Решение № 289 от 30.3.2026 г. на Районен съд - Сливен по дело № 4473/2025 г.

Предявен е положителен установителен иск за установяване съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК - правно основание чл.422 ГПК. Ищцовото дружество твърди, че на 12.01.2020г. ответникът сключил Договор за потребителски кредит № 387716 със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получил сумата от 350 лв., срещу задължение да я върне на 4 бр. вноски по 139 лв. в срок до 12.05.2020г., когато падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит.Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и ГПР 48.43 %. Договорът бил сключен по електронен път по силата на ЗПФУР. Договорът бил сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. Ответникът не изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит до крайният срок. Твърди, че вземането към ответника било прехвърлено от кредитодателя на ответника на ищцовото дружество с договор за цесия от 13.01.2022г. Сочи, че за цесията ответникът бил уведомен по посочен от него имейл, а ако съдът не приеме това уведомяване, то да се считало от връчването на исковата молба. Ищецът сочи, че депозирал заявление пред съда и било образувано чгд № 584/2025г. на РС Плевен, по което била издадена заповед за изпълнение за исковите суми, връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК, което обусловило депозиране на настоящия иск. Иска се от съда признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество следите суми: 350 лв., главница, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 28.01.2025г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното плащане; 35,30 лв., договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 12.01.2020 г до 12.05.2020г.; 124,88 лв. законна лихва за забава върху главницата за период от 13.05.2020г. до 21.01.2025г.; 232,70 лв., неплатени дължими такси, съгл. Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“ ООД; 170,70 лв., неустойка, съгласно чл. 6.2 от договора за потребителски кредит. Претендира разноски в заповедното и исково производства. В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран от назначен на ответника особен представител. Оспорват се претенциите по основание и размер. Прави възражение за погасяване по давност на вземанията, тъй като били периодични такива. Освен това възразява за недействителност на договора за кредит, тъй като не бил валидно сключен. Липсвал подпис и изписване на имената на ответника, нямало доказателства той да е получил екземпляр от договора. Приложеният от ищеца списък на файлове, отнасящи се до сключването на договора били в обем, който ответникът не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. Счита, че клаузите по т. 6.1 и 6.2 от договора са в нарушение на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като поставяли кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали не се създава допълнителна такса по кредита, което противоречало на изискването за яснота. На следващо място не било доказано, че ответника реално получил сумата по кредита, тъй като приложената разписка нямала дата на издаване, основание за превода, нито някаква индикация, че сумата била изплатена на ответника. Относно всички акцесорни претенции за договорна лихва, платени такси, дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от договора, законна лихва за забава, счита, че били погасени с изтичането на тригодишна давност, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Иска се отхвърляне на претенциите. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: На 12.01.2020г. ответникът сключил с трето неучастващо в делото лице „Сити Кеш“ ООД гр.София договор за паричен заем Кредирект № 387716 за заемна сума в размер на 350 лв., с погасяване на 4 бр. вноски, 3 бр. по 124,54 лв. и 1 бр. 11,68 лв., с дата на последно плащане 12.05.2020г., общо сума за плащане 385,30 лв., ГПР по кредита 48,43 %, фиксиран ГЛП 40,05%. В чл.6.2 от договора страните договорили заплащане на неустойка в размер на 170,70 лв. в случай, че заемателя не представи в тридневен срок от усвояването на заемната сума обезпечение по реда на чл.33, ал.1 ОУ на заемодателя – поръчител или банкова гаранция. Тази неустойка била включена в погасителния план на договора, разпределена на 4 бр. вноски, но не е включена в ГПР по договора. Така месечната вноска по заема, заедно с неустойката възлизала на 139 лв. или обща сума за плащане 556 лв. Представена е по делото разпечатка от траен носител, от която се установява, че договора бил сключен от разстояние по имейл адрес на ответника •••@•••, като последният предоставил данните си, включително и мобилен телефон, подписал декларация съгласие за обработка на лични данни, както и, че е приел ОУ и получил СЕФ, извършена била справка в ЦКР и кредитът бил одобрен и съответно наредено плащане по избрания от ответника начин, чрез Изипей и отразено, че сумата била получена на 12.01.2020г. Усвояването на заемната сума от ответника се установява и от разписка за извършено плащане № •••• от 12.01.2020г. в 11:15ч. На 13.01.2022г. между заемодателя на ответника и ищцовото дружество бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това от ответника. Цедентът упълномощил ищеца цесионер да уведомява длъжниците по прехвърлените вземания. Било изготвено уведомление за цесията и връчено на ответника на 14.07.2022г. по имейл адреса му, предоставен от самия него по договора /л.39 от делото/. Тъй като по договора ответникът длъжник не е извършвал плащане /няма такива данни/, кредиторът ищец на 28.01.2025г. депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответника. Било образувано ч.гр.д. № 584/2025г. на РС Плевен и издадена заповед за изпълнение против ответника за исковите суми. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, обусловило депозирането на искова молба, предмет на настоящо разглеждане. Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло, като неоспорени от страните. Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи: Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, връчена по чл.47, ал.5 ГПК. По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже наличие на фактите, породили неговото вземане. В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен договор за паричен заем. Безспорно се установи в процеса, че такъв договор бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответника. Доказа се също и осъществена цесия между заемодателя на ответника и настоящото ищцово дружество с предмет вземането от ответника. Установи се също така и уведомяване на ответника за цесията по електронна поща на 14.07.2022г. По същество в конкретния случай приложение намират нормите на ЗПК. Заемодателят на ответника е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Съдът счита, че съдържанието процесния договор отговаря на изискванията за форма по чл.10, ал.1 ЗПК, като параметрите и условията му са уточнени. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се предоставят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т.10 ДР ЗПК и това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. Когато договорът е сключен от разстояние, съгласно чл.5, ал.9 и ал.10 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя СЕФ, съгласно приложение № 2 ЗПК, като при използване на телефон, като средство за комуникация или на друго средство за гласова комуникация от разстояние кредиторът предоставя и информацията, посочена в чл.9, ал.2 ЗПФУР и чл.5, ал.10 ЗПК. Съгласно чл.6 ЗПФУР, договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл.18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете по чл.12, ал.1 или 2, получил е съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 ТЗ, а за електронните изявления - ЗЕДЕУУ. Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Всяка клауза в договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, която предвижда, че тежестта на доказване изпълнението на задълженията на доставчика, предвидени по този закон, е за сметка на потребителя е нищожна. За договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 ЗЗП. В случая за избрания от ответника начин на сключване на договора е приложим ЗПФУР.Установи се по делото, че комуникацията между страните била по имейл адрес за ответника, предоставен от самия него, като по този начин той би могъл да избира вид, размер и срок на договора, както и други условия, при това да го чете на екран на какъвто шрифт пожелае сам да го направи. Установи се също така от представеното извлечение, че действията по цялата процедура по сключване на договора е записана на сървъра на дружеството заемодател, т.е. на траен носител по смисъла на ЗПФУР. Ето защо възражението на ищеца за липса на форма на договора е несъстоятелно. Възражението обаче за недействителност на договора, съобразно уговорената неустойка е основателно. Освен това съдът е длъжен служебно да се произнесе по действителността на договор за потребителски кредит и при липса на възражения от страната. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая неустойката и таксите, дължими по Тарифа на заемодателя не са включени в ГПР по договора, видно от съдържанието на чл.3 от него и по този начин е нарушена правната норма на чл.19 ал.4 ЗПК. Договорът за заем е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е въведено за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е в размер от 48,43 %, а договорната лихва 40,05 %, като не става ясно какво представлява разликата между тези проценти и кои разходи покрива. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – непредставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това, непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако, кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен / в случая в мотивите на решението/, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Отделно от това е и основателното възражение на ответната страна за погасяване по давност на акцесорните задължения, тъй като за тях се прилага кратката тригодишна давност. Главницата е дължима, доколкото за нея не е изтекла петгодишна давност с начален период падежа на всяка отделна вноска по кредита, каквото решение е възприето в мотивите на Тълкувателно Решение № 3 /2023г. от 21.11.2024г. на ОСГТК ВКС. Падежът на първата вноска за главница е 12.03.2020г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, което прекъсва течението на давността е депозирано пред съда от ищцовото дружество цесионер на 28.01.2025г., т.е. преди да изтече давността. По изложените аргументи предявеният иск по чл.422 ГПК се явява основателен в размер на 178,95 евро с левова равностойност 350 лв., главница по договор за паричен заем Кредирект № 387716, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 28.01.2025г. до окончателното плащане. За останалите суми в размер на 35,30 лв., договорна лихва за периода от 12.01.2020 г до 12.05.2020г.; 124,88 лв. законна лихва за забава за период от 13.05.2020г. до 21.01.2025г.; 232,70 лв., такси по Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“ ООД и 170,70 лв., неустойка по чл.6.2 от договора, искът бива отхвърлен като неоснователен. Съобразно изхода на спора, ответникът дължи на ищцовото дружество разноски. Последните са в общ размер на 395,08 евро, от които 63,91 евро в заповедното производство по чгд № 584/2025г. на РС Плевен /държавна такса 12,78 евро и 51,13 евро юрисконсултско възнаграждение/ и 331,17 евро в исковия процес /25,56 евро платена държавна такса; 76,69 евро юрисконсултско възнаграждение, определено от съда и 228,92 евро възнаграждение за особен представител на ответника/. Така съобразно уважената част от иска ответникът бива осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 151,36 евро. На ответника не му се следват разноски, съобразно отхвърлената част от претенцията, тъй като няма доказателства за сторени реално такива. Ръководен от гореизложеното, съдът