Определение № 1720 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 516/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Е. М.“ ЕАД, [населено място], срещу решение №91/26.10.2023г. по т.д.№120/2023г. на Бургаски апелативен съд. С него е обезсилено Решение №260019 от 07.03.2023 г. по търговско дело № 170/2017г. на Бургаски окръжен съд и е прекратено производството по предявения от „Е. М.“ ЕАД, против ответника „Венод“ ЕООД, [населено място], иск за установяване на вземане за сумата от 250 000 лева като част от сумата от 428758,56 лева, представляваща главница по договор за заем от 28.07.2007г., сключен между ищеца и „БТЕКС“ ЕАД (заличен търговец след проведено производство по несъстоятелност по т.д.н. №454/2010г. на Бургаски окръжен съд), във връзка с който ответникът учредил договорна ипотека върху подробно описани имоти в [населено място], [община] съгласно Нотариален акт №44 от 31.08.2007г., том І, рег.№1955, нот. дело №1701/2007г. на Районен съд – Средец. Касаторът поддържа, че решението е немотивирано и поради тази причина необосновано, тъй като липсват мотиви по повод твърденията му досежно правната квалификация на иска. Поддържа, че въззивният съд неправилно е достигнал до извод, че след като ищецът се е снабдил с изпълнителен титул, няма правен интерес от воденето на настоящия установителен иск, без да вземе предвид, че заповедното производство не е приключило и разпореждането за незабавно изпълнение може да бъде отменено по частна жалба на насрещната страна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като обуславящ изхода на спора следния процесуалноправен въпрос 1/Има ли интерес кредиторът от предявяване на установителен иск, при наличие на изпълнителен титул, издаден в производството по чл.417 от ГПК, в случай на останало неудовлетворено вземане след прекратяване на производството по несъстоятелност, когато за обезпечаване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания са учредени обезпечения от трети лица? Въвежда допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като се позовава на противоречие с определение №511/19.10.2017г. по т.д.№1296/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение №256 от 29.03.2016г. по т.д.№2105/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Ответникът „Венод“ ЕООД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по силата на договор от 28.07.2007 г. ищецът „Е.М.“ ЕАД е предоставил в заем на „БТЕКС“ ЕАД сумата от 300 000 евро за срок от 60 месеца при годишна възнаградителна лихва от 7%, а ответникът „Венод“ ЕООД е учредил ипотечно обезпечение върху свои имоти в [населено място], [община] съгласно Нотариален акт №44 от 31.08.2007г., том І, рег.№1955, нот. дело №1701/2007г. на Районен съд – Средец и същевременно се е задължил като поръчител при недостатъчност на ипотечното обезпечение. Приел е за установено, че с решение №45 от 25.02.2012г. по д.н. №454/2010г. на Бургаски окръжен съд срещу длъжника „БТЕКС“ ЕАД е било открито производство по несъстоятелност, ищецът е предявил вземанията си по реда на чл.685 от ТЗ и те са били включени в списък по чл. 686, ал. 1 от ТЗ, обявен в търговския регистър на 17.11.2012г. и одобрен по реда на чл.692 от ТЗ с определение от 20.12.2012г. С решение № 379 от 04.12.2013 г. по цитираното т.д.№454/2010г. длъжникът „БТЕКС“ ЕАД е бил обявен в несъстоятелност, но по започналото универсално принудително изпълнение вземанията на ищеца не са удовлетворени. С решение №260060 от 08.07.2022г., влязло в сила на 16.07.2022г., производството по несъстоятелност е било прекратено като на основание чл.735, ал.2 от ТЗ е постановено заличаване на длъжника „БТЕКС“ ЕАД от търговския регистър. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че по силата на чл. 739, ал. 2 от ТЗ вземанията на ищеца не следва да се считат погасени, доколкото за тях има учредено обезпечение от трето лице. Същевременно е заключил, че заявената от ищеца претенция да бъде установено, че ответникът „Венод“ ЕООД отговаря за сумата от 250000 лева, представляваща част от остатъчната главница от 428758,56 лева в рамките на учреденото ипотечно обезпечение, е недопустима поради липса на правен интерес. Изложил е съображения, че интересът на ищеца е да се снабди с изпълнителен титул, но това не би могло да се постигне чрез предявения установителен иск. Взел е предвид направеното от ищеца уточнение, че междувременно се е снабдил с изпълнителни листове за цялата главница, издадени въз основа на заповеди по чл. 417 от ГПК по частни граждански дела № 250 и 3547 по описа за 2023г. на Бургаския районен съд, въз основа на които може да проведе принудително изпълнение против ответника „Венод“ ЕООД в качеството му на трето лице, учредило ипотечно обезпечение. Изтъкнал е, че съдебната практика признава възможността на ипотекарния кредитор да се снабди с изпълнителен лист по чл.173, ал.3 от ЗЗД вр. чл.417, т.6 от ГПК направо срещу третото лице - ипотекарен длъжник, като принудителното изпълнение ще се ограничи само до предоставеното ипотечно обезпечение. Посочил е, че няма данни заповедите по чл.417 от ГПК да са били оспорени, като при евентуално възражение по чл.414 от ГПК ищецът разполага с иск по чл.422 от ГПК за признаване на правото му да се удовлетвори от равностойността на ипотекираните имоти. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора правен въпрос не е обуславящ за изхода на производството, доколко въззивният съд не е обосновал извода си за липса на правен интерес от предявения установителен иск с това, че спрямо длъжника „БТЕКС“ ЕАД е било открито и прекратено производство по несъстоятелност. Липсата на правен интерес съдът е извел от това, че ищецът, като ипотекарен кредитор има правен интерес от снабдяване с изпълнителен титул за подлежащото на изпълнение вземане, което не би постигнал чрез предявяване на установителен иск за съществуването на ипотечното си право. Въззивният съд е взел предвид, че ищецът се е снабдил с изпълнителен титул за процесното вземане – две заповеди за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК срещу ипотекарния длъжник, с които да реализира правото си върху ипотекираните за обезпечение на дълга недвижими имоти, независимо от това, че дружеството - длъжник е било заличено след прекратяването на откритото по отношение на него производство по несъстоятелност. Съдът е изтъкнал, че няма данни срещу издадените заповеди да е подадено възражение от ипотекарния длъжник и само ако такова бе подадено, за ищеца би възникнал правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване на ипотечното му право. Изводът на съда, че защита на кредитора е следвало да се осъществи по реда на чл.422, респ.415, ал.1 от ГПК и то само при подадено своевременно възражение от ипотекарния длъжник е формиран при съобразяване новонастъпилите обстоятелства - снабдяването на ищеца със заповеди за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с разясненията в т.10а от ТР№4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ.415, ал.1 от ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 от ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК или не съдържа оспорване на вземането. В тълкувателното решение е прието, че при обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл.414, ал.1 от ГПК и спазването на срока по чл.414, ал.2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Още повече в случая ответникът не е оспорил ипотечното право на ищеца, а е възразил само срещу формулирания петитум на исковата претенция за установяване на вземане срещу „Венод ЕООД, в качеството му на трето лице, учредило ипотечно обезпечение, като е изтъкнал, че в това качество той има задължение да претърпи принудително изпълнение върху собствения си имот, но не и задължение за заплащане на определена парична сума. Следователно извод за наличието на спор относно ипотечното право на ищеца, предмет на търсената с установителния иск защита, не следва и от становището на ответника, което въззивният съд е съобразил с постановения от него акт. Следва да се отбележи, че в случая не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираните от касатора определение №511/19.10.2017г. по т.д.№1296/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №256 от 29.03.2016г. по т.д.№2105/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.288 от ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат характер на практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, разяснен в т.2 на ТР№1 от 19.02.2010г. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд