Определение № 2524 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4039/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. Н., чрез адв. Д. Д., против въззивно решение № 1097/06.03.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 8349/2021 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 20240971/02.11.2020 г., поправено с решение № 20090492/09.04.2021 г., постановени по гр. д. № 50520/2018 г. по описа на Софийския районен съд, е уважен предявеният от „Симбилд“ АД иск по чл.59, ал. 1 ЗЗД срещу касаторката за заплащане на сумата 8 512 лв. - обезщетение за неоснователно лишаване от ползване в периода 01.11.2018 г. – 30.06.2019 г. на апартамент № 18, находящ се в [населено място],[жк], ул.„64“ № 9, ет. 2. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) обогатява ли се съпругата, която ползва семейното жилище заедно с ненавършилите пълнолетие деца, с частта от жилището, която ползват децата, при условие, че семейното жилище - предмет на спора, е собственост на дружество, контролирано и управлявано от бащата и че спрямо малолетните деца не са предприети нито съдебни, нито извънсъдебни действия за прекратяване на правото им на ползване на семейното жилище; имат ли малолетните деца собствено правно основание, отделно от майката, да ползват семейното жилище на основание неформален договор — заем за послужване; 2) представлява ли правно основание за ползващия семейното жилище съпруг определението на съда по бракоразводното дело за привременни мерки по реда на чл. 323 ГПК относно предоставянето на ползването на същото жилище, при условие че съпругът - страна по бракоразводния процес, е също така и законен представител, действителен собственик и волеобразуващ орган на третото лице собственик на семейното жилище; 3) представлява ли посоченото в преходната точка съдебно определение по чл. 323 ГПК годно правно основание за ползване на семейното жилище, изключващо прилагането на субсидиарния състав на чл.59 ЗЗД по отношение ползването на семейното жилище от съпруга – несобственик; приложим ли е субсидиарния състав на чл. 59 ЗЗД спрямо ползващите семейното жилище малолетни деца, за които е валидно, както цитираното правно основание за ползване на жилището - съдебно определение по чл. 323 ГПК, така и положението им на заематели по неформален договор за заем за послужване за процесното семейно жилище; подлежи ли изобщо на разглеждане въпросът за обезщетение за ползването на частта от семейното жилище от малолетните деца в спор, насочен в конкретния случай само срещу майката, при положение че ищец по делото е юридическо лице, чийто действителен собственик и волеобразуващ орган е бащата на децата; 4) приложим ли е в конкретния случай субсидиарният състав на чл. 59 ЗЗД, при положение че се касае за семейно жилище, ползването на което е предмет на висящ бракоразводен процес, образуван преди настоящото дело и висящ паралелно с него; не следва ли в конкретния случай въпросът за обезщетението за ползване на семейното жилище да се разреши по реда на чл. 57, във вр. с чл. 56, ал. 3 СК, след като съпругът и законният представител и волеобразуващ орган на третото лице - собственик на семейното жилище, са едно и също лице – страна, в паралелно висящия бракоразводен процес и представител на ищеца в настоящия процес; 5) следва ли да се отчита в настоящия случай семейноправният елемент в конкретните правоотношения, въпреки че страна по делото е юридическо лице, но негов законен представител, действителен собственик и волеобразуващ орган е съпруг на ответницата и баща на малолетните деца, които се отглеждат в семейното жилище, ползването на което е предмет на спора; ползват ли се в конкретния случай с приоритет правата на търговското дружество да реализира печалба от собствеността си пред правата на съпругата и малолетните деца, по отношение на ползването на тази собственост, ако тя е семейно жилище и собственикът на същото е търговското дружество, притежавано и управлявано от съпруга и бащата на децата; 6) налице ли е заобикаляне на закона, или злоупотреба с право, когато семейното жилище е притежание на търговско дружество изцяло контролирано, притежавано и представлявано от единия съпруг и посредством това този съпруг претендира обезщетение от другия съпруг, в това число и за ползването на ненавършилите пълнолетие деца, за които претендиращият обезщетение съпруг също е длъжен по закон да се грижи и издържа. Касаторката сочи практика на ВКС, на която според нея въззивното решение противоречи. Бланкетно се поддържат и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответното дружество по жалбата „Симбилд“ АД, чрез адв. П. Д., е подало писмен отговор, в който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: По делото е установено, че процесният апартамент е собственост на „Симбилд“ АД. На основание сключен между дружеството и В. Н. договор за наем от 04.01.2015 г., със срок на действие - три години, в апартамента е живяло семейството на наемателя, а след фактическата раздяла между съпрузите (и изтичането на срока на договора) жилището е ползвано само от ответницата (и децата) без да е заплащан наем. С решение по възз. гр. д. № 12075/2019 г. на СГС е прието за установено, че договорът за наем от 04.01.2015 г. е нищожен. В хода на брачния процес, с определение от 06.03.2019 г. по гр. д. № 12842/2018 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл. 323 ГПК, ползването на семейното жилище като привременна мярка е предоставено на съпругата и децата до приключване на бракоразводното дело. Между страните няма спор, че за посочения в исковата молба период (01.11.2018 г. – 30.06.2019 г.) ответницата е ползвала процесния апартамент, както и че по предходно приключило между същите страни дело, за по-ранния период от 04.01.2018 г. до 30.09.2018 г., тя е осъдена на основание чл.59, ал. 1 ЗЗД да заплати на дружеството обезщетение за неоснователното ползване на имота. При тези данни и обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че ищецът е бил лишен от фактическата власт върху процесния недвижим имот и от това се е обеднил, пропускайки ползи от възможността да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Определението по чл. 323, ал.1 ГПК не съставлява правно основание за безвъзмездно ползване на имота за целия или част от исковия период. Собственик на имота не е съпругът на ответницата, а дружеството, което притежава самостоятелна правосубектност и имущество, отделно от това на лицата с членствено правоотношение. Поради това, ползването на имота и от децата на съпрузите е ирелевантно за обема на отговорността на ответницата спрямо търговското дружество - ищец. В отношенията с дружеството – собственик ответницата отговаря за целия размер на дълга. Посочено е, че като родител на ненавършилите пълнолетие деца жалбоподателката има задължение да им осигури условия за живеене, поради което по отношение на третите лица, каквото е дружеството, тя носи отговорност за заплащане на обезщетението за ползване и на обитаваната от децата площ от апартамента. Друго би било разрешението, ако ответницата ползваше апартамента на основание чл. 57 СК по силата на съдебно решение. Тогава тя не би дължала наем за ползваната от децата жилищна площ съгласно чл. 57, ал.2, изр. 2-ро СК, но по делото липсват доказателства за наличие на правно основание за ползването на имота, произтичащо от валидно съществуващо между страните облигационно правоотношение или от надлежно учредено вещно право на ползване. В заключение е направен извод, че искът по чл.59, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан до размера на сумата 8 512 лв. - стойност на дължимия за периода пазарен наем на имота, установен със заключението на приетата съдебно-оценителнат експертиза. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Формулираните в изложението въпроси нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на жалбата. Съдебната практика е безпротиворечива, че основанието по чл. 57 СК е приложимо само в хипотезите по чл. 56, ал. 1 - 3 и 5 СК, когато по силата на съдебното решение за прекратяване на брака между страните и при наличие на съответните законови предпоставки, на единия съпруг (и на непълнолетните деца) е предоставено ползването на семейното жилище. В тези случаи и по силата на съдебното решение, като извъндоговорен източник на наемно правоотношение, законодателят е предвидил, че възниква такова наемно отношение и по искане на всяка от страните съдът може да определи размера на дължимия наем. Тогава, при осъществяване фактическия състав на някоя от хипотезите по чл. 56, ал. 1 - 3 и 5 СК, съгласно чл. 57, ал. 2 СК наем за ползваната от децата жилищна площ не би се дължал (общият принцип е, че не се дължи наем за лицата, които имат право на издръжка от собственика). Когато липсва съдебно решение, по силата на което ползването на жилището да е предоставено на единия от съпрузите (и децата), разпоредбата на чл. 57 СК е неприложима (в т.см. – ППВС №12/1971 г., ТР № 82/1975 г. на ОСГК, определение № 81/10.03.2021 г. по ч. гр. д. № 544/2021 г., III г. о., решение № 627/08.03.2011 г. по гр. д. № 176/2009 г., IV г. о., решение № 123/04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о., решение № 738/ 29.12.2010 г. по гр. д. № 94/2010 г., ІІІ г. о. и др.). В съответствие със съдържанието на цитираните норми и правните разрешения в практиката на ВКС е и произнасянето на въззивния съд, поради което поставените в изложението въпроси № 1- 5 не обуславят допускането на касационния контрол. По делото е безспорно установено, че собственик на жилището е акционерното дружество – ищец, че за изследвания период липсва договорно основание за ползването на имота от ответницата, както и че не е осъществен фактическия състав на някоя от хипотезите по чл. 56 СК и не е налице съдебно решение, с което ползването на жилището да й е предоставено. Това изключва приложимостта на специалната норма на чл. 57 СК в спора между страните. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 323, ал.1 ГПК, не съставлява правно основание за безвъзмездно ползване, нито е акт по чл. 56 СК (а и в последния случай ползването жилището също не е уредено като безвъзмездно). Съпругът на ответницата не е собственик на имота, а такъв е дружеството, което е със самостоятелна правосубектност. Следва да се имат предвид също разясненията и приетото по т.3в от ТР № 82/1975 г. на ОСГК, че „при предоставяне семейното жилище на единия от бившите съпрузи от съда се запазва договорното основание, на което то е било ползвано до развода. Договорът за наем или за заем за послужване с трети лица остава в сила при страна този от бившите съпрузи, комуто е предоставено семейното жилище.“. В случая обаче, освен че не е налице съдебно решение, с което по реда на чл. 56 СК да е предоставено ползването на апартамента, договорът за наем е признат за нищожен по предходно приключило между страните дело (а дори да не се съобразява нищожността, договорът е бил със срок на действие до 04.01.2018 г.). В тази връзка, на настоящия състав е служебно известно и постановеното решение № 83/08.02.2024 г. по гр.д. №4810/2023 г., ІІІ г.о., в мотивите на което е посочено, че с постановеното решение за прекратяване на брака искането на ответницата за предоставяне ползването на семейното жилище е отхвърлено. Последният въпрос в изложението също не обуславя селектирането на жалбата, тъй като формулировката му предпоставя факти и обстоятелства, които не са приети за доказани по делото. Не е установено, съпругът на ответницата да е действителен собственик на процесния апартамент, респ. правото на собственост на акционерното дружество да е придобито привидно. Въззивният съд е посочил, че обстоятелството, че бившият съпруг на ответницата има участие в управлението и капитала на търговското дружество не го прави собственик на имота, нито по делото са ангажирани доказателства във връзка с твърденията за заобикаляне на закона и злоупотреба с право. Основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК са бланкетно посочени от жалбоподателката и без конкретна аргументация. При служебната проверка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се констатира въззивното решение да е вероятно недопустимо. Най-общо, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване и ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран, респ. - в съответствие с трайно установената практика на ВС и ВКС, че лишеният без правно основание от възможността да ползва имота си собственик има на разположение иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу ползвателя на вещта, който се обогатява неоснователно, спестявайки си разходи за наем. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, жалбоподателката не сочи (извън аргументацията по формулираните въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като и поставените въпроси не обуславят допускането на касационния контрол, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. При този изход на делото жалбоподателката дължи на ответната страна по жалбата разноски за касационното производство в размер на сумата 1 200 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение