Определение № 354 от 21.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1877/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 214 / 30.01.2013 год. по ч.гр.д.№ 308 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав, с което е потвърдено определение от 03.12.2012 год. на СГС, ТО, VІ – 18 състав по гр.д.№ 5353 / 2011 година. С последното е оставена без уважение молбата на жалбоподателя ,с правно основание чл.248 ГПК, за допълване определението за прекратяване на производството по предявения от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 422 ГПК, с присъждане на понесени от ищеца разноски по договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 7 200 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение с довода, че съдът не е отчел обстоятелството, че макар договорът за правна помощ да е сключен на 10.05.2012 год. и след релевиране възражението на ответника за липса на правен интерес от воденето на иска, предвид удовлетворяването на взискателя в изпълнителното производство, прекратяването на производството е постановено много по-късно ,с оглед което е и ангажираната адвокатска защита. Жалбоподателя намира, че с възражението по реда на чл.414 ГПК ответникът е дал повод за завеждането на иска и това е достатъчно основание за присъждане в полза на ищеца всички сторени по делото разноски до прекратяването му, като недопустимо е диференцираното процедиране спрямо възмездяване разходи по заплатена държавна такса и тези по процесуалното представителство по делото. Ответната страна – [фирма] - не е депозирала отговор на частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е постъпила в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитнимирана да обжалва страна и е насочено срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване по реда на чл.280 ал.3 т. 2 ГПК. По допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: В образуваното по иск с правно основание чл.422 ГПК съдебно производство, с отговор на исковата молба, получен от ищеца на 09.01.2012 год., ответникът е противопоставил възражение за плащане на цялото вземане, вкл. лихви и разноски - предмет на издадената в полза на [фирма] заповед за изпълнение, на основание запис на заповед - чл.417 т.9 ГПК, макар удовлетворяване на кредитора в изпълнителното производство да не е установено. Поради оттегляне на възражението по чл.414 ГПК на длъжника, обаче, първоинстанционният съд е счел за отпаднал правния интерес на ищеца от воденето на иска по чл.422 ГПК, с оглед стабилизиране изпълнителната сила на издадената заповед за изпълнение, което е и основанието за прекратяването му .Присъдил е в полза на ищеца разноски по заплатената държавна такса, но не и по адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство, уговорено и разплатено след оттеглянето на възражението, с оглед яснота относно отпадналия правен интерес и недопустимостта на производството към момента на договарянето .Този извод е споделил и въззивния съд, при изрично позоваване наличието на данни за знание на ищеца относно оттеглянето на възражението по чл.414 ГПК преди сключването на договора за правна помощ. В изложението по чл.274 ал.3 ГПК касаторът поставя в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК общия и неотчитащ спецификите на конкретната хипотеза въпрос за предпоставките за възмездяване на понесените от ищеца разноски, по смисъла на чл.78 ГПК. Така поставен процесуалният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, а съдът не е длъжен да го формулира и изведе от съдържанието на спора. Но дори да би бил конкретизиран въз основа правомощието на настоящата инстанция, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, в действително релевантния за спора обхват, касаещ приложението на чл.78 ал.2 ГПК, при спецификата на заповедното производство и обвързаността му с исковото по чл.422 ГПК, като негова фаза, с приложената съдебна практика не се установява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Въззивното определение се основава на принципа за добросъвестност в упражняването на процесуални права по всяко време на съдебното производство и се концентрира в следното: ако макар да е дала повод, последващо страната признае иска / с оттегляне възражението по чл.414 ГПК и стабилизиране изпълнителната сила на издадената заповед за изпълнение в полза на ищеца, аналогично се признават правата му - предмет на иска по чл.422 ГПК, макар с различни от тези при признание на иска правни последици /, договорени от ищеца / а не само разплатени след този момент / разноски ,подлежат ли на възмездяване. В приложените определения - № 587 / 2011 год. по ч.гр.д№ 408 / 2011 год. на І г.о. ВКС; № 455 / 2010 год. по гр.д.№ 405 / 2010 год. на ІІ г.о.,ВКС; № 263 / 02.05.2011 год. по ч.гр.д.№ 188 / 2011 год. на ІV т.о., ВКС и № 410 / 2012 год. по ч.гр.д. № 366 / 2012 год. на ІІІ г.о. на ВКС, извън правните въпроси обусловили произнасянето в част от същите, като постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК, напълно различни от релевантния в случая правен въпрос, не са разгледани / въпросът е поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК / идентични или сходни обстоятелства, обуславящи достатъчен обективен идентитет между разрешения спор за разноски в същите и настоящия, който да предпостави извода за противоречиво разрешаване на действително релевантния. Тъй като страната не е навела и обосновала с общия и допълнителен селективни критерии правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, определението не следва да се допусне до касационно обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение