Определение № 1951 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4413/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба на Ч. А. П. и Д. Г. А., подадена чрез процесуалния им представител адв. Б. Т., против решение № 1158 от 19.08.2022 г. по в. гр. д. № 756/2022 г. на Софийския апелативен съд.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят въззивното решение да се отмени и предявеният иск да бъде уважен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.

Ответната страна по касационната жалба - ответник в производството „Юробанк България“ АД, чрез процесуалния си представител адв. А. К., с писмен отговор излага доводи, че касационното обжалване да не се допуска, а при допускане, оспорва касационната жалба и моли да се потвърди въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство.

Третото лице-помагач на ответника – ЧСИ А. Б., оспорва жалбата в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК с писмен отговор чрез пълномощник – адв. М. А.. Няма искане за разноски в касационното производство в отговора.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 267139 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 5159/2018 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ч. А. П. и Д. Г. А. против „Юробанк България“ АД иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ ориентирана на североизток сграда с идентификатор **** по КККР на кв. С., [населено място], построена в дворно място УПИ * - *, с идентификатор ***, с площ от 1010 кв. м, находящо се в [населено място], СО, район „О. к.“, [улица] за предаване владението му.

Въззивният съд е уточнил, че по настоящето дело ищците следва да докажа твърдението си, че са придобили правото на собственост върху процесния имот.

Въззивният съд е установил, че с договор за доброволна делба от 26.12.1986 г., е прекратена съсобствеността върху недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда – близнак, построена в дворно място, съставляващо парцел *-* в кв. 42 по плана на [населено място],[жк], с адрес [улица], по силата на който в изключителен дял на К. Й. и С. Й. е поставен югоизточния близнак от двуетажната жилищна сграда, застроен на 44 кв. м, състоящ се от една стая, кухня-бокс, антре и баня-клозет на първия етаж и две стаи, входно антре и баня на втория етаж, без дворното място, върху което сградата е построена, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и едно помещение на „укриване“, намиращо се под първия етаж и откъм вътрешната част на дворното място, и в изключителен дял на Д. Л. и Г. П. е поставен югозападният близнак от двуетажната жилищна сграда, застроен на 44 кв. м, състоящ се от една стая, кухня, входно антре и баня-клозет за първия етаж и две стаи, входно антре и баня за втория етаж, заедно с едно помещение за „укриване“, намиращо се под първия етаж и от вътрешната част на сградата откъм двора, заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата. С договор за покупко-продажба, обективиран по нотариален акт № 185 от 22.12.2004 г., том ІV, нот. дело № 660/2004 г. на нотариус З., Г. П. и Д. Л. са продали на ищците Ч. П. и Д. А. придобития от тях въз основа на договора за доброволна делба недвижим имот. Между страните по настоящето дело са сключени два договора за кредит, които са обезпечени от кредитополучателите Ч. П. и Д. А. чрез учредяване на договорни ипотеки (по нотариален акт № 38/2006 г. и нотариален акт № 100/2007 г.) върху придобития от тях въз основа на договор за продажба недвижим имот. Въззивният съд е обосновал, че ще кредитира двете експерти заключения на в.л.Г. и само едно от заключенията на в.л.С. – това с вх.№ 367229/21.05-2021 г. От тях е приел за установено, че в УПИ *-* с идентификатор *, находящо се в [населено място], [улица], съществува сграда, отговаряща на описанието на югозападен близнак от двуетажната жилищна сграда, застроена на 44 кв. м. и състояща се от една стая, кухня, входно антре и баня клозет за първия етаж и две стаи, входно антре и баня за втория етаж, заедно с едно помещение за „укриване“, намиращо се под първия етаж и от вътрешната част на сградата от към двора, която е придобита от Д. Л. и Г. П. въз основа на договора за доброволна делба. Тази сграда е идентична със сградата, обект на договорите за ипотека от 2006 г. и 2007 г., и има идентификатор **. С оглед на това, въззивният съд е обосновал извода, че доколкото към 2006 г. собственици на описания недвижим имот са били ищците, то учредените от тях две ипотеки върху имота, като обезпечение на получените от тях кредити, са действителни.

Жалбоподателите са спрели да погасяват редовно месечните вноски по кредитите, поради което банката се е снабдила с изпълнителни листове срещу тях по реда на чл. 417 ГПК и е образувала изп. дело № 20118500400223 по описа на ЧСИ А. Б.. Насочено е принудително изпълнение върху притежавания от ищците недвижим имот, ипотекиран в полза на банката, който е изнесен на публична продан. В изготвените обявления за публична продан имотът е описан по начина, по който е направена индивидуализация в договора за доброволна делба и нотариалните актове за учредяване на договорна ипотека, като идентификатор на имота не е посочен. На 02.03.2016 г. е издадено постановление, с което на взискателя „Банка Пиреос България“ АД /„Юробанк България“ АД/ е възложена сграда с идентификатор **, която е идентична с притежаваната от длъжниците по изпълнението сграда, ипотекирана в полза на банката, както и с обявената за публична продан по изпълнителното дело сграда. Постановлението за възлагане е прието да има вещно-прехвърлително действие и след неговото влизане в сила, собствеността върху сграда с идентификатор ** е придобита от взискателя. Въззивният съд е посочил, че от заключението по СТЕ се установява още, че в УПИ *-* с идентификатор *, има още две сгради, които имат североизточна ориентация – с идентификатор и , като първата от тях представлява тераса, която се ползва като обслужваща на втората от посочените жилищни сгради. С оглед на това е направен извода, че издаденото на 11.07.2017 г. постановление за поправка на постановление за възлагане на недвижим имот от 02.03.2016 г., с което на взискателя се възлага имот , вместо , е нищожно, тъй като с него не е извършена поправка, която касае допусната от съдебния изпълнител грешка при индивидуализация на имота, а подмяна на предмета на постановлението чрез възлагане на друг имот. След като взискателят е заплатил таксите по прехвърляне на имота и е вписал постановлението за възлагане, е бил въведен в имот , който към момента на въвода е бил обитаван от ищците по делото. Посочено е, че ищците претендират, че са придобили правото на собственост върху процесния имот, представляващ сграда с идентификатор по давност, като навеждат твърдения, че владението им е предадено от Д. Л. и Г. П. чрез неформален договор за дарение през 1995 г., като последните се твърди от ищците да са владели процесния имот отпреди горепосочения договор за доброволна делба, вместо предоставеният им в дял югозападен близнак –сега с иднетификатор **. Въззивният съд е приел, че не е установено Д. Л. и Г. П. да са били владелци на този имот към твърдяното неформално дарение от тях в полза на ищците, тъй като към този момент правото на собственост върху процесния имот се е притежавало от К. Й. и С. Й., не е установено Д. Л. и Г. П. да са придобили владението чрез едностранни действия или със съгласието на предишния владелец, поради което последните са били в имота със съгласието на собственика и са негови държатели, а не владелци, поради което и установената от ищците фактическа власт не може да се квалифицира като упражнявано владение. Прието е, че в полза на ищците не е могла да изтече предвидената от закона придобивна давност, тъй като е липсвало намерение за своене на имота. Доколкото ищците не се установили активната си материалноправна легитимация, съдът е приел, че предявеният от тях иск е неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Достатъчна ли е индивидуализацията на ипотекирания имот единствено чрез кадастралния му идентификатор без описани граници (съседи) и при констатирани неточности за площта на имота, за да бъдат удовлетворени напълно изискванията на чл. 170 ЗЗД за тъжество на имота като изискване за действителност на ипотечния акт? - по този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., решение № 842/02.12.2010 г. по гр. д. № 2006/2009 г., I г. о., решение № 75/16.07.2015 г. по гр. д. № 6599/2014 г., II г. о., решение № 74/22.03.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г., I г. о., решение № 86/30.07.2018 г. по гр. д. № 2685/2017 г., I г. о., решение № 11/01.02.2012 г. по гр. д. № 166/2011 г., I г. о. и решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г., II г. о.

2. Действителна ли е договорна ипотека, учредена от несобственик, и/или поражда ли правни последици (вещноправен ефект)?- позовава се на посочени решения на ВКС по въпроса за недействителност на договорна ипотека, учредена върху имот, който към момента на вписването й, не принадлежи на лицето, в чиято тежест се учредява, респ. чийто дълг обезпечава.

3. Когато собственик или владелец предостави владението върху недвижим имот на друго лице чрез неформален акт (конклудентни действия) в полза на това лице тече ли придобивна давност по силата на чл. 79 ЗС и при наличието на какви предпоставки за това? – твърди се противоречие с ТР № 10/2012 г. и на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о.

4. Допустимо ли е въззивният съд от една страна да кредитира изцяло като правилно и пълно приетото заключение на съдебна експертиза, а от друга - сам да формира други крайни изводи, различни от тези на вещото лице, без да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати? – сочи се противоречие с решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г., I г. о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о., решение № 324/13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г., I г. о., решение № 57/06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г., II г. о.

5. Действително ли е постановление за възлагане, издадено от съдебен изпълнител след проведена публична продан на имот, който не е бил собственост на длъжника и има ли такова постановление вещно-транслативен ефект? – твърди се противоречие с решение № 37/16.07.2015 г. по гр. д. № 6418/2014 г. на ВКС, II г. о., както и с решение № 1081/10 07.2008 г. на ВКС, V г.о.

6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени във въззивното производство? –твърди се противоречие с решение № 33/19.02.2015 г. по гр. д. № 3050/2014 г., IV г. о., решение № 160/13.01.2017 г. по гр. д. № 2077/2016 г., II г. о., решение № 257/13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. и др.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Обжалваното решение няма данни да повдига съмнение на нищожност или недопустимост, като за последното касаторите правят оплакване с касационната жалба, и касационният съд е длъжен да го разгледа в рамките на служебната проверка за валидност и допустимост на въззивното решение. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а изложените от касаторите доводи, че К. и С. Й. имат качеството на необходими другари, не кореспондират с данните по делото. Съгласно приетото в т. 6 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивният съд установи, че в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, то следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. Необходимо другарство е налице тогава, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари /чл. 216 ГПК/. Евентуалните титуляри на правото на собственост на недвижим имот не са необходими другари на ответниците по иск с правно основание чл. 108 ЗС, насочен срещу лицата, оспорващи правата на ищците, поради което и първоинстанционният съд не е трябвало служебно да ги конституира като ответници. След като не се констатира първоинстанционният съд да е допуснал сочения от касатора пропуск във връзка с конституирането на страните, то и въззивният съд не е имал основание да обезсили решението на първата инстанция, а е следвало да се произнесе по съществото на спора, което е и сторено.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите три поставени въпроса не са обуславящи, същите са формулирани според твърденията на касаторите и не отговаря на фактическата и правна рамка на делото, както е очертана с мотивите на въззивното решение. Във въззивното решение е посочено, че в договорите за учредяване на ипотека имотът е описан по начина, по който е направена индивидуализация в договора за доброволна делба, като идентификатор на имота не е посочен в нито едни от тези актове. Въпросът за идентичността на имота по актовете за учредяване на ипотека с този, притежаван от ищците по правна сделка, е разрешен въз основа на изслушаните и приети по делото основна, допълнителна и повторна съдебно-техническа експертизи, въз основа на които въззивният съд е приел, че идентичност е налице на база всички налични имотни характеристики, а не на база имотния идентификатор по кадастралната карта, които изводи не могат да се преценяват в настоящето производство по чл.288 ГПК. Съответно въззивният съд е изследвал въпроса кой е бил собственик на ипотекирания имот към момента на учредяване на ипотеката, и е приел, че към 2006 г. собственици въз основа на сключения договор за продажба на ипотекирания имот са били ищците, поради което и учредените от тях две ипотеки върху имота, като обезпечение на получените от тях кредити, са действителни. С оглед на това, въззивният съд не се е произнесъл по въпроса относно действителността на договорна ипотека когато е ипотекиран несобствен на длъжника имот. Въззивния съд е отрекъл на сочените от ищците техни праводатели - Д. Л. и Г. П., качеството на владелци, и така е отрекъл възможността тези праводатели да са предоставили на ищците владението на имота. При достигнатия извод, че ищците и техните праводатели не са били владелци на процесния имот, то третият въпросът нямат пряка връзка към решаващите изводи на съда. Дали осъществяваната от ищците и техните праводатели фактическа власт върху имота е с характер на владение, е въпрос по същество на спора, който предполага анализ и оценка на събрания материал, в който смисъл аргументите на касатора имат значението на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Трите въпроса следователно не удовлетворяват критериите за наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като кумулативна предпоставка за селекция по тези два въпроса, което прави безпредметно обсъждане дали е налице и допълнителната предпоставка по този текст-противоречие с практиката на ВКС.

По четвъртия и шестия поставени въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, и начина по който да възприема заключението на вещото лице, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, вкл. и сочената от касаторите по тези въпроси такава, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по обсъждане на доводите и възраженията на страните, по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и установяване от тях на правнорелевантни факти, вкл. са изложени и съображенията на съда кои от заключенията на вещите лица кредитира и какви релевантни за спора факти установява от тях. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Произнасянето на съда по отношение действието на публичната продан също съответства на трайно установеното в практиката на ВКС разбиране, вкл. и в посочената от касатора такава. Принципът, че никой не може да прехвърля права, които няма и че правата се придобиват на деривативно основание, важи и при прехвърлянето на недвижими имоти чрез публична продан в производството по индивидуално принудително изпълнение /арг. от чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК/. От това следва, че имущество, което не е на длъжника, не може да обезпечава вземанията на кредиторите и не става собственост на купувача по публичната продан. Публичната продан е недействителна спрямо действителния собственик и не може да му бъде противопоставена. В случая въззивният съд е приел, че ищците са били собственици на сградата, която е ипотекирана и впоследствие изнесена на публична продан, поради което правото на собственост върху същата – сграда с идентификатор ****, е било придобито от банката - взискател. Следва да се има предвид, че предмет на установяване при иск по чл.108 ЗС, е първо, дали ищецът установява да е собственик на имота, за който искът е предявен, и едва тогава да се установи, дали ответникът има противопоставимо свое право да го владее или държи, т.е. в предмета на делото е правото на собственост на ищеца върху процесния имот, а не правото на собственост на ответника върху същия имот. Ето защо не е налице основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по този пети въпрос.

Касаторите сочат само като норма и общо твърдение, че възникват въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да конкретизират по кой от изрично формулираните от тях въпроси е налице това основание. Както вече бе обсъждено по-горе в настоящето определение, част от въпросите са необуславящи изводите на въззивния съд, поради което по тях не следва да се допусне касационното обжалване само поради липсата на общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, без да е необходимо да се изследва наличието и на допълнителното такова по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- дали са от значение за развитие на правото или за точното приложение на закона. По отношение на останалите въпроси, вече се прие, че няма противоречие с практиката на ВКС. Същевременно касаторите не са обосновали с какво произнасянето по поставените от тях въпроси би имало изискваното с чл.280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо липсва и допълнителната предпоставка за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторите следва да заплатят на ответника по касационната жалба „Юробанк България“ АД разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 4200 лв., удостоверено с договор за предоставяне на правни услуги от 04.07.2018 г., фактура № 4368/26.10.2022 г. и платежно нареждане от 31.10.2022 г. Касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК