Решение № 8278 от 7.7.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1525/2026 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (чл. 208 - 228 АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място], подадена чрез процесуален представител юриск. П. Т., против Решение № 361/30.03.2026 г., постановено по АНД № 20255330206949/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, VI наказателен състав, с което е отменено Наказателно постановление № 16-2500244/19.11.2025 г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място], с което на „•••“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Х. А. Р., на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда е наложена имуществена санкция в размер на 15 000 лева за нарушение на чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, във връзка с чл. 60, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. В касационната жалба се поддържа, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при нарушение на материалния закон и в противоречие със събраните по делото доказателства. Излагат се доводи, че неправилен е изводът на районния съд, че работодателят не е извършил административното нарушение, както и че е изпълнил задълженията си по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа на височина. Поддържа се, че по делото по несъмнен начин е установено, че работниците на „•••“ ЕООД са извършвали строително-монтажни дейности на височина около 9 метра без използване на необходимите лични предпазни средства и без осигурено подходящо оборудване за предотвратяване риска от падане. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че представените справки за движение на материали удостоверяват реалното предоставяне и използване на лични предпазни средства от конкретните работници към момента на нарушението. Навеждат се съображения, че наличието на технически ръководител на строителния обект не освобождава работодателя от задълженията му по чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ. Иска се отмяна на решението на Районен съд - Пловдив и постановяване на друго, с което да бъде потвърдено наказателното постановление. В срока по чл. 213а АПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба - „•••“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Г. Р., с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че районният съд правилно е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до обоснован извод, че дружеството е изпълнило задълженията си по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, като е предоставило необходимите лични предпазни средства на работниците си и е осигурило условия за безопасно извършване на работата. Излагат се доводи, че контролът по допускане на работниците до строителния обект и по спазване на правилата за безопасност е бил възложен на техническия ръководител на обекта, назначен от дружеството-възложител „•••“ ЕООД, съгласно сключеното между страните споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Иска се оставяне в сила на първоинстанционното решение и присъждане на разноски. Окръжна прокуратура - Пловдив, редовно уведомена, не изпраща представител и не дава заключение. Касационната инстанция, като обсъди оплакванията в касационната жалба и извърши проверка по чл. 218 АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Решението на Районен съд - Пловдив е валидно и допустимо, доколкото е постановено по подадена в срок жалба срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Произнасянето по жалбата е извършено от компетентен съд и в рамките на правомощията му. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол пред Районен съд - Пловдив е било Наказателно постановление № 16-2500244/19.11.2025 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място], с което на „•••“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Х. А. Р., на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда, е наложена имуществена санкция в размер на 15 000 лева за нарушение на чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, във връзка с чл. 60, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. Административнонаказателното производство е започнало по повод настъпила на 15.10.2025 г. трудова злополука с летален изход с работника Х. Г. Г.. Злополуката е настъпила на строителен обект - склад за метали и негорими опаковки в [населено място], местност „•••“, [УПИ], на който работници на „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД са изпълнявали строително-монтажни работи. Във връзка с инцидента служители на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място] са извършили проверка на място и по документи. При проверката е било установено, че на строителния обект са извършвани строително-монтажни дейности по монтаж на термопанели върху метална покривна конструкция на изграждания склад. В тези дейности са участвали Х. Г. Г., И. Б. М. и И. Р. Т. - работници на „•••“ ЕООД. Същите са работили на височина - кота +9,00 метра. В хода на работата, при монтиране на термопанел, Х. Г. Г. е паднал от височина и е загинал. Проверяващият екип на ДИТ - Пловдив е провел разговори с техническия ръководител на обекта Д. Х. Р., определен за такъв със Заповед № 2/30.07.2025 г. на управителя на „•••“ ЕООД, както и с работниците на „•••“ ЕООД И. Б. М. и И. Р. Т.. От извършената проверка на място, от проведените разговори и от представените документи контролните органи са приели за установено, че тримата работници са извършвали работа на височина около 9 метра, без да е била осигурена безопасността им от падане чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства, включително предпазно въже или раменно-бедрена сбруя. В хода на проверката в офис на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място] от страна на „•••“ ЕООД са били представени изискани документи, включително трудови досиета, договор за монтаж от 01.09.2025 г., сключен между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД, споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, сключено между двете дружества, списък на работните места, професиите и видовете работи, за които се използват лични предпазни средства, както и Заповед № 3/06.08.2020 г. относно правилата за употреба на лични предпазни средства при „•••“ ЕООД. При проверката обаче не са били представени доказателства, които по категоричен начин да удостоверяват, че към момента на извършване на конкретната работа на височина на работниците на „•••“ ЕООД са били реално използвани необходимите лични предпазни средства за предотвратяване падане от височина. Именно въз основа на тези констатации контролните органи са приели, че работодателят „•••“ ЕООД не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд на своите работници при изпълнение на работа на височина. За установеното нарушение е бил съставен Акт за установяване на административно нарушение № 16-2500244/30.10.2025 г. Въз основа на този акт е издадено Наказателно постановление № 16-2500244/19.11.2025 г., с което административнонаказващият орган е приел, че „•••“ ЕООД, в качеството си на работодател, не е изпълнило задължението си да осигури здравословни и безопасни условия на труд при работа на височина, като не е предприело необходимите мерки за обезопасяване на работниците от падане чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства. Нарушението е квалифицирано по чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ, във връзка с чл. 60, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2004 г., а санкцията е наложена на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 413, ал. 2 КТ. При определяне размера на имуществената санкция административнонаказващият орган е отчел характера и тежестта на нарушението, както и значимостта на засегнатите обществени отношения, свързани с опазване живота и здравето на работниците при извършване на строително-монтажни работи. Отчетено е и обстоятелството, че в конкретния случай е настъпила трудова злополука със смъртен изход - падане от височина. Поради това е прието, че следва да бъде наложена имуществена санкция в максималния размер, предвиден в чл. 413, ал. 2 КТ. В производството пред Районен съд - Пловдив е била разпитана актосъставителката Б. С. К., която е потвърдила авторството на АУАН и направените в него констатации. Свидетелката е заявила, че проверката е извършена по повод настъпилата на 15.10.2025 г. злополука, като при проверката е било установено, че обектът се строи от две дружества - „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД. По показанията ѝ преди настъпване на инцидента на покрива на халето е имало работници, като пострадалият работник е бил работник на „•••“ ЕООД. Свидетелката е посочила, че е разговаряла с техническия ръководител на обекта, назначен от „•••“ ЕООД, който е дал на работниците каски и въжета, но преди това те са били без предпазни средства. Тя е заявила още, че е разговаряла с няколко работници, които са ѝ казали, че не са имали предпазни средства. По думите ѝ в дирекцията са били представени документи за зачислени предпазни средства на работниците, но според нея не е имало писмено доказателство, че те реално са им били предоставени. Районният съд е кредитирал показанията на свидетелката К. като обективни, достоверни и съответстващи на приложените по административнонаказателната преписка писмени доказателства. Въпреки това съдът е достигнал до извод, че административното нарушение не е доказано от страна на работодателя „•••“ ЕООД, тъй като е приел, че дружеството е предоставило лични предпазни средства на своите работници. Като писмени доказателства по делото са били приети договор за монтаж от 01.09.2025 г. между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД, касаещ монтаж на метална конструкция и покрив на обект „Склад за метали в негорими опаковки в [УПИ]“, споразумение от 30.07.2025 г. за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, списък на работните места, професиите и видовете работи, за които се използват лични предпазни средства при „•••“ ЕООД, Заповед № 3/06.08.2020 г. относно правилата за употреба на лични предпазни средства, Заповед № 2/30.07.2025 г. на управителя на „•••“ ЕООД за назначаване на Д. Х. Р. за технически ръководител на обекта, писмени обяснения от И. Р. Т. и И. Б. М., трудов договор от 28.02.2020 г. между „•••“ ЕООД и Х. Г. Г., пълномощно от управителя на „•••“ ЕООД и справки „движение на материали“ за периода 16.10.2023 г. - 16.10.2025 г. Въз основа на тези справки районният съд е приел, че на работници на „•••“ ЕООД, сред които И. Р. Т., Г. Х. Г., И. Б. М., Х. Г. Г. и Б. Д. Д., са били предоставени работни облекла, каски, предпазен колан със сбруя и други лични предпазни средства. Съдът е кредитирал писмените доказателства като обективни, относими към предмета на делото и кореспондиращи с гласните доказателства. При така установената фактическа обстановка Районен съд - Пловдив е приел, че на 15.10.2025 г. на процесния строителен обект са извършвани строително-монтажни дейности от работници на „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД, че между дружествата е имало сключен договор за монтаж и споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както и че работниците и на двете дружества са били ръководени от техническия ръководител на обекта Д. Х. Р., определен със заповед на управителя на „•••“ ЕООД. Съдът е приел още, че работниците Х. Г. Г., И. Б. М. и И. Р. Т. са работили на височина +9,00 метра, където са монтирали термопанели на металната покривна конструкция, и че при тази работа Х. Г. Г. е паднал и е загинал. Районният съд е приел за установено и че при последващата проверка от служител на ДИТ е било констатирано, че работниците Г., М. и Т. са работили на височина 9 метра, без да е била осигурена безопасност от падане на хора или предмети чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства - предпазно въже или раменно-бедрена сбруя. Съдът е отчел и обстоятелството, че по време на проверката проверяващият служител на ДИТ е констатирал, че на обекта са били предоставени предпазни средства, които впоследствие работниците са поставили. Независимо от тези фактически констатации, районният съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че „•••“ ЕООД е предоставило на своите работници работно облекло и лични предпазни средства преди започване на работа на строителния обект. Съдът е счел, че отговорността за непосредствения контрол по спазване на изискванията за безопасност на обекта е била на техническия ръководител Д. Х. Р., назначен от „•••“ ЕООД. В тази връзка първоинстанционният съд се е позовал на чл. 26, т. 1 и чл. 23, ал. 2, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г., както и на споразумението между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Спорът по делото е правен и се свежда до това дали работодателят „•••“ ЕООД е изпълнил задълженията си по чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на работа на височина, при положение че е установено, че негови работници са извършвали строително-монтажни дейности на височина около 9 метра без използване на предпазно въже или раменно-бедрена сбруя, при което е настъпила трудова злополука със смъртен изход. Разрешаването на този въпрос зависи от това дали предоставянето и наличието на лични предпазни средства е достатъчно за изпълнение на задълженията на работодателя по ЗЗБУТ, както и дали наличието на технически ръководител на строителния обект и възложените му контролни функции освобождават работодателя от административнонаказателна отговорност. Районният съд е приел, че „•••“ ЕООД е изпълнило задълженията си по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, тъй като е предоставило на своите работници лични предпазни средства, включително предпазни колани със сбруя, а непосредственият контрол по използването им е бил възложен на техническия ръководител на обекта, назначен от „•••“ ЕООД, съгласно разпоредбите на Наредба № 2/22.03.2004 г. и сключеното между двете дружества споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Въз основа на това е направен извод, че дружеството не е осъществило вмененото му административно нарушение по чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ. Този извод е неправилен. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд юридическите и физическите лица, които самостоятелно наемат работещи, са длъжни да осигурят здравословни и безопасни условия на труд във всички случаи, свързани с работата, както на работещите, така и на всички останали лица, които по друг повод се намират във или в близост до работните помещения, площадки или места. Разпоредбата установява общо, самостоятелно и всеобхватно задължение на работодателя да организира работния процес по начин, гарантиращ реална защита на живота и здравето на работещите при извършване на трудовата дейност. Нормата на чл. 14, ал. 2 ЗЗБУТ допълнително подчертава абсолютния характер на тази отговорност, като изрично предвижда, че лицата по ал. 1 носят отговорност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд независимо от задълженията на работещите по закона, както и независимо от това дали дейността по осигуряване на безопасността се осъществява от техни органи или е възложена на други компетентни служби или лица. С тази разпоредба законодателят изрично е изключил възможността работодателят да се освободи от отговорност чрез позоваване на действия или бездействия на други лица, на които са възложени контролни или организационни функции по безопасността на труда. В случая по делото е безспорно установено, че работници на „•••“ ЕООД са извършвали строително-монтажни дейности на височина около 9 метра, без към момента на извършване на работата да използват предпазно въже или раменно-бедрена сбруя, както и без да е била осигурена реална защита срещу падане от височина. Установено е също, че именно при извършване на тази работа е настъпила трудова злополука със смъртен изход с работника Х. Г. Г.. Независимо от това районният съд е приел, че работодателят е изпълнил задълженията си по ЗЗБУТ, тъй като е предоставил на работниците лични предпазни средства, а непосредственият контрол по използването им е бил възложен на техническия ръководител на обекта, назначен от „•••“ ЕООД. Този извод е в пряко противоречие с чл. 14, ал. 2 ЗЗБУТ. Отговорността на работодателя по чл. 14 ЗЗБУТ не се изчерпва с формалното предоставяне или зачисляване на лични предпазни средства. Задължението за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд включва реална организация на работния процес и ефективен контрол за спазване на правилата за безопасност при извършване на конкретната работа. При работа на височина този контрол е от особено значение, доколкото рискът за живота и здравето на работещите е непосредствен и значителен. Представените по делото справки „движение на материали“, от които се установява зачисляване на предпазни средства, не опровергават констатираното при проверката обстоятелство, че към момента на извършване на работата работниците фактически не са използвали такива средства. Самият районен съд е възприел показанията на свидетелката К., според които работниците първоначално са били без предпазни средства, а такива са били донесени и поставени впоследствие. Следователно от доказателствата по делото се установява липса на осигурена безопасност при извършване на работата на височина. Неправилен е и изводът на районния съд, че наличието на технически ръководител на обекта и възложените му функции по контрол изключват административнонаказателната отговорност на работодателя. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 ЗЗБУТ изрично предвижда обратното - работодателят носи отговорност независимо дали дейността по осигуряване на безопасността е възложена на други служби или лица. Следователно дори да се приеме, че техническият ръководител е допуснал работниците до работа без поставени лични предпазни средства, това не освобождава „•••“ ЕООД от собственото му задължение като работодател да осигури безопасни условия на труд на своите работници. Този извод се подкрепя и от съдържанието на представената по делото Заповед № 3/06.08.2020 г. на управителя на „•••“ ЕООД относно правилата за използване на лични предпазни средства, в която изрично е посочено, че „контролът по спазването ще упражнявам лично“. Това обстоятелство не е обсъдено в мотивите на районния съд, въпреки че пряко опровергава възприетата от съда теза, че контролът по спазване на правилата за безопасност е бил изцяло възложен на техническия ръководител на друго дружество. Напротив, от собствените вътрешни актове на работодателя се установява, че самият управител на „•••“ ЕООД е поел задължение за осъществяване на пряк контрол по използването на личните предпазни средства и спазването на правилата за безопасност при работа. Не може да бъде споделен и изводът на районния съд, че сключеното между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд прехвърля или дерогира административнонаказателната отговорност на работодателя по ЗЗБУТ. Това споразумение урежда вътрешните отношения между участниците в строителния процес и организацията на дейностите по безопасност, но не може да дерогира императивните разпоредби на закона относно отговорността на работодателя спрямо неговите работници. Административнонаказателната отговорност на юридическите лица за нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд е обективна, като за реализирането ѝ е достатъчно да бъде установен фактът на неизпълнение на задължението за осигуряване на безопасни условия на труд. В случая по несъмнен начин е установено, че работници на „•••“ ЕООД са извършвали работа на значителна височина без използване на необходимите обезопасителни средства, при което е настъпила трудова злополука със смъртен изход, поради което правилно е ангажирана административнонаказателната отговорност на дружеството. Реалното изпълнение на задължението по чл. 14 ЗЗБУТ предполага работодателят да създаде такава организация на работа и такъв контролен механизъм, при които работниците да не бъдат допускани до извършване на работа с висок риск без използване на необходимите обезопасителни средства. Именно липсата на такъв ефективен контрол е установена по настоящото дело, след като работници на „•••“ ЕООД са извършвали работа на височина без поставени предпазно въже или раменно-бедрена сбруя, като при тази работа е настъпила и злополука със смъртен изход. Следователно изводът на районния съд, че дружеството е изпълнило задълженията си единствено поради наличието на лични предпазни средства на обекта, не съответства на съдържанието и целта на закона. Самото наличие или предоставяне на ЛПС не е достатъчно, когато работодателят не е осигурил реален и ефективен контрол за използването им при извършване на работата. Правилата на ЗЗБУТ и Наредба № 2/22.03.2004 г. имат превантивен характер и са насочени към предварително предотвратяване на риска за живота и здравето на работещите при извършване на строително-монтажни работи. Поради това изпълнението на задълженията по безопасност не може да се преценява формално и единствено въз основа на наличието на вътрешни отчетни документи, а с оглед реално осигурената защита при извършване на конкретната работа. Приемането на противното би означавало работодателят да може да се освободи от отговорност само чрез формално доказване, че е закупил или предоставил лични предпазни средства, независимо дали те реално се използват при извършване на работата. Подобно разбиране противоречи на превантивната цел на ЗЗБУТ, насочена към реално предотвратяване на риска за живота и здравето на работещите, а не към формално изпълнение на административни изисквания. Не води до различен извод и обстоятелството, че на обекта е осъществявана съвместна дейност между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД. Разпоредбата на чл. 18 ЗЗБУТ урежда координацията между работодателите при работа на общ обект, но не освобождава нито един от тях от собствените му задължения по чл. 14 ЗЗБУТ спрямо неговите работници. Споразуменията по чл. 18 ЗЗБУТ имат за цел координация на дейностите по безопасност между работодателите при работа на общ обект, но не могат да дерогират императивните разпоредби на закона относно административнонаказателната отговорност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Всеки работодател запазва собствената си самостоятелна и пряка отговорност за осигуряване на безопасни условия на труд на своите работници и служители, независимо от вътрешното разпределение на функции между участниците в строителния процес. Следователно сключеното между „•••“ ЕООД и „•••“ ЕООД споразумение за съвместно осигуряване на ЗБУТ не освобождава работодателя от отговорността му по чл. 14 ЗЗБУТ и не може да обуслови прехвърляне на тази отговорност върху техническия ръководител на другото дружество. Споразумението по чл. 18 ЗЗБУТ има значение единствено за организацията на отношенията между участниците в строителния процес и за вътрешното разпределение на функции по безопасността на труда, но не изключва и не прехвърля административнонаказателната отговорност на работодателя, произтичаща пряко от закона. Неоснователно районният съд е придал освобождаващо значение на обстоятелството, че на строителния обект е бил определен технически ръководител по смисъла на чл. 26 от Наредба № 2/22.03.2004 г. Действително разпоредбата на чл. 26 от Наредбата възлага на техническия ръководител широк кръг от оперативни и контролни функции по организацията и безопасното извършване на строително-монтажните работи, включително задължение да контролира спазването на изискванията за ЗБУТ, да провежда инструктаж, да контролира прилагането на инструкциите за безопасност, както и да определя местата на захващане на предпазните колани на работещите към сигурна и здрава опора и ежедневно да контролира окачващите им приспособления преди започване на работа. Именно съдържанието на тези правомощия обаче обосновава обратния на възприетия от районния съд извод. Разпоредбата на чл. 26 от Наредбата не урежда самостоятелна и заместителна отговорност на техническия ръководител, която да изключва отговорността на работодателя, а конкретизира начина, по който следва да бъде организирана дейността по безопасност на строителната площадка. Техническият ръководител осъществява оперативно изпълнение на мерките за безопасност в рамките на строителния процес, но това не освобождава работодателя от задължението му да осигури цялостна организация на безопасния труд и контрол по изпълнението на тези мерки. Следователно дори да се приеме, че техническият ръководител е следвало да упражнява непосредствен контрол относно използването на предпазни колани и обезопасителни съоръжения, неизпълнението на тези функции не прекъсва и не замества отговорността на работодателя по чл. 14 ЗЗБУТ. Противното би означавало работодателят да може да се освободи от административнонаказателна отговорност чрез възлагане на оперативни функции по безопасността на друго лице, което е несъвместимо както с чл. 14, ал. 2 ЗЗБУТ, така и със систематиката на Наредба № 2/22.03.2004 г. Този извод съответства и на принципите, заложени в Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12.06.1989 г. относно въвеждането на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците при работа, чиито разпоредби са транспонирани в националното законодателство чрез ЗЗБУТ. Съгласно чл. 5 от Директивата работодателят е длъжен да осигури безопасността и здравето на работниците във всички аспекти, свързани с работата, като използването на външни служби или компетентни лица не го освобождава от отговорност в тази област. Именно в този смисъл следва да се тълкуват и разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и ал. 2 ЗЗБУТ, които установяват самостоятелна и неделегируема отговорност на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Наред с това настоящият касационен състав намира, че първоинстанционният съд не е обсъдил в необходимата пълнота приложението на чл. 60 от Наредба № 2/22.03.2004 г., уреждащ мерките за безопасност при работа на височина. Разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от Наредбата изисква работите на височина да се извършват при осигурена безопасност от падане на хора или предмети чрез подходящо оборудване и чрез колективни и/или лични предпазни средства, като изрично са посочени ограждения, скелета, платформи и предпазни мрежи. От систематичното тълкуване на ал. 1 и ал. 2 следва, че законодателят е установил приоритет на колективните средства за защита, доколкото едва когато поради характера на работата използването им е невъзможно, се допуска използването на анкерирани защитни съоръжения или предпазни колани, захванати към устойчива и здрава конструкция. В случая районният съд е ограничил анализа си единствено до въпроса дали на работниците са били предоставени лични предпазни средства, без да обсъди дали работата на височина е била организирана при наличие на подходящи колективни средства за защита, каквито чл. 60, ал. 1 от Наредбата приоритетно изисква. Липсват мотиви дали на процесния обект е било възможно използването на скелета, работни платформи, предпазни ограждения или мрежи, както и поради какви причини евентуално не са били приложени такива мерки за колективна защита. Този пропуск е съществен, тъй като при работа на височина защитата чрез лични предпазни средства има субсидиарен характер и не замества задължението за предварително обезопасяване на работната среда чрез технически и колективни мерки за защита. След като съдът не е изследвал дали работодателят е изпълнил тези основни изисквания на чл. 60 от Наредба № 2/22.03.2004 г., изводът му за липса на нарушение се явява необоснован и постановен при непълно изясняване на релевантните за спора обстоятелства. Необоснован е и изводът на районния съд, че констатациите в АУАН са опровергани от представените от „•••“ ЕООД справки „движение на материали“. По съществото си тези документи представляват вътрешни отчетни справки относно движение и зачисляване на материали и оборудване, но не удостоверяват по несъмнен начин нито фактическото предоставяне на конкретни лични предпазни средства на конкретните работници към релевантния момент, нито реалното им използване при извършване на работата на височина в деня на инцидента. От съдържанието на тези справки не може да се установи дали посочените в тях предпазни средства действително са били предоставени на работниците Х. Г. Г., И. Б. М. и И. Р. Т. непосредствено преди извършване на процесната работа, нито дали същите са били използвани към момента на осъществяване на строително-монтажните дейности. Тези документи са вътрешни счетоводни разпечатки и не съдържат подписи на работниците, удостоверяващи реалното им получаване. Още по-малко тези документи установяват, че работодателят е осигурил контрол по използването им. Поради това доказателствената им стойност не е достатъчна, за да обори непосредствените констатации на контролните органи относно фактическото състояние на работната площадка към момента на проверката. Съгласно чл. 416, ал. 1 КТ редовно съставените актове за установяване на нарушения на трудовото законодателство имат доказателствена сила до доказване на противното. В случая районният съд не е констатирал пороци във формалната редовност на АУАН, нито е приел, че описаните в него фактически констатации са вътрешно противоречиви или недостоверни. Напротив, съдът е кредитирал показанията на актосъставителката К. като последователни и съответстващи на останалия доказателствен материал по делото. При това положение изводът, че констатациите в акта са оборени единствено въз основа на представените счетоводни и отчетни документи, е необоснован. За да бъде преодоляна доказателствената сила на АУАН по чл. 416, ал. 1 КТ, е необходимо насрещното доказване да установява по категоричен и несъмнен начин факти, несъвместими с отразените в акта констатации. В случая представените справки не установяват подобни факти, тъй като не опровергават пряко констатацията, че към момента на извършване на работата работниците фактически са били без поставени обезопасителни средства при работа на височина. Следва да се отчете и че е налице известно вътрешно противоречие в преценката на районния съд. От една страна съдът е възприел за достоверни показанията на актосъставителката относно това, че работниците първоначално са били без предпазни средства, а такива са били донесени впоследствие, а от друга страна е приел, че единствено въз основа на представените справки следва да се направи извод, че работодателят е изпълнил задълженията си по осигуряване на безопасност при работа. По този начин косвени вътрешни документи с ограничена доказателствена стойност са били предпочетени пред преките констатации на контролните органи относно фактическото състояние на работната площадка към релевантния момент. Предвид изложеното, настоящият касационен състав приема, че обжалваното решение на Районен съд - Пловдив е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на решаващите правни изводи. Макар първоинстанционният съд правилно да е установил основните факти по делото, от тях е направил неправилен правен извод относно изпълнението на задълженията на работодателя по чл. 14, ал. 1 и ал. 2 ЗЗБУТ и приложението на чл. 60 от Наредба № 2/22.03.2004 г. При това положение са налице касационни основания за отмяна на първоинстанционното решение. Наказателното постановление е издадено от компетентен административнонаказващ орган, в рамките на законоустановените срокове и при спазване изискванията на чл. 57 ЗАНН, като в хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на санкционираното дружество. Съгласно чл. 27, ал. 2 ЗАНН при определяне размера на административното наказание следва да бъдат съобразени тежестта на нарушението, степента на обществената му опасност, подбудите за извършването му, както и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В случая административнонаказващият орган правилно е отчел настъпилия изключително тежък вредоносен резултат - трудова злополука със смъртен изход при извършване на работа на височина. Безспорно това представлява най-тежкото възможно отегчаващо обстоятелство при нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд и изключва приложението на института на маловажния случай. Отегчаващо значение има и обстоятелството, че в представената по делото Заповед № 3/06.08.2020 г. управителят на „•••“ ЕООД изрично е предвидил, че лично ще упражнява контрол по спазването на правилата за безопасност при използване на лични предпазни средства. Установената по делото липса на ефективен контрол при извършване на работата на височина сочи на пълно неизпълнение на този самостоятелно поет ангажимент от страна на работодателя и допълнително утежнява отговорността му. От доказателствата по делото, включително обясненията на работниците и констатациите на контролните органи, се установява и липса на реален и непосредствен надзор върху извършването на работата на височина, което разкрива сериозен организационен пропуск при осигуряване на безопасни условия на труд и висока степен на обществена опасност на нарушението. Наред с това настоящият съдебен състав намира, че наложената имуществена санкция е правилно индивидуализирана и съответства на тежестта на извършеното нарушение. Нарушението не се изразява в единичен формален пропуск, а в неизпълнение на едно от основните задължения на работодателя по чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ - да осигури здравословни и безопасни условия на труд при извършване на работа с изключително висок риск. Вследствие на това неизпълнение е настъпила трудова злополука с летален изход при работа на височина, която представлява най-тежкия възможен вредоносен резултат. Именно този резултат обуславя изключително високата степен на обществена опасност както на нарушението, така и на неговия извършител. Не могат да бъдат възприети като основание за смекчаване на административната отговорност представените вътрешни заповеди, инструкции и споразумение по чл. 18 ЗЗБУТ. Макар формално да сочат на предприети организационни мерки, по делото е безспорно установено, че същите не са били реализирани ефективно при фактическото изпълнение на строително-монтажните работи. Наличието на вътрешни правила не освобождава работодателя от задължението да осигури реалното им спазване, още по-малко когато неизпълнението им е довело до настъпването на смъртен резултат. При така установеното съотношение между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства настоящият съдебен състав приема, че изключително тежките последици от нарушението и високата степен на обществената му опасност имат съществен превес над липсата на предходни нарушения. Ето защо наложената имуществена санкция в размер на 7 669,38 евро, съответстваща на 15 000 лева, която е максималният размер, предвиден в чл. 413, ал. 2 КТ, се явява съразмерна, справедлива и необходима за постигане целите на административното наказание по чл. 12 ЗАНН, поради което не са налице основания за нейното изменение. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което да бъде потвърдено Наказателно постановление № 16-2500244/19.11.2025 г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място], като правилно и законосъобразно. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на „•••“ ЕООД е поискал присъждане на сторените в касационното производство разноски, като е представил договор за правна защита и съдействие, списък на разноските и доказателства за извършването им. С оглед изхода на спора, искането за присъждане на разноски в полза на ответника по касационната жалба се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, Административен съд - Пловдив, XXIV състав,