конституиране на всички съсобственици. С оглед изложеното, не се установява поддържаното противоречие на въззивното решение с постановките на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, по отношение задълженията на съда да следи служебно за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, вкл. относно произнасяне по предявения иск. От исковата молба и уточнителните молби е видно, че предявеният иск е по чл.108 ЗС - за признаване за установено, че ищецът е собственик на целия имот * и за осъждане ответниците за предаване владението върху него. В съответствие с постановките на същото ТР е дадено решение и на процесуалноправния въпрос, визиран от касатора П. относно повторното извършване на процесуални действия от страна на надлежния първоинстанционен съд при повторно разглеждане на делото от първа инстанция. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивните жалби за допуснати процесуални нарушения. Констатирал е, че при повторното разглеждане на делото на първа инстанция съдът е извършил повторно всички процесуални действия по доклада и събирането на доказателствата и не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, т.е. решението не е основано на доказателства, събрани от некомпетентен съд, в каквато насока са доводите на касатора.Последният и не сочи конкретни такива. В съответствие с ТР№1/2013г., ОСГТК и установената практика на ВКС по прилагане процесуалните правила за въззивното производство, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил относимите доказателства като е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въпросите, свързани със статута на „мачтовия трафопост“ - движима или недвижима вещ, както са поставени – „с оглед приложението на чл.110 ЗС и чл.18 ЗЗД“ и могат ли да бъдат предмет на договор за покупко-продажби и необходима ли е нотариална форма, са изцяло ирелевантни към изхода на спора. Липсват и изводи по тези въпроси като спорни пред въззивния съд и относими към предмета на иска по чл.108 ЗС. Ето защо и посоченото решение № 291/2015г., по гр.д.№4016/2014г., ВКС, І г.о. не може да се приеме за относимо. Въпросите при наличие на договор за аренда за ползване на чужд недвижим имот, сключен от единия съпруг, другият съпруг следва ли да се счита също държател и може ли той да придобие имота по давност, както и дали извършването на строежи съставлява манифестиране на намерение за своене и липсата на строително разрешение, изключва ли това намерение, не могат да се преценят като релевантни правни въпроси, които да предпоставят допускане касационно обжалване. Това е така, защото те се поставят при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена с въззивното решение и нямат връзка с правните изводи в него. Въззивният съд е приел, че ответниците твърдят завладяване на имота, но от доказателствата е установено, че те са държатели, поради което, за да е налице владение, следва да се установи промяна в намерението им да своят имота, доведена до знанието на собственика. От констативен акт и уведомителни писма е направен извод, че ищцовото дружество не е било явно отблъсквано като собственик от ответниците. Въпросът дали при наличие на договор за наем на сграда или съоръжение, е изключено теренът около тази сграда да се придобие по давност от наемателя, също е неотносим към решаващите изводи, че ответниците са установили държане на процесния поземлен имот по правоприемство по договор за наем /посочените договори за рибовъдство със собственика/, чийто предмет е и сервитутната ивица и прилежащите към язовира терени, вкл. инженерни съоръжения и язовирна стена. Държателят на язовира и съоръженията за улов, не е владелец на неговата територия. Изцяло неотносими към производството по чл.288 ГПК по селекция на касационните жалби са и въпросите относно дължимата държавна такса във връзка с цената на иска и определянето на разноските от въззивния съд. Те касаят процедура по чл.248 ГПК. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата си част изложенията по чл.284,ал.3,т.1 ГПК съдържат касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК за необоснованост на въззивното решение, които не могат пряко да послужат като основание за допускане касационно обжалване в производството по селекция на касационната жалба. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на данни за направени такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.