Определение № 1093 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 618/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищцата по делото Л. А. Н. и приподписана от упълномощения за това адв. Ц. И., срещу определение № 585/18.12.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 353/2023 г. на Видинския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу (т.е. потвърдено е) определение № 1804/18.10.2023 г. по гр. дело № 2378/2022 г. на Видинския районен съд (ВРС), с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката за връщане на внесената от нея държавна такса по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение. В изложението към частната касационна жалба, също приподписано от адв. Ц. И., като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран, уточнен и конкретизиран от съда, следният правен въпрос: основателно ли е платена от ищеца държавна такса в пълен размер по образувано гражданско дело, което е прекратено поради оттегляне на исковата молба, и следва ли таксата да бъде върната. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка изтъква, че при образуване на дело за съдебна делба не се внася държавна такса, а тя се определя едва с решението за допускане на делбата, съобразно стойността на дяловете на страните; че при сключване на съдебна спогодба половината от държавната такса се връща на ищеца; както и че съгласно последно изменение от 14.12.2023 г. в германското законодателство, при образуване на гражданско дело при общи искови производства се плащат три такси, като при оттегляне на исковата молба две от тях се връщат. По така наведеното основание за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да постанови обжалваното въззивно определение, ВОС е установил следните обстоятелства: По подадената от жалбоподателката искова молба по чл. 19 от ЗЗД е било образувано гр. дело № 2378/2022 г. по описа на ВРС. При извършената служебна проверка ВРС е дал указания за отстраняване на нередовностите, а именно – заплащане на държавна такса. След отстраняване на нередностите, делото е изпратено по компетентност на ВОС за продължаване на съдопроизводствените действия, за което е било образувано гр. дело № 40/2023 г. по описа на ВОС. Производството пред ВОС е било прекратено на основание чл. 232 от ГПК, поради оттегляне на иска от жалбоподателката-ищца. За образуваното производство по гр. дело № 40/2023 г. ВОС не е събирал нова държавна такса, поради вече платената такава по образуваното гр. дело № 2378/2022 г. по описа на ВРС. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд за отказа му за връщане на държавната такса, като е изложил следните съображения: Изтъкнал е че в практиката си ВКС последователно приема, че заплатени държавни такси подлежат на връщане единствено в изрично изброените в чл. 4б от ЗДТ хипотези, а именно: когато исково или охранително производство не е било образувано; таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им; както и в хипотезата на надвнасяне на такси. По аргумент от чл. 3 от ЗДТ, държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се внася, а основанието е самото отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права, без да е обвързано с очакван от вносителя правен резултат. Понятието „услуга“ следва да се разбира като изпълнение на задължението на съда по чл. 2 от ГПК по предвидения в този процесуален закон ред, т. е. чрез образуване на исково производство, в което да бъде извършена преценка за допустимостта и основателността на заявеното от страна на ищеца искане. При десезиране на съда по молба на страната, не е налице хипотеза на недължимо платена такса и същата не подлежи на връщане. Въззивният съд е посочил, че в този смисъл са определение № 126/15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 289/28.10.2013 г. по гр. д. № 6512/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 719/13.11.2014 г. по ч. търг. д. № 1164/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая на поставения от жалбоподателката правен въпрос въззивният съд е дал разрешение, че е основателно платена от ищеца държавна такса в пълен размер по образувано гражданско дело и че същата не подлежи на връщане когато производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковата молба. Така дадения отговор е в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 3, ал. 1 и чл. 4б от ЗДТ, обективирана в определение № 126/15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 289/28.10.2013 г. по гр. д. № 6512/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 286/08.06.2016 г. по ч. търг. д. № 3057/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др., на първите две от които въззивният съд и изрично се е позовал. Тази константна съдебна практика изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС, тъй като тя е формирана при точно приложение на действащото законодателство и не се нуждае от промяна или осъвременяване поради изменения в обществените отношения или в закона. Поради това и предвид цитираната по-горе т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от жалбоподателката правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Доводите `и в обратна насока, основани на правилата за събирането на държавната такса при съдебната делба и за връщането на половината такса при сключване на съдебна спогодба, няма как да бъдат споделени тъй като тези правила уреждат особени хипотези, различни от въведената с поставения въпрос, разрешен от въззивния съд. Позоваването на чуждо законодателство е още по-несъстоятелно, тъй като именно то сочи, че поставеният правен въпрос може да бъде разрешен в сочения от жалбоподателката смисъл – противоположен на разрешението, възприето от въззивния съд и трайно установената практика на ВКС, не чрез промяна на тази съдебна практика, която е по тълкуването и приложението на действащите разпоредби на чл. 3, ал. 1 и чл. 4б от ЗДТ, а единствено – чрез промяна в закона, с която законодателят изрично установява норма, съгласно която държавната такса да се връща изцяло или частично при оттегляне на исковата молба, каквото е и изменението на германския закон, на което се позовава жалбоподателката. Подобно законодателно изменение вече е налице и у нас – изменението на чл. 78, ал. 9 от ГПК, обн. в ДВ, бр. 11/2023 г., но то влиза в сила от 01.07.2024 г. При липса на действаща такава законодателна уредба у нас към настоящия момент, няма основание за възприемане на разрешение на поставения въпрос, което да е различно от възприетото в цитираната по-горе практика на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение