Определение № 50182 от 20.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 806/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД, [населено място], срещу решение № 118/16.11.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 399/2021 г. от Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 115/15.01.2021 г. по т.д. № 246/2020 г. на Сливенски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Х. И. Кязъмов, [населено място], [община], сумата от 50000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпилата при ПТП от 06.10.2019 г. смърт на неговата сестра Ф. И. К., ведно със законната лихва от 10.12.2019 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че с влязла в сила присъда водачът на лек автомобил, за който е бил сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника по иска – настоящ касатор, е признат за виновен за причиняване на смъртта на Ф. И. К. – сестра на ищеца – ответник по касационната жалба. Изложени са съображения, че между брата и сестрата са съществували трайни и дълбоки емоционални връзки, поради което ищецът търпи от смъртта на по-малката си сестра продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Отношенията се отличавали с близост и привързаност, които излизали извън общоприетите между брат и сестра, което се дължало на особените житейски обстоятелства – раздялата на родителите им през 2008 г., която предизвикала изключителна сплотеност; отговорността на по-големия брат и усилията му да подкрепя сестра си, включително и финансово; грижите му в определени периоди, които замествали родителските, както и емоционалното разстройство на ищеца и негативната промяна в психическото му състояние, оценено в експертно заключение. Съдът е съобразил и лимитите на застрахователно покритие, индициращи икономическите условия към 2019 г. и е определил обезщетението в размер на 50000 лв. С молба от 10.02.2021 г. ответникът по жалбата твърди, че на 06.02.2023 г. касаторът е заплатил по негова сметка присъдените с въззивното решение суми за обезщетение за неимуществени вреди и лихви и като се основава на решение № 144/12.08.2016 г. по т.д.№ 603/2020 г. на ВКС, І т.о., изразява становище за недопустимост на касационната жалба. В посоченото решение на ВКС е прието, че липсва правен интерес от обжалване на първоинстанционно решение с въззивна жалба, ако страната приема решението на първостепенния съд за безпорочно и затова доброволно извършва плащане съобразно присъденото с него, а след това – в пределите на същия преклузивен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК – заема становище в насрещната си въззивна жалба, отричащо изразеното в писмения отговор по първоначалната въззивна жалба. Съставът е изложил съображения, че извършеното от застрахователя доброволно плащане, като факт от значение на спорното право, настъпил сред предявяване на прекия иск, следва да бъде взет предвид съобразно изискването на чл. 235, ал. 3 ГПК, и плащането е равносилно на признаване на иска до размера на платеното обезщетение. В случая плащането от застрахователя на присъденото обезщетение е след постановяване на въззивното решение и този факт не може да се преценява като признание от страната и да се съобразява от ВКС по реда на чл.235, ал.3 ГПК с оглед особеностите на касационното производство, в което не се събират нови доказателства както при произнасяне по допускане на касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК, така и при разглеждане на жалбата съгласно чл.290 ГПК. В този смисъл касационната жалба е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал общо на основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по формулирани четири въпроса. Първите три процесуални въпроса са за задължението на въззивния съд да посочи конкретни фактически съображения за отношенията между брат и сестра при формирането на извод за „трайни и дълбоки емоционални връзки“, както и за неизлагането на мотиви при оценката на свидетелските показания и при определяне размера на присъденото обезщетение. Материалноправният въпрос е за несъобразяването от съда на социално – икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии за понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД. По част от въпросите касаторът е посочил практика на ВКС, както и твърди, че произнасянето на ВКС по поставените от него въпроси е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. По смисъла на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, както и служебно известните на настоящия състав решение № 173/06.11.2020 г. по гр.д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. 2435/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр.д. № № 408/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 480/07.11.2011 г. по гр.д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г.о. и други, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.2 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая с поставените въпроси касаторът изразява несъгласие с аргументацията на въззивния съд, а не обосноваване на довода му, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС. В мотивите на решаващия състав са изложени както фактическите му констатации, основани на събраните гласни доказателства, така и формираните му правни изводи въз основа на приетите за установени обстоятелства, като съдът е отговорил на защитните възражения на касатора, отразени във въззивната жалба. В тази жалба оплакванията са съсредоточени върху приложението на П..96 ПЗР на ЗИДКЗ от 2018 г. и до съобразяване от съда на социално – икономическите условия и застрахователните лимити, а искането е да се намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди, без да са изложени конкретни възражения относно установените факти за съществувалите отношения между ищеца и сестра му. По въведения материалноправен въпрос съществува последователна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, на която се е позовал въззивният съд, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961г. и Постановление № 5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл.290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В ППВС № 4/1968г. е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в размер на 2300 лв. съгласно договор от 07.02.2022 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд