Определение № 616 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4445/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. Р., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение №112 от 10.06.2021г., постановено по в.гр.д. №412/2021г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение от 14.12.2020г. по гр.д.№ 2118/2020г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от И. Н. Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл.71, ал.1, т.2 от Закона за защита от дискриминация. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в изложение към касационната жалба, изготвено от процесуалния му представител адв.К.. Представенно е и допълнително, изготвено лично от касатора, “заявление за зопустимост и основания за допускане за разглеждане на касационна жалба“, в което в допълнение сочи, че решението е нищожно. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител ст.юрисконсулт Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от И. Н. Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 от Закона за защита от дискриминацията /ЗЗДискр./: за установяване наличието на дискриминационното отношение на ответника към ищеца в качеството му на изтърпяващ наказание "доживотен затвор без право на замяна" в Затвора Бургас, изразяващо се в различно третиране и прилагане на двойни стандарти към лишените от свобода в затвора в Бургас, спрямо лишените от свобода в затворите в София и Варна, свързани със следните дейности – престой на открито, възможност за спортна дейност, хигиенни условия. Въззивният съд е посочил, че както в исковата молба, така и във въззивната жалба, ищецът не твърди поставянето му в по-неблагоприятно положение от това на други лица, изтърпяващи наказание "лишаване от свобода-доживотен затвор" и „лишаване от свобода- доживотен затвор без право на замяна“, в Затвора- [населено място], а нещо повече - че в събраните по делото доказателства липсват факти и обстоятелства, които да обосновават друг извод, освен този, че всички лишени от свобода в Затвор–гр. Бургас, които са с еднакви наказания и режим на изтърпяване, са третирани по идентичен начин. Установено е по делото, че осъдените на "доживотен затвор", изтърпяващи наказанието си в Затвора – Бургас са настанени в зона с повишена сигурност /ЗПС/.Престоят на открито се извършва съобразно график за разпределение на времето/л. 24 от делото на БРС/, който от 23.03.2020г. е с обща продължителност 1час и 30 минути.От показанията на разпитания по делото свидетел е установено, че обособените зони за престой на открито разполагат с необходимото пространство; че са оборудвани със спортни уреди ;при лошо време по желание на лишеният от свобода можел да излезе на открито; организират се спортни мероприятия, като участието в същите зависи от Зоната за сигурност, в която е настанен лишеният от свобода. За лицата, настанени в Зоната за повишена сигурност, спортни мероприятия не се организират с оглед изискването на закона да са в постоянно заключени помещения. На лишените от свобода в Затвора-Бургас е осигурено къпане два пъти седмично в общата баня в коридора,каквото е минималното изискване на закона; след извършване ремонт на Затвор-Бургас в спалните помещения са изградени санитарен възел и мивки с постоянен достъп до течаща студена вода/изискване на чл. 21,ал.6 ППЗИНЗС/. При възникване на авария с водоподаването, засягаща целия квартал, както и авария с подаването на топла вода ,за което със Заповед № 13/08.01.2020г. на Началника на Затвора Бургас, са били предприети мерки по отстраняване на възникналите затруднения и е изработен график за „баня“ на лишените от свобода с оглед тези затруднения/ Заповед № 13/08.01.2020г. на Началника на Затвора-Бургас /. Въззивният съд е посочил, че се установява разлика в условията за физическа активност и спорт между лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затворите в [населено място] и в [населено място]; установяват се различия относно възможностите за къпане/баня/ в затворите в София и във Варна; установяват се различия относно мястото за хранене на лишените от свобода в затвор в [населено място], разполагащ с обособена столова; установяват се различия при организиране на социално-културни дейности в Затвор-Бургас и Затвор-София, в който има специално обособен клуб за поддържане на социална комуникация между лишените от свобода. Съдът е приел, че това не обосновава извод за наличие на дискриминационно отношение спрямо ищеца И.Р., каквито са твърденията му в сезиращата съда искова молба. Въззивният съд е изложил съображения, че наличието на различни условия за живот на осъдените във всеки затвор са обективно обусловени от редица обстоятелства, като например: различното местоположение в страната, различният брой осъдени, пребиваващи в затворите, редът, наложен от вътрешните правилници, констатирани нарушения, поведение на осъдените и др.; но доколкото не се твърди и не е установено изтъкнатите от ищеца Р. дейности като престой на открито,възможност за спортна дейност,хигиенни условия и организиране на изхранването в Затвор-Бургас да се провеждат по различен начин с лицата, изтърпяващи същото наказание /доживотен затвор и доживотен затвор без замяна/ в същия затвор, категоричният извод на въззивният съд е за липса на осъществена пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., доколкото не може да се приеме, че е налице понеблагоприятно му третиране "при сходни обстоятелства и спрямо други лица, намиращи се в идентично положение като него", т.е. в Затвора-гр.Бургас. Съдът е изложил, че това е така, тъй като в подобни "сравними сходни обстоятелства" / по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискриминация/ ищецът И.Р. се намира единствено и само с лицата, изтърпяващи същото наказание /доживотен затвор и доживотен затвор без замяна/, в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката: дали е налице спрямо него дискриминация. Съдът е посочил, че в този смисъл е и трайната практика на ВКС /напр. Решение № 244/14.08.2012 г. по гр. дело № № 777/2011 г. ВКС, IV гр. о.; Определение № 291 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 6840/2013 г. на ВКС, ІV г. о. /. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. В случая касаторът не излага самостоятелни доводи, а отъждествява неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради „липсата на произнасяне по всеки един от доводите, изложени в жалбата“ в противоречие с решение по т.д.№1212/2017г. на ВКС, Іт.о. и решение по гр.д.№1713/2009г. на ВКС, ІVг.о. и посочените там други решения на ВКС, за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията ми. В касационната жалба не е релевирано оплакване в този смисъл, а в изложението към жалбата оплакването е, че „по същество въззивният съд е обсъдил превратно изложеното във въззивната жалба и събраните в първата инстанция доказателства“. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.3 ГПК по следните въпроси: 1“Може ли въззивният съд при обсъждане на въпросите в касационната жалба съобразно установеното пред първата инстанция да приема, че е възможно да има различни условия на третиране на лишените от свобода в различните затвори именно на това основание – защото тези лица не са по свое желание там и за разлика от свободните хора не могат да отидат на друго място за да имат сносен начин на живот, ако и това да е само за отдих и спорт?; 2“Съставлява ли това процедиране нарушение на правото на защита на страната с оглед липса на възможност за проверка на възприетото като основание от въззивния състав, включително и по ал.2 на чл.280 ГПК относно понятието „очевидна неправилност“?“; 3“Неизпълнението на посоченото в предходната т.2 нарушава ли правото на защита на страната с оглед факултативността на касационното обжалбане, което като процедура спрямо въззивното обжалване е сравнително по-сложно и трудоемко за проверка правилността на първоинстанционното решение?“. Поставените въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Отделно от това, първият от поставентие от касатора въпрос и производните от него следващи въпроси, не са относими към решителните мотиви на въззивното решение за неоснователност на исковете, а към допълнителните съображение, изложени във връзка с доводите на страната и обсъждане на ангажираните от нея и събраните по делото доказателства в подкрепа на тези доводи, които съдът е обсъдил и е намерил за неоснователни. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с приложеното от касатора решение по гр.д.№534/2012г. на ВКС, ІVг.о., в което е прието, че „това, което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при наличето на наказание „доживотен затвор“ или доживотен затвор без замяна“ в същия затвор, какъвто въпрос не е разрешен и не е стоял за разрешаване по настоящото дело. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с даденото в приложеното рашение на ВКС принципно разрешение, че „по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства“. Представеното от касатора решение по гр.д.№1144/2018г. на ВКС, ІV г.о. е неотносимо към поставените от касатора въпроси; с него е дадено разрешение на въпрос: „намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на чл.67, ал.7, т.1 и т.3 ЗДСл за заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през официалните празници на държавните служители в системата на МВР при действието на ЗМВР от 2006г./отм./“, какъвто въпрос не е разрешен и не е стоял за разрешаване по конкретното дело, по което е постановено сега обжалваното въззивно решение. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Отделно от това, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочи№1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване л съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд последователно приема в своята практика, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. По въпроса относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения, да бъдат субекти на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, е налице установена практика на касационния съд, която не се нуждае от изменение или осъвременяване и е съобразена от въззивния съд. Съгласно тази практика, за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, следва да се направи сравнение между начина, по който касаторът е третиран и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, не е налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства - различното местоположение в страната, обуславящо и разлика в климатичните условия, различната архитектура на сградите, строени в различни периоди, предопределяща и разлика в пространственото разпределение на помещенията в тях, различния брой обитатели на затворите и т. н., като всичко това обуславя значителни разлики в битовите условия в отделните затвори. Ето защо не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при "сравними сходни обстоятелства" с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно в подобни "сравними сходни обстоятелства" касаторът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание, в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр – в този смисъл и цитираното от въззивния съд решение № 244 по гр. д № 777/2011 г ., ІV г. о., ВКС. В изложението на основанието за допускане на касационно обжалване и допълнително представеното „заявление за допустимост…“ се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение