Определение № 50111 от 06.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 599/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството С. Ж. С., чрез законния ѝ представител Р. М. Д., и В. Й. В., и двете представлявани от адв. С. Ч. от САК, срещу въззивно решение № 175 от 10. 11. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/, Втори търговски състав по в.т.д. № 405 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение, след частична отмяна на първоинстанционно такова № 260003, постановено на 11. 01. 2021 г. от Хасковски окръжен съд по т.д. № 132 по описа на съда за 2019 г. в частите му, с които е осъдено ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ на всяка от касаторките сумите от по 50000 лв. по главниците, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на сестра им Н. Й. Н., настъпила на 08. 04. 2016 г. вследствие на пътно транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 08. 04. 2016 г. до окончателното изплащане, така частично уважените от първоинстанционния съд искове са отхвърлени в цялост, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, Върховния съд /ВС/ и на СЕС, както и че решението е необосновано, и очевидно неправилно. Твърди се, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен показанията на изслушаните свидетели и изготвената СПЕ, които установявали, че сестрите са изключително близки, а тази близост не била отчетена като особена и извънредна, както се изисква от тълкуванията на това понятие, дефинирани в ТР № 1/21. 06. 2018 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК. Твърди се, че не са взети предвид моралните и общочовешки критерии, които обосновават юридическия критерий за справедливост и за наличие на особена близост, обосноваващо присъждането на обезщетение в процесния случай. Излага се, че по делото е доказано обстоятелството на извънредната близост на ищцата В. със сестра и Н. не като сестри, а като приятелки, които не заради общите си родители са били принудени да съжителстват заедно, а по собствен избор в свободното си време, което могат да прекарват отделно една от друга, като се сочи, че именно поддържана помежду им обща среда и приятелства е белег за тази по-особена от обичайната сестрина обич. Твърди се, че са още по-неубедителни мотивите на съда, касаещи отхвърлянето на иска на най-малката от трите сестри, ищцата С., която като невръстно дете, според показанията на свидетелите по делото и заключението на СПЕ, от най-ранна детска възраст е преживяла множество загуби, които са ѝ повлияли емоционално и психически. Твърди се, че съдът не е обсъдил в цялост заключението на ВЛ по СПЕ, като от него е взел предвид едно единствено изречение, което при това е интерпретирано неправилно – в насока на това, че ищцата страда повече за своя баща и нейните негативни емоционални преживявания са единствено вследствие на този факт, но не и на смъртта на сестра ѝ Н.. Излага се, че обосноваването на отхвърлителен диспозитив, позовавайки се на част от доказателство, събрано в процеса, още повече на изречение в него, е недопустимо и необосновано. Твърди се, че съдът напълно е игнорирал, че според заключението на СПЕ С. е преживяла тежко именно смъртта на сестра си, като в причинна връзка с последното у нея се е формирало вярването, че света е опасно място и трябва да се внимава, във връзка с което, според експертизата, момичето се е затворило в себе си и живеело с мисълта, че сестра му е починала заради приятелите си и се страхувала да създава приятелства, не допускала хора до себе си. Констатираното от експертизата приемане на смъртта на сестра ѝ идвало повече от 4 години след катастрофата, през което време С. е преминала през всички етапи на развитието на състоянието до достигане на това приемане. Критикува се приемането от страна на съда, че пострадалата при ПТП сестра на С. и ищцата са спели в една стая, за нормално за българския бит, като базиран на приемането, че обичайно в българското общество семейният дом не разполага със самостоятелна стая за всяко дете, без обаче този въпрос да е изследван по делото и да е доказано с колко стаи разполага домът на родителите на ищцата. Сестрите спели не само в една стая, но и в едно легло, което сочело на особена близост и привързаност, а след смъртта на Н. празнината в това легло ищцата не можела да търпи и запълвала с присъствието на играчка или на майка си. С. след смъртта на сестра си не давала да изхвърлят нещата ѝ, което също останало некоментирано от съда. Твърди се, че ПАС е игнорирал изцяло събрания по делото доказателствен материал и доказаните обстоятелства, че смъртта на Н. Н. предизвикала стрес. Цитира се съдебна практика по сходни случаи, като се изтъква особената връзка между сестрите. Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и осъждането на ответника да заплати на ищците сумите от по 50000 лв., което същите намират за справедливо, ведно със законната лихва от датата на ПТП, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Твърди, че ПАС се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/: „1./ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това?“ Излага се, че игнорирайки изготвената по делото СПЕ, единствено и само на посоченото основание, касаещо наличието на повтаряне на фрази и изрази в експертиза извън кориците на делото, изготвена за целите на друго дело с различни страни, съдът е постановил решение, което се явява необосновано и недоказано, и несъобразено със събраните свидетелски показания, които не се коментирани от съда, в противоречие с решение № 212/01. 02. 2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 24/28. 01. 2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. Твърди се и че в процесния случай ПАС е игнорирал изцяло данните, сочещи наличието на изключителна връзка между ищците и тяхната сестра, като не е обсъдил в цялост в тази връзка показанията на изслушаните свидетели и заключението на СПЕ. Допуснал е превратно тълкуване на заявеното от свидетелите, въз основа на което е приел неправилни решаващи правни изводи и е постановил акта си в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Втората част от вече посочения по-горе въпрос е номерирана и отново възпроизведена като втори въпрос: „2./ Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това?“ По отношение на същия се твърди, че при формирането на решаващите си правни изводи САС / решението е на Апелативен съд – Пловдив – бел. на докладчика в касационната инстанция /, съдът не е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства; Като не е коментирал св. показания и е игнорирал изцяло заключението на СПЕ се е стигнало до постановяване на решение, което не кореспондира с установената по делото обективна действителност и до резултат, който не отговаря на същата, което представлява съществено процесуално нарушение – съдът не е преценил писмените документи с оглед на всички други данни по делото, включително със свидетелските показания; Без да посочи каквито и да е мотиви, е приел за достоверни единствено писмените доказателства, без да обсъди как те кореспондират с казаното от свидетелите и е формирал грешни правни изводи, които в крайна сметка са довели и до постановяване на неправилно решение; Задължението на съда да преценява доказателствата в тяхната съвкупност е залегнало в трайната и задължителна практика на ВКС; В този смисъл е и решение № 188/13. 05. 2014 г. на ВКС по гр.д. № 5563/2013 г., ГК, Четвърто г.о., решение № 24/28. 01. 2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. на ВКС. С твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и по които липсва изрична нормативна уредба /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/, се поставят въпросите: „1./ При изследване на въпроса дали ищеца попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и баби и дядовци, братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай? 2./ Допустимо ли е да се определи като критерий за липсата на особено близки отношения между ищците и тяхната сестра обстоятелството, че последните са имали обичайни за българското общество? Какви са критериите, за да се определят едни отношения като обичайни, за да се разграничат от особените, извънредни такива, обосноваващи правото на иск?“ Твърди се, че изясняването на посочените въпроси по ясен и категоричен начин би допринесло за развитието на правото и за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика относно присъждането на обезщетения за неимуществени вреди и кредитирането на свидетелските показания в гражданския процес, като се цитира решение на ПАС по сходен случай, в което тези въпроси били разрешени по различен начин. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. В частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено в неговите части, с които предявените искове са отхвърлени за сумите над присъдените по 50000 лв. по главницата за всяка от ищците, до размерите от по 80000 лв. за всяка от тях, предявени като частични от по 120000 лв. за всяка, въззивното решение като необжалвано е влязло в сила. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да отмени първоинстанционното решение в осъдителните му части и да отхвърли предявените искове и в уважената им от първоинстанционния съд част, съответно - да го потвърди в отхвърлителните му части, въззивният съд е изложил в мотивите си в частта им, обективираща обуславящите изхода на делото във въззивната инстанция свои изводи, че от съдържанието на чл. 45 от ЗЗД би следвало да се направи извод, че всяко лице, което установи, че е претърпяло неимуществени вреди от противоправното деяние подлежи на обезщетяване; Липсата на конкретика за кръга от лица имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди е дала основание на Пленума на ВС на НРБ съобразно правомощията му по действащите в съответните периоди Закони за устройство на съдилищата да издаде постановления даващи отговор на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата; Те са такива и с оглед действащия в момента ЗСВ; Така в ППВС № 4/61 г. е прието, че за неимуществени вреди следва да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт; Те са изрично посочени - низходящи, съпруг и възходящи; Направено е и уточнение, че това става след като се установи, че действително са претърпели такава вреда; Посочено е и че нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата си, съпрузи живеещи в дълга фактическа раздяла; С ППВС № 5/1969 г. посочения по-горе кръг лица е допълнен и е посочено, че имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала; От мотивите на първото постановление е ясно, че за Върховния съд водещо при определяне кръга лица, а и размера на самото обезщетение за неимуществени вреди е залегналият в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта; По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този принцип предполага, че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са засегнати от загубата на морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на пострадалия - неговите низходящи, съпруг и възходящи; С годините повечето съдилища са приемали това изброяване за изчерпателно; Имало е и такива изхождайки от принципа на справедливостта да се отклонят от възприетото с Постановлението; Това е наложило Пленума на ВС да разшири кръга от лица, имащи право на обезщетение, изхождайки от това, че в някои случаи връзки от типа присъщ за отношенията между най-близките се създават и между лица, за които липсва кръвно и юридическо основание за такова заключение; На тази база с второто споменато по-горе Постановление, Пленумът на ВС е приел, че право на обезщетение имат и лицата, за които са се създали отношения и връзки идентични с тези, посочени в ППВС № 4/61 г.; Направено е и споменатото по- горе изброяване, т.е. с него степента на близост, при които следва извод за възникване на материалното право на обезщетяване не е променена, но е презумирано, че такава е налице и в изрично изброените случаи; Съответно по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през 2018 г. ОСНГТК на ВКС е приел и ТР № 1; С него е решено, че материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък, освен лице от кръга посочен в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по изключение може и да е всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Изрично е посочено, че обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди; Това, а и изложеното в мотивите на самото ТР води до извод, че и тук от съдиите във ВКС не е променен подхода, при който според тях справедливостта изисква едно лице да бъде обезщетено за неимуществени вреди от смъртта на друго лице, т.е. отново се изиска да е налице силно изградена връзка между починалия и увредения, т.е. да е налице връзка идентична с тази присъща на роднините от най-близкия наследствен кръг-родители, деца, съпруг; Това води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице извън този най-близък кръг, то следва да докаже наличието на изградени отношения с починалия, които да се идентични на тези с лицата от най-близкия кръг роднини; Също така следва да докаже, че вследствие на тези отношения той е претърпял и продължителни болки и страдания от загубата на лицето, за което твърди да му е особено близко; По конкретният казус претенцията за обезщетение е отправена от сестрите на починалото лице; С оглед традициите в нашето, а и във всяко едно общество връзката между братя и сестри е обичайно да изгради отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ; Това е и логично по простата причина, че до навършване на пълнолетие децата са част от едно общо семейство и растат в едно домакинство; Обичайно е и така създадената връзка да продължи и след това, т.е. в периода от време когато децата стават пълнолетни, започват свой самостоятелен живот и изграждат свои семейства; Наличието на тази кръвна връзка и създалите се с оглед на същата обичайни отношения обаче, според приетото в споменатото ТР не е достатъчно, за да се формира извода, че преживелия съребрен роднина има право на обезщетение за неимуществени вреди; Реално такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/ е по-силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица подлежащи на обезщетяване; За ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се направят на база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот на ищците и починалата, които предполагат създаване на връзка различна от обичайната; По делото за установяване на връзка от описания по-горе тип от страна на ищците са ангажирани и разпитани четирима души свидетели - бабата на ищцата В. и на починалата, мъжът, с когото майката на ищците живее на семейни начала, приятелка на ищцата В. /св. М. Д./ и приятелка на майката на сестрите /св. М. Г./; Назначена и приета е и съдебно психологична експертиза на ищцата С. С.; В показанията си и четиримата свидетели говорят за изградена близост между сестрите. Между двете по- големи сестри /ищцата В. и починалата Н./ с оглед малката възрастова разлика се говори за общи приятелки, общи интереси, общи излизания, споделяния и т.н.; Излагат се данни, че ходели заедно на море, почивки и т.н.; Направен е извод от свидетелите, че те не били само сестри, но и приятелки; Така описаните отношения се свързват от разпитаните по делото четири лица с това, че В. много тежко изживяла смъртта на сестра си, страдала продължително за нея, постоянно е сънувала и след това болката от загубата се възстановявала; По повод на така изложеното ПАС намира, че така описаните отношения на близост са характерни за всяко нормално българско семейство с повече деца; Наличието на обща компания и общи приятели също не може да служи като основание да се направи извод за близост над обичайната, особено с оглед на това, че двете сестри са били с малка възрастова разлика и са имали общи интереси; Последното за ПАС прави логично и съвместно ходенето на почивки при условие, че в младежка възраст, а и след това е обикновено се ходи на такива места с компания; Мъката, болката, стресът след смъртта на сестрата също не са основание да се достигне до извод, че в патримониума на В. е възникнало правото да търси обезщетение по причина, че този тип изживявания са обичайни и за ПАС не са основание да се презумира близост над обичайната; Свидетелите съответно говорят, че двете по-големи сестри обичали най-малката си сестра /ищцата С./; Тя, видно от данните по делото е 15 години по-малка от В. и 11 години по- малка от починалата Н., и е родена от друга връзка на тяхната майка; Тези обстоятелства не пречели на по-големите сестри да обичат С. и да се грижат за нея; Съответно според свидетелите починалата Н. помагала на майка си при отглеждането на малката си сестра, вземала я от училище и т.н.; Спяла и в една стая с малката; Последното по принцип е логично за всяко средностатистическо домакинство и не може да служи като основание за извод на близост над нормалната; Не може да служи за такъв извод и фактът, че починалата сестра помагала на майка си в отглеждането на по-малката при условие, че взаимопомощта е характерна за всяко едно здраво семейство, а и няма данни починалата да е възприемана от С. като неин родител; Тук за яснота е нужно да се спомене, че според показанията на родната баба на Н. и В., те двете основно живеели при нея, а не при майка си и С. на село; Тя споменава и че Н. отишла да живее при майка си, за да помага в отглеждането на С. четири години преди смъртта си; В хода на тези си показания бабата прави и констатация, че по-големите сестри обичали С. като тяхна сестра въпреки, че била от друг баща; Всичко това за ПАС изключва възможността да се направи извод за близост между С. и Н. над обичайната, което да породи право на първата да търси обезщетение за неимуществени вреди; Това становище на ПАС се извежда и от съдържанието на заключението на психологичната експертиза, където наред с констатациите за стресова реакция и душевно разстройство се съдържа и информация, че в съзнанието си С. изпитвала неосъществимото желание покойните ѝ баща и сестра да се върнат в живота ѝ; Прави впечатление обаче, че използвания от психолога израз е „...особено баща ми...“, което изключва заключението за наличие на връзка между нея и Н. над обичайната за сестри. От така изложеното въззивният съд е направил извод, че по отношение на ищците не е налице изградена трайна и дълбока емоционална връзка с починалата, която да е причина да търпят от нейната смърт продължителни болки и страдания, които подлежат на обезщетяване. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите два въпроса, за които се заявява и поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са принципно правни и отговорите им, също принципно, са от значение за изхода на всяко дело, доколкото са свързани със законосъобразното осъществяване от страна на съда, на дейността му по преценка на доказателствата, на твърденията и защитните тези на страните, като гаранция за законността на процеса и на завършващия го съдебен акт. Поради изложеното същите въпроси съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същите въпроси обаче не е налице претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Противно на изложеното в обосноваване на тези въпроси и на съответстващите му оплаквания в касационната жалба, в случая въззивният съд е извършил преценка на доказателствата по делото в тяхната цялост и взаимна връзка, при това – не само на писмените доказателства, както това неоснователно се твърди в жалбата и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, но и на свидетелските показания по делото, и на заключението на изслушаната СПЕ. По отношение на последната, изцяло е неоснователно, като несъответстващо на действителните обстоятелства по делото, твърдението в изложението на основания за допускане на касационно обжалване в частта му относно първия въпрос, че „…игнорирайки изготвената по делото СПЕ, единствено и само на посоченото основание, касаещо наличието на повтаряне на фрази и изкази в експертиза извън кориците на делото, изготвена за целите на друго дело с различни страни, съдът е постановил решение…“, което не е съобразено със събраните свидетелски показания, които не са коментирани от съда. Видно от материалите по делото СПЕ, заключението на която е изслушано и прието по делото е допусната именно в това производство, а не по друго дело, заключението на същата действително има съдържанието, на което въззивният съд е основал изводите си, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази им тяхна част, като съдът е обсъдил и събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията на разпитаните по делото свидетели, а твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване за обратното са изцяло несъответни на действително извършените от въззивния съд, негови процесуални действия по делото, видни от мотивите към решението му. Поради така изложеното, въззивният съд е постановил и мотивирал решението си не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС, включително и цитираната в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, поради което и основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая не е налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, по които се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първият от тези въпроси е поставен хипотетично и твърде общо, за да представлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Освен това отговорът му в поддържаната от касаторите насока предпоставя съдът да не е отчел спецификите на процесния случай, което твърдение е несъответно на видните от мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, негови изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение както на него, така и на втория въпрос от тази група /при уговорката, че визираните във втората му част обстоятелства са обуславящи не за правото на иск, което е изцяло процесуална категория и наличието му зависи само от твърденията на ищеца в исковата му молба, а за материалното право на обезщетение за неимуществени вреди/, не е налице и допълнителният селективен критерий за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното съдържание на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно която правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. По така поставените два принципни въпроса с твърдение, че по отношение на тях е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е налице както задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС /ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/64 г., Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/, така и практика на ВКС, обективирана в решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., цитираното в него решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. и други, която практика настоящият състав споделя, и по отношение на която не счита, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за промяната и, като създадена поради неточно тълкуване или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък намира че е налице необходимост от създаването на нова практика по прилагането на приложимите по делото норми, или осъвременяването на съществуващата. Наличието по поставените въпроси, на цитираната практика на касационната инстанция, включително и задължителна такава, изключва приложимостта по отношение на тях, на основанието за допускане на касационно обжалване, установено в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е посочено само общо в изложението, без никакъв опит за обосноваването му или отнасяне към конкретен, поставен в изложението правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което и съдът не го обсъжда нарочно. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение