Определение № 3077 от 22.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2219/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по съвместна частна касационна жалба на Т. Л. Ц., Л. Р. Ц. и С. Л. Ц. срещу решение № 58 от 17.04.2024 г. по т. д. № 1/2024 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, имаща характер на определение, потвърждаваща определение № 342 от 29.09.2023 г. по т. д. № 168/2021г. на Плевенски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на същите лица за изменение на постановеното по делото решение досежно разноските. Частните касатори поддържат, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като мотивите му се основават на превратно тълкуване на решение по дело № C–438/2022г. от 25.10.2024г. на Съда на Европейския съюз. Изразяват несъгласие с извода, че съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като обосновават становището, че присъденото възнаграждение следва да се определи въз основа на ставките по чл. 7, ал. 2 от Наредбата, при отчитане на правната и фактическа сложност на делото, както и продължителността на процеса. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с бланкетно поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. „При наличие на претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществено процесуално представителство в процес, продължил значителен период от време пред съответната инстанция, кой е относимият момент за определяне на неговия размер – моментът на подаване на исковата молба в съда или моментът на приключване на устните състезания; 2. Систематичното тълкуване на решението на СЕС по дело С-438/2022 дава ли възможност на решаващия български съд да определя по изцяло свое усмотрение размера на претендираното адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство, без да е длъжен да се съобразява в каквато и да е степен с посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения или същите следва да служат като някакъв ориентир, спрямо който съдът следва да определи размера на възнаграждението“. Ответникът по частната касационна жалба – ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, [населено място] – моли за отхвърлянето й като неоснователна по съображения в писмен отговор от 27.06.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За за потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на настоящите частни касатори по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд се е позовал на решение от 25.10.2024 г. по дело C-438/2022г. на Съда на Европейския съюз и е приел, че при разпределение на отговорността за разноски не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, а преценката следва да се извърши въз основа на фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител действия. Съобразно тези критерии е преценил, че няма основание да се определи друг размер на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия въпрос липсва общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като същият не е обсъждан в обжалвания акт и поради това не може да се счете за обуславящ изхода на спора относно разноските. Отделно от това, дори и при релевантност на поставения въпрос, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото е заявено бланкетно – без да са изложени аргументи в подкрепа на формиращите го две кумулативни прадпоставки, поради което не подлежи на обсъждане. С оглед изхода на въззивното дело, поставеният втори въпрос се явява значим по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Не може да се приеме обаче, че по отношение на него е осъществено изискването, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. В настоящия случай въззивната инстанция се е позовала на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., постановено по преюдициално запитване. В същото е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Доколкото съгласно чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския съюз са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България, то в настоящия случай поради несъответствие на относимата правна норма от националното законодателство (чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения) с правото на ЕС следва да се приеме, че липсва предмет на тълкуване и произнасяне, поради което липсва и основание за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение