Определение № 212 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2018 г.

Производството е по чл. 278, вр. чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК.

С определение № 2057 от 18.10.2018 г. по ч. гр. д. № 2225/2018 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определение № 9035 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 10188/2018 г. на Пловдивския районен съд, с което е върната исковата молба на етажните собствености на жилищна сграда със смесено предназначение с два административни адреса в [населено място], [улица] [улица] е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е приел, че етажната собственост не е процесуално легитимирана да води искове от името на етажните собственици, тъй като не е правен субект. В исковата молба не са конкретизирани кои и колко етажни собствености са ищци по делото. Това се установява само от обстоятелствата към исковата молба. Не е налице редовно упълномощаване по реда на чл.23, ал.4 ЗУЕС за съвместно водене на исковете от трите етажни собствености. Посочената разпоредба регламентира възможността за упълномощаване на председателя на управителния съвет /управителя/ да представлява собствениците, ако бъде упълномощен от общото събрание на етажната собственост. Разпоредбата има предвид едно общо събрание на една етажна собственост, а не на три етажни собствености, както е в случая. Обединяването на общите събрания на различни етажни собствености е недопустимо по закон, тъй като не могат да се спазят правилата за кворума и за мнозинството при вземане на решения. Недопустимо е също така една етажна собственост да упълномощава управителя на друга етажна собственост или трето лице да я представлява пред съда. Освен това – предявеният иск по чл.108 ЗС е недопустим, тъй като ищците не твърдят да са собственици на дворното място, чието владение искат да получат; неясно е и самото искане да им се предаде владението в рамките на необходимото за пълноценното ползване на постройката.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от трите етажни собствености на жилищната сграда, представлявани от Я. Г. Я., управител на две от тях: ЕС „В.Л. 4“ и ЕС „В.Л. 4 и „Б. 15 – подземни гаражи“, както и от З. К., който не е управител на нито една от трите етажни собствености, но също е подписал исковата молба в качеството си на техен представител.

В изложението към жалбите се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Процесуално легитимирана ли е ЕС да води искове от името на етажните собственици.

2. Допустимо ли е обединяването на общи събрания на няколко етажни собствености и вземане на решения с гласуване на представители на тези етажни собствености.

3. Когато управителят на една етажна собственост се откаже да я представлява при воденето на дела и този отказ е направен при съвместно проведено общо събрание на няколко етажни собствености, това води ли до упълномощаване на управителите на другите етажни собствености за извършване на това действие.

4. Следва ли петитумът на исковата молба по чл.108 ЗС за защита на право на строеж да съдържа уточнение какво и колко да се предаде от дворното място в рамките на необходимото за пълноценното ползване на постройката, след като е посочена точната квадратура, местоположение и граници на мястото по ситуационен план.

Жалбоподателят счита, че първите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по четвъртия въпрос въззивното определение противоречи на ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, като същевременно е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът в производството [фирма] не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият от поставените въпроси е уреден в чл.23, ал.4 ЗУЕС и по него има практика на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК – определение № 608 от 17.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2791/2015 г. на IV г. о. В посоченото определение е разгледано подробно в кои случаи етажната собственост може да участва като страна по граждански дела, без да е необходимо конституирането в процеса на отделните етажни собственици, както и от кого се представлява етажната собственост пред съда.

Налице е правна уредба и по втория въпрос. В чл.18 ЗУЕС е посочено, че при необходимост от решаване на въпрос, който е свързан с общи части на две или повече етажни собствености, може да се проведе съвместно общо събрание, за участието в което етажните собственостиизлъчват равен брой представители. Съвместното общо събрание се свиква по инициатива на управителния съвет /управителя/ на една от етажните собствености и се провежда по общите правила за провеждане на общо събрание по този закон. Решенията се приемат с мнозинство 2/3 от присъстващите.

Наличието на правна уредба по първите два въпроса, както и практика на ВКС по първия от тях, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разглеждането на настоящото дело от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обстоятелството, че въззивният съд се е отклонил от тази уредба и практика, не е достатъчно за допускане на касационно обжалване, тъй като изводите му по третия въпрос са в съответствие със закона и практиката по прилагането му и тези изводи са достатъчни за постановяване на същия резултат – прекратяване на производството по предявените искове.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не възниква и по третия въпрос. Законът определя кой представлява етажната собственост по делата, попадащи в обхвата на чл.23, ал.4 ЗУЕС. Уредбата е императивна и няма как една етажна собственост да бъде представлявана пред съда от председателя на управителния съвет /управителя/ на друга етажна собственост или от друго физическо лице, които няма тези функции, освен ако не е адвокат. По този въпрос не съществува колебание в съдебната практика и той е разрешен от въззивния съд в съответствие с нея.

Не е налице противоречие между въззивното определение и ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС по четвъртия въпрос. Тълкувателното решение не разрешава въпроса дали с иск по чл.108 ЗС може да се брани правото на суперфициарния собственик да ползва земята в рамките на предвиденото в чл.64 ЗС. Отделно от това - според твърденията в исковата молба и уточненията към нея дворното място е застроено от ответника с магазин, при което отправеното искане по чл.108 ЗС за предаване владението на мястото не съответства на необходимата форма на защита, дори магазинът да не е с трайна носеща конструкция.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,