Решение № 168 от 17.2.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 1698/2022 г.

Иск по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Ищецът З. К. С., ЕГН •••••••••• от гр. С., ж.к. „•••••“ •••••, представляван в настоящото производство от адвокат Н. Т. Я. от Адвокатска колегия – Пазарджик, назначена за негов процесуален представител по реда на чл. 94 от ГПК във връзка с чл. 23, ал. 2 от ЗПрП, твърди, че по ч.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив за негов служебен защитник по реда на ЗПрП била определена адвокат А. И. Д. от Адвокатска колегия – Пловдив. Въпреки че била известена от съда за назначаването си, същата не се свързала с него и не приподписала подадената от него частна касационна жалба, поради което съдът го осъдил неоснователно и несправедливо да заплати на ответника по делото Районен съд – Казанлък сумата от 1 360,00 лева. Тъй като имал горчив опит от действията на подобни защитници, поискал от съда да отведе назначения му защитник, както и цялата Адвокатска колегия – Пловдив, но съдът изобщо не отговорил на искането му и върнал подадената частна касационна жалба, защото не била оформена съгласно ГПК. Счита, че по този начин съдът мълчаливо е отказал да замени назначения му служебен защитник, като по този начин го е лишил от възможността да получи инстанционен съдебен контрол в страната и в ЕСПЧ. В резултат от това против него било образувано изпълнително дело и бил продаден от ЧСИ негов наследствен имот в момент на висящо дело за съдебна делба и преди той да е получил дела си. Поддържа, че в резултат от действията на Апелативен съд – Пловдив му били причинени имуществени вреди в размер на 1 550,56 лева, от които: сумата от 1 360,00 лева, която бил осъден да заплати на Районен съд – Казанлък по гр.д. № 3447/2011 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, и сумата от 190,56 лева, представляваща разноски по изпълнително дело № 20148670400051 по описа на ЧСИ Д. Д., рег. № 867, район на действие Окръжен съд – Стара Загора, образувано по молба на Районен съд – Казанлък против ищеца за събиране на присъдената сума от 1 360,00 лева. Поради това предявява срещу Апелативен съд – Пловдив, БУЛСТАТ 115236769, адрес: гр. Пловдив, бул. ,,Шести септември“ № 167, представляван от административения ръководител – председател М. Т., иск за заплащане на обезщетение за причинените му имуществени вреди в размер на 1 550,56 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015 г. (датата на съобщението от ЧСИ) до окончателното изплащане. Ангажира писмени доказателства. В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Апелативен съд – Пловдив е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Счита, че не са налице повече от една от предпоставките, за да бъде ангажирана отговорността му за обезщетяване на претърпените от ищеца имуществени вреди. Поддържа, че не е налице противоправно поведение от негова страна, тъй като уважаването или не на искане, направено от страна в процеса, не може да се тълкува като неправомерно поведение, доколкото право и задължение на съда е да се произнесе по искането с оглед събраните по делото доказателства и вътрешното си убеждение. Оспорва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца имуществени вреди, ако такива изобщо са били претърпени от него, и поведението на ответника, тъй като същите са резултат от действията на назначения му процесуален представител, който не е изпълнил задълженията си да изготви касационна жалба, отговаряща на изискванията на закона. Моли за отхвърляне на иска. Не сочи доказателства. Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, намира за установено следното: Между страните не е спорно, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че по иск на ищеца З. К. С. против ответника Районен съд – Казанлък е образувано гр.д. № 1076/2011 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, преобразувано в гр.д. № 3447/2011 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С Определение № 3480/22.12.2011 г. на ищеца е предоставена правна помощ под формата на безплатна адвокатска защита и процесуално представителство, като за негов процесуален представител е назначен адвокат А. И. Д. от Адвокатска колегия – Пловдив. С Определение № 468/08.02.2012 г. производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска. С Определение № 2194/16.07.2013 г. ищецът З. К. С. е осъден да заплати на ответника Районен съд – Казанлък сумата от 1 360,00 лева, представляваща разноски по делото. Определението е обжалвано от ищеца с частна жалба с вх. № 21656/29.07.2013 г. С Определение № 1862/20.09.2013 г., постановено по ч.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, същото е потвърдено. Против това определение е постъпила частна касационна жалба с вх. № 5936/27.09.2013 г., подадена от ищеца З. К. С.. С Разпореждане № 1913/02.10.2013 г. съдът е оставил същата без движение и е указал на ищеца и процесуалния му представител да представят мотивирано изложение на касационните основания и приложение по чл. 284, ал. 3 от ГПК с изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК с препис за насрещната страна, а адвокат А. И. Д. да приподпише частната касационна жалба. Указанията са съобщени лично на жалбоподателя на 10.10.2013 г. и на процесуалния му представител на 15.10.2013 г. С молба с вх. № 9276/11.10.2013 г. (по входящия регистър на ВКС) ищецът е направил искане за отвод на всички адвокати от Адвокатска колегия – Пловдив, на целия Апелативен съд – Пловдив и на всички апелативни съдилища, с изключение на Апелативен съд – С., разпределяне на делото на Апелативен съд – С. и назначаване на служебен защитник от Адвокатска колегия – С., който да работи с европейското законодателство. С Разпореждане № 2035/17.10.2013 г. съдът е счел, че единственото искане, на което може да отговори, е за отвод на съда, разглеждащ делото, с оглед на което е разпоредил да се приложи молбата към делото и е оставил без разглеждане като недопустимо искането за отвод на съдията-докладчик. С Разпореждане № 2181/06.11.2013 г. съдът е приел, че дадените указания за отстраняване на нередовността в частната касационна жалба не са изпълнени в указания срок, поради което е върнал същата. Това разпореждане е обжалвано от ищеца с частна жалба с вх. № 7060/14.11.2013 г. С Определение № 26/17.01.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 7521/2013 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., обжалваното разпореждане е потвърдено. За присъдените съдебно-деловодно разноски в размер на 1 360,00 лева Районен съд – Казанлък се е снабдил с изпълнителен лист против ищеца З. К. С.. За принудително събиране на вземанията по молба на взискателя Районен съд – Казанлък е образувано изпълнително дело № 20148670400051 по описа на ЧСИ Д. Д., рег. № 867, район на действие Окръжен съд – Стара Загора, в хода на което вземането е събрано изцяло и са начислени разноски в размер на 190,56 лева, от които: 36,00 лева такси по изпълнението и 154,56 лева такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в полза на ЧСИ. С постановление от 23.04.2015 г. принудителното изпълнение е прекратено. При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна: Предявен е осъдителен иск по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане. Основателността на иска предполага осъществяване на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно: противоправно поведение – действие или бездействие, имуществена вреда за ищеца, причинно-следствена връзка между противоправното поведение и причинената вреда и вина. Осъществяването на тези юридически факти, с изключение на субективния елемент – вината, по отношение на която съществува оборима презумпция съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, следва да бъде установено по делото при условията на пълно и главно доказване, като тежестта за това е на ищеца. За да има отговорност за вреди от непозволено увреждане, е необходимо наличието на определено деяние и на вредоносен резултат, който се намира в причинна връзка с него. Трябва също така деянието да е непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на определени законови разпоредби. Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяко действие или бездействие (непредприемане на правно изискуемо действие), обусловено от волята на извършителя, което нарушава установената в цитираната разпоредба обща забрана да не се вреди другиму и накърнява правно защитено имуществено или неимуществено благо на друго лице. От събраните по делото писмени доказателства не се установява ответникът да е осъществил твърдяното от ищеца противоправно деяние, което да е основание за ангажиране на деликтната му отговорност. Не е налице императивна правна норма, която да задължава съда да уважи искането на страна по делото за замяна на назначения й процесуален представител по реда на ЗПрП. Задължението на съда съгласно чл. 95 от ГПК е да се произнесе по искането на страната за предоставяне на правна помощ, но замяната на назначения адвокат с друг съгласно чл. 26, ал. 5 от ЗПрП (в приложимата редакция на ДВ, бр. 28/2013 г.) е само процесуална възможност, но не е и задължение на съда, предоставил правна помощ на страната. Следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 26, ал. 6 от ЗПрП, предвиждаща хипотези, в които съдът следва да освободи назначения адвокат, не е съществувала по време на висящността на ч.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, тъй като е приета след приключване на делото – с изменението на ЗПрП, обнародвано в ДВ, бр. 102/2022 г. След като за съда по в.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив не е съществувало правно задължение да замени по искане на страната адвоката, който е назначен да й предостави правна помощ, отказът на съда, разглеждащ делото, да замени назначения адвокат, било то и мълчаливо, не е незаконосъобразно, т.е. не е противоправно поведение. Освен това по делото не се установява искането на ищеца за отвод на назначения му процесуален представител да е било подкрепено с някакви доказателства, от които да може да се направи извод за основателност на това искане. Напротив, както може да се установи от съдържанието на молба с вх. № 9276/11.10.2013 г., искането е било мотивирано основно с извършени според ищеца закононарушения от страна на ответника по делото, като не се сочат никакви неправомерни действия, които да са извършени от конкретния адвокат, назначен да предостави правна помощ на ищеца. При тези данни съдът не е имал основание да уважи искането на ищеца за отвод на назначения му процесуален представител и да го замени с друг. Това още веднъж потвърждава извода, че не е налице неправомерно поведение на съда, разглеждащ ч.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Дори и да се приеме, че в конкретния случай съдът е бил длъжен да уважи искането на ищеца за замяна на назначения му адвокат по реда на ЗПрП, не е налице друг от обективните елементи на деликтната отговорност, а именно: причинно-следствената връзка. За да възникне отговорност за обезщетяване на вреди от деликт, следва вредите да са пряка и непосредствена последица от неправомерните действия или бездействия на деликнвента. Причинно-следствената връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а вредата е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента. Причинноследствената връзка не се предполага. Тя трябва да се докаже. Ищецът следва по пътя на пълно и главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на делинквента, тя не би настъпила, т.е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на делинквента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. В случая сочените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на имуществото му чрез принудително изпълнение на присъдените в полза на Районен съд – Казанлък съдебно-деловодни разноски и начислените такси по изпълнението, не произтичат пряко от действията на ответника, а това изключва причинно-следствената връзка между тях. Претендираните от ищеца вредоносни последици са резултат не от отказа на съда да замени назначения му процесуален представител, а от влизането в сила на съдебния акт, с който в негова тежест са присъдени разноските по делото. Наличието на причинно-следствена връзка в случая, означава, че ако съдът беше уважил искането на ищеца за отвод на назначения по делото адвокат и беше заменил същия с който и да е било друг адвокат, то със сигурност последният би отстранил нередовностите в частната касационна жалба в указания срок, а касационната инстанция от своя страна задължително би допуснала за разглеждане същата и би отменила като незаконосъобразно определението, с което ищецът е осъден да заплати съдебно-деловодните разноски по делото. Правилата на формалната логика обаче сочат, че такава закономерност не съществува. Дори и адвокатът на ищеца да беше заменен и нередовностите в частната касационна жалба – отстранени, това не означава по никакъв начин, че жалбата щеше да бъде разгледана по същество, още по-малко уважена от касационната инстанция. Освен това връзката между действията на съда и намаляването на имуществото на ищеца не е пряка и непосредствена, както изисква разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, тъй като е опосредена от действията на съдебния изпълнител по образуваното против ищеца изпълнително производство. Ето защо съдът намира, че не е налице сочената от ищеца причинноследствена връзка между поведението на съда по ч.гр.д. № 1006/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и настъпилите за ищеца имуществени вреди. При тези правни изводи съдът намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си за осъществено от ответника непозволено увреждане, поради което искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен изцяло. Ответникът не е претендирал присъждане на разноските по делото, поради което такива не му се присъждат. Съгласно чл. 4 от ЗВЕРБ считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото. Поради това исковата претенция, доколкото е парична, следва да бъде превалутирана в евро по официалния курс съгласно чл. 5 от ЗВЕРБ. По изложените съображения и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът