Решение № 356 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10190/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от адв. Г. М. – особен представител на А. К. срещу решение № 11867/17.06.2024г. постановено по гр.д. № 25638/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 25 състав в цялост и с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, чл.345 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД за заплащане на суми за неплатени месечни абонаментни такси по два договора за предоставяне на мобилни услуги, за неплатени лизингови вноски по договори за лизинг и неустойки за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги поради неизпълнение на задължения на клиента и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК19.12.2022г. по ч. гр.д. № 63060/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 25 състав.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон и преценка на доказателствата. Излага оплаквания, че съдът не е съобразил събраните по доказателства по делото и е стигнал до немотивиран извод за основателност на предявените искови претенции. Счита, че дори от представените от ищеца писмени доказателства – фактури е видно, че същия некоректно е начислявал такси в различен размер за всеки отчетен период, несъобразени с уговореното между страните по договорите, поради което е налице неизпълнение от страна на оператора и прекратяването на договорите не може да се счита, че е поради виновно поведение на клиента. Моли поради недоказаност на исковете, първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло.

От насрещната страна по жалбата „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ЕАД е подаден писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт. Моли решението да бъде потвърдено, претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. 79 ал.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.345 от ТЗ

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е частимно основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо .

Първоинстанционният съд е сезиран кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с правно основание чл. 79 ал.1 ЗЗД, чл.345 от ТЗ, чл.92 и чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Предвид разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: 1. Какъв е размера на дължимите от ответника месечни абонаментни такси, същите заплатени ли са в съответния срок 2. налице ли е виновно неизпълнение на задължения по договора за мобилни услуги от страна на ответника и което да е основание за разваляне на договора между страните/респ. неизпълнение на задължението за заплащане на месечни лизингови вноски за ползваната вещ; 3. налице ли е действителна клауза за неустойка при прекратяване/разваляне на договора по вина на абоната и съответно такава дължи ли се и в какъв размер

Всички спорни въпроси следва да бъдат разгледани именно в изложената хронология, доколкото отговора на всеки от следващ въпрос зависи от формирания извод по предходния.

Относно исковете с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.228 от ЗЕС и чл.92 от ЗЗД.

Спорното материално право /за заплащане на цена на услугите – абонаментна такса и допълнително ползвани услуги/ е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки: 1. наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2. ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги, съобразно уговореното в договора и 3. размера на месечните абонаментни такси и стойността на доставените услуги по всеки от договорите. При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си.

За доказване на изпълнението на задълженията на въззиваемия да предостави договорените с процесните договори мобилни услуги по делото са приети като доказателства два договора за мобилни услуги за предпочитани номера от 29.10.2020г. –•••• с месечен абонамент 36,99 лв. за първите 24 месеца след което таксата се променя на 41,99 лв., и с номер •••• – месечна такса 13,99 лв. за първите 24 месеца, след което – 16,99 лв.

От горецитираните писмени доказателства и дсвустранно подписаните договори, допълнителни споразумения и саморъчно подписана декларация за връчване на потребителя на общите условия към договорите, при неоспорена и неустановена автентичност на подписа в цитираните частни писмени документи на ответника и в този смисъл имащ материална доказателствена сила на неизгодните за същия факти, настоящият състав счита, че между страните са възникнали облигационни правоотношения по договори за мобилни услуги. Предвид обстоятелството, че ищецът е предприятие, предоставящо електронни съобщителни мрежи и/или услуги по смисъла на ЗЕС, а ответника притежава качеството, както на абонат на електронни съобщителни услуги съгласно § 1 т.1 от ДР на ЗЕС, така и на потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗЗП, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Следователно на ответника е в качеството на физическо лице, ползващо се от електронни съобщителни мрежи и/или услуги, поради което и основателността на предявените искове е предпоставено от установяване от ищеца на валидни договори включително и преценени с оглед разпоредбата на чл.143 от ЗЗП-чл.146 от ЗЗП.

В конкретният случай процесните договори са сключени при наличието на представително установени от едната страна Общи условия, които съгласно чл.226 ал.3 ЗЕС са неразделна част от индивидуалния договор между предприятието и крайния потребител. В чл.298 ТЗ е предвидена принципната възможност търговският договор да бъде сключен при наличието на предварително установени от едната страна Общи условия, които на практика съдържат клаузите на договора, в който случай предпоставка за валидност на договора при предварително установени от едната страна Общи условия е приемане на същите от насрещната страна по договора, тъй като установените от търговеца, предлагащ стоки или услуги, Общите условия стават задължителни за другата страна, само ако тя заяви писмено, че ги приема. В текста на чл.298 ал.2 от ТЗ законодателят е предвидил допълнително изискване – за предаване на Общите условия на насрещната страна по договора, когато за действителността на договора има изискване за писмена форма, тъй като в противен случай те няма да имат действие за нея. От приложените към процесните индивидуални договори Общи условия на дружеството – ищец, представляващи неразделна част от съответния договор и приложими спрямо абонати и потребители се установява, че абонатът – ответник е декларирал, че е запознат с тях, като с подписа си същият е удостоверил, че ги приема и се задължава да ги спазва. В договорите за мобилни услуги са посочени конкретни номера, посредством които потребителят се идентифицира сред абонатите на ищеца. Посочени са СИМ карти за предоставените мобилни номера, които осигуряват достъп на потребителя до мрежата и услугите на мобилния оператор, както и е осигурен достъп до мрежата чрез предоставените фиксирани номера.

В Общите условия на оператора, част от съдържанието на договорното правоотношение, е посочено изрично, че месечният абонамент осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съобразно избрания от потребителя абонамент/план/програма/пакет. В тази връзка въззивният съд приема, че цената на месечния абонамент е дължима независимо /отделно/ от цената на ползваните от потребителя услуги /за последните е от значение времетраенето и отчитането им съобразно таксуващата система на ищеца– арг. чл. 248 ал. 2 ЗЕС т.е. достатъчно за дължимостта на месечната такса е осигурената възможност от страна на оператора потребителя да има достъп до далекосъобщителните услуги, а не и реалното им ползване.

За установяване на гоните факти, ищецът е представил фактури, които макар и по своето правно естество да представляват частни свидетелстващи документи, едностранно съставени от въззиваемия и съдържащи изгодни за автора им обстоятелства /за доставка на определено количество услуги и възникнали в негова полза парични вземани/, неподписани от адресата, поради което същите не се ползват с материална доказателствена сила за констатираните с тях права и задължени.

С оглед неоспореното съдържание на договорите и допълнителните споразумения към тях, носещи и подписа на ответника, а не е спорно между страните, следва да се приеме, че към момента на подписване на договора оператора на мобилни услуги е получил заплащане на такса включване към мрежа на съответната сим карта с избрания номер и е предоставил достъп до мобилните си мрежи т.е. че ищецът е установил, че е предоставил възможността ответника да ползва съответната мобилна мрежа до която е доставил сигнал, радиоразпръскване и т. н. /вр. норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС за "електронна съобщителна услуга"/. Ответникът, чиято е доказателствената тежест съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че е заплатил цената на месечните абонаменти, не е ангажирал каквито и да са доказателства.

Както в отговора на исковата молба, така и пред въззивната инстанция, се прави възражение, че в представените 4 броя фактури – 7314569835/05.01.2021г., № 7315827058/05.02.2021г, № 7317131002/05.03.2021г и № 7318464085/05.04.2021г. операторът е начислявал различни суми за дължими такси по догоорите от уговореното в договорите като префериницална абонаментна такса, общо по двата договора в размер на 42,47 лв., а във фактура № 7318464085/05.04.2021г. е сторнирал част от начислените от него такси. На първо място е необходимо да се посочи, че изчислена съобразно уговорената преференциална такса, общия размер на дължимите абонаментни такси са не в размер на 42,47 лв., а в размер на 50,98 лв. /36,99+13,99 лв./. Тук е необходимо да се има предвид, че фактурите, счетоводните записи и други първични и вторични частни свидетелстващи документи не са основание за плащане на цената на една стока или услуга. Основанието за плащане е доставката на стоката, респ. предоставяне на услугата или извършаване на работата, като фактурата и другите документи само удостоверяват този факт. Следователно, ответникът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди абонатът да е получил уговорената по договора престация. В тежест на въззиваемото дружество е установяването на факта, че през процесния период е предоставил мобилни услуги в твърдените обем и на стойност, а от гореустановеното вкл. и липсата на оспорване от страна на ответника, съдът прие за установен, че за процесния перидо ищецът е предоставил достъп до уговорения обем мобилни услуги и за което именно се дължи месечната абонаментна такса. Независимо от цифровата стойност начислена и посочена от оператора в цитираните 4 фактури за процесния период, то размера на таксата е фиксиран и уговорен в договора – 36,99 лв. и 13,99 лв., поради което и общата сума за неплатени такси за процесния период е в размер на 203,92 лв.

В цитираните фактури заедно с месечните абонаменти такси е начислявана и сума за потребени допълнителни пакети. Такива пакети са описани в договорите – раздел цени, за да възникне притезателното право на ищеца да получи плащане на същите, следва да установи по реда на чл.154 от ГПК, че са допълнително заявени от ответника или същия реално ги е потребил. Ищецът в настоящият случай не е ангажирал каквито и да са доказателства в тази връзка, поради което и за разликата над общия размер на фиксираните абонаментни такси за процесния период 203,92 лв., през който страните са били валидно обвързани от договорите и в срока на уговорената преференциална цена на таксите до претендирания размер от 242,26 лв. исковете се явяват недоказани и подлежат на отхвърляне.

Относно иска с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД.

Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки: 1. наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2. ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги, съобразно уговореното в договора; 3. страните да са уговорили валидна клауза за неустойка в случай на предсрочно прекратяване /разваляне/ на договора, поради неизпълнение, която в случая на потребителски договор следва да бъде индивидуално уговорена или да не накърнява значително правата на потребителя.

Във всеки от процесните договори и допълнителни споразумения за мобилни услуги е залегнала клауза, според която / чл. 19б, б. „в“, вр. чл. 27 от ОУ на „Йеттел България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги/, мобилният оператор има право едностранно да прекрати индивидуален договор, срочен или безсрочен, ако потребителят не е платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно ОУ – в срока, указан във фактурата, но не по – късно от 18 дни след датата на издаванетов които случаи поттребителя дължи неустойка в размер на всички месечни абонаменти за периода от прекратяването до края на срока на договора, но не повече от трикратния размер на месечния абонамент, както и разликата между стандартната цена на устройството и преференциалната такава за оставащия срок на договора.

Предпоставка за начисляването на такава неустойка е едностранното прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги.

Потестативното право по чл. 87 ал. 1 ЗЗД се упражнява от изправната по договора страна с едностранно изявление, упражняването на което изисква предупреждение, което от своя страна следва да съдържа две изявления искане за изпълнение в подходящ срок и изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Във всички случаи волята трябва да бъде недвусмислено изразена. След като договорът е сключен в писмена форма и предупреждението следва да е писмено като същото следва да достигне до другата страна.

Чл. 19б ОУ не дерогира това правило и не освобождава кредитора от необходимостта да изпрати писмено предупреждение със срок за изпълнение и изявление, че ще смята договора за развален при неизпълнение в поставения срок. В действителност чл. 87, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна норма и с изрично съгласие страните могат да уговорят друго. В случая обаче чл. 19б ОУ не предвижда изрично едностранното прекратяване на договора да става без писмено предизвестие, а извод за такава уговорка не може да бъде направен при съпоставка с чл. 19в ОУ.

Видно от представените към исковата молба писмени доказателства – удостоверение за доставяне и покана за доброволно плащане – л.37 от делото на СРС, ищецът е изпратил до вписания в договорите адрес за кореснонденция на ответника писменото изявление за разваляне на договорите за предоставяне на мобилни услуги и лизингови вноски, поради неизпълнение на задължението за плащане с предоставен срок за изпълнение на задълженията, като няма представени доказателства за момента на получаването им, като следва да се счита, че това е момента на получаване на препис от исковата молба.

Доколкото въззивният съд стига до извода, че процесните договори са развалени именно поради виновно неизпълнение на задълженията на ответника да заплаща в срок стойносттта на потребените услуги и лизингови вноски, то следва да се разгледа неустоечната клауза дали валидно обвързва страните, съответно дали същата е неравноправна.

Така уговорени неустойките в размер на три месечни абонаментни такси обезпечават възстановяването на вредите от предсрочно прекратяване на договорите и невъзможността мобилният оператор да получи абонаментните вноски, дължими до изтичане на срока им. Те не са необосновано високи и не водят до неоснователно обогатяване на мобилния оператор, напротив, неустойката в трикратния размер на съответната абонаментна такса има за цел да набави заместваща облага за оператора, предвид факта, че същият пропуска възможността да реализира приходи от предоставянето на услуги за по-продължителен срок, като той вече е осигурил техническата възможност за това. Неустойките притежават присъщите им функции, като начина по който са уговорени, представлява санкция за страната, допуснала неизпълнение на свое договорно задължение и същевременно обезщетява изправната страна, изпълнила своите договорни задължения. С оглед на това не е налице нарушаване на добрите нрави, нито клаузата е неравноправна, доколкото е ясна и недвусмислена и разпределя справедливо финансови риск от неизпълнението на задълженията на потребителя по сключениите от него с мобилния оператор.

Неустойките за предсрочно прекратяване на двата договора за мобилни услуги относно предпочитани номера •••• и номер ••••, е в размер на общата сума от 152,94 лв и до който размер настоящият състав приема, че иска е доказан.

Относно иска с правно основание чл.345 от ТЗ.

По делото са представени следни договори за за лизинг на устройства:

-договор за лизинг обективиран в одпълнително споразумение съм договор за мобилни услуги относно предпочитан номер ••••, като към него е сключен и застрахователен договор за имуществена застраховка на устройството – 10186297;

• договор за лизинг по заявка № 624108334/29.12.2020г. и застрахователна полица № 10186294 за устройството;

-договор за лизинг за базови аксесоари по заявка № 624108616/29.12.2020г.;

-договор за лизинг на базови аксесоари по заявка № 624108579/29.12.2020г.

В цитираните договори подбробно са индивидуализирани вещите, предмет на договора, същите са подписани от ответника, като не е оспорена и установена неавтентичността на подписа му, поради което и съдът приема, че валидно го обвързват. В чл.4 от договорите за лизинг, ответникът декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба, функциониращо изрядно и съответстващо напълно на договорените технически характеристики окомплектован с цялата необходима документация, включително гаранционна карта. В тази част договорите имат характер на разписка за получената вещ, носеща подписа на ответника и тя му е противопоставима, а доказателствената им сила не е опровергана, поради което за него е възникнало задължението да заплаща цената за ползването им. При изпълнението на насрещната престация за предаване на вещите, предмет на договорите, е възникнало правното задължение на лизингополучателя за заплащане на уговорените лизингови възнаграждения, като лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползването съгласно нормата на чл. 342 ал. 2 ТЗ.

В рамките на съдебното производство ответникът не е представил доказателства да е изпълнил задълженията си съгл. чл.7 от ОУ на договора за лизинг за заплащане на цената на устройството и аксесорите или връщане на вещта.

В т. 12 ал. 1 от ОУ на договорите за лизинг на ищеца, по отношение на които ответника саморъчно е удостоверил запознаването му с тях и получаване на екземпляр от същите, е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължение за плащане от страна на лизингополучателя, лизингодателят има право, в съответствие с разпоредбите на договора, ОУ и действащото законодателство, да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, в ал. 2 на същия член е предвидено, че месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за мобилни и/или фиксирани услуги, сключен/и от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания.

Следва да се отбележи, че без значение е фактът дали неплатените лизингови вноски са обявени за предсрочно изискуеми, както и дали договорът за мобилни услуги е бил законосъобразно прекратен от ищцовото дружество /въпреки че прекратяването се установява/, тъй като, както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл срокът, предвиден за плащане на всички лизингови вноски /23 месеца считано от 20.12.2020г./ и няма данни ответникът да е върнал лизинговите вещи на ищеца като лизингодател.

Настоящият състав счита, че от вписванията в представените фактури съпоставени с уговорените цени на лизингови вноски, както и липсата на конкретни възражения от страна на ответника относно стойността на незаплатените лизингови вноски, установяват размера на лизинговите вноски по цитираните договори за лизинг в общ размер 172,20 лв.

Относно иска с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД вр. чл.345 от ТЗ.

По отношение на неустойката в размер на разликата между стандартна и преференциална цена на предоставено устройство: Настоящият състав намира, че са валидни и клаузите, с които при прекратяване на договора поради вина на потребителя е предвидено, че последният дължи и неустойка в размер на разликата между стандартната цена на устройството, което му е предоставено на преференциална цена като потребител на друга услуга на оператора и цената, която това устройство би имала без наличието на сключен договор за абонамент за услуги. Не е налице хипотеза на недопустимо кумулиране на предходно описаната неустойка и тази, представляваща стойността на отстъпките от пазарните цени на крайни устройства, тъй като двете обезщетяват различни вреди от неизпълнението на абоната. Неустойката в размер на предоставената в полза на абоната отстъпка от пазарната цена на крайно устройство има за цел да обезщети оператора за това, че е пропуснал възможността да продаде устройството по пазарна цена, като го е предоставил на намалена такава на клиент, който към този момент се е легитимирал като дългосрочен такъв по силата на облигационната връзка между страните по договора за съобщителни услуги. При отпадане на това условие отпада и интересът на оператора да се лиши от разликата в цените, която евентуално би могъл да компенсира в условията на дългосрочна обвързаност. Ето защо претенциите, в частта по отношение на неустойката представляваща стойността на отстъпките от пазарните цени на крайни устройства също е основателна, като предвид липса на оплакване във въззивната жалба относно размера и начина на изчисляване на същите, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и следва да приеме, че са именно са в размерите:80,80 лв. – по договор за лизинг на устройство Mototrola Е6; 311,38 лв. – по договор за лизинг на устройство Huawei Р 40lite 128 GB Dual Green т.е. в обща размер по договори за лизинг – 392,18 лв.

Въпреки, че по делото са представени и договори за лизинг на устройства, ищецът не представя доказателства и не претендира неустойки в размер на разликата между цената по договор за лизинг /промоционална/ и действителна такава.

Предвид посоченото общия размер на дължимите неустойки по договорите за мобилни услуги и лизинг е именно в размер на претендираната сума – 545,08 лв., за разликата до пълния претендиран размер исковете са недоказани.

Доколкото крайните изводи на настоящата инстанция съвпадат частично с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79 ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 203,92 лв. до присъдения размер то 242,26 лв. – незаплатени абонаментни такси за периода 29.12.2020г. – 04.04.2021г. по договори за мобилни услуги от 29.12.2020г. относно предпочитани номера •••• и номер ••••, както и за общ размер на неустойка над сумата от 545,08 лв. до присъденана от 556,28 лв.

Относно разноските

В първоинстанционното производство:

-на ищеца на основание чл.78 ал.1 от ГПК съобразно уважената част от исковете от общо направени разноски в размера на 955,00 лв., от които следва да се присъдят 906,26 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да се отмени за разликата над този размер до присъдения от 955,00 лв.

-разноските в заповедното производство, които съгласно ТР 4/2013г. от 18.06.2014г. – т.12 следва да се присъдят с осъдителен диспоцитив, по какъвто начин се е произнесъл и първоинстанционният съд, катоот общо направени 385 лв., се дължат 365,33 лв. т.е.

първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над тази сума до присъдената от 385,00 лв.

Във въззивното производство:

С оглед изхода от въззивното обжалване и предвид частичната основателност на жалбата, на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззивника дължи заплащането на разноски направени от въззиваемата страна, а именно: от общо направени в размер на 780,00 лв. , от които 480,00 лв. – платено адвокатско възнагаждение съобразно договор за правна защита и съдействие от 10.08.2024г. – л.14 от въззивното дело и 300,00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за вещо лице, следва да се присъдят 740,19 лв.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение, не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд