Решение № 438 от 20.8.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1209/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 8002/17.09.2025г., подадена от К. С. Б., чрез адв. Т. Г., както и по въззивна жалба с вх. № 8822/10.10.2025г., подадена от Е. С. М., чрез адв. В. Г., срещу Решение № 285/03.09.2025г., постановено по гр.д. № 537/2024г. по описа на РС – П..

С въззивната жалба, подадена от К. С. Б., чрез процесуалния представител адв. Т. Г., са изложени съображения, че първоинстанционното решение е неправилно.

Сочи се в жалбата, че срещу ответниците, въззивници по настоящото производство, пред първоинстанционния съд е депозиран и уважен от PC П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, като съдът е изтъкнал, а и приложил общите постулати, касаещи придобивната давност, без обаче, да отнесе тези постановки към конкретните доказателствени данни за казуса. Касае се за /формално наследствен/ имот – къща, придобита от един от наследниците, който още в отговора на исковата молба е акцентирал върху основните моменти, касаещи, /а и доказващи/ анимуса му, които акценти, са оС.ли встрани от същностния анализ на доказателствата.

Сочи се, че районният съд е приел за безспорни следните обстоятелства, които са признати и от ищците: •••

Сочи се също, че не се спори, че С. М. е установил трайна власт върху къщата, но съдът не приема направеното още с отговора изложение /и възражение/, касаещо своенето на имота, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК и приемайки, че „... ...“ Изтъква се, че ако се направи /а трябва/ обстоен юридически анализ на този /най-важен/ абзац от мотивите на съда, ще се стигне до следните изводи:

• Съдът приема, че наследодателя на ответниците е реалния владелец на къщата; - Съдът приема, че ищците не са ползвали процесния имот, но не са загубили собствеността, тъй като: „ползването на даден имот е правомощие, а не задължение...“

• Съдът не е съзрял никакво доказателство за промяна намерението/относно своенето/ на наследодателя на ответниците, нито доказателства за предаване на владение. Изразява се безусловно съгласие с първия извод на съда и втория- в частта за констатираното не ползване на имота от ищците. Оспорва се като грешен третия извод на съда относно липсата на каквито и да е доказателства за предаване на владението и оттук за промяна на намерението на наследодателя на ответниците.

Изтъква се в жалбата подадена от К. С. Б., чрез адв. Т. Г., че тези /последни две/ констатации на съда са неправилни, тъй като в кориците на делото има много на брой, именно такива доказателства, сочещи, че С. М. е получил от баща си /още приживе/ владението върху процесния имот, което предаване на владението е обусловило и последващото намерение за своене на обекта. Още в отговора на ИМ, са представени писмени доказателства /подробно и детайлно изброени/ за закупени множество материали от и на името на С. М., които материали той е използвал, за да построи/дострои втория етаж от къщата, както и таванския такъв. Тези писмени доказателства, съчетани с гласните такива /на свидетелите Д. Т. и особено на Ж. К./, потвърждават твърдяното от ответниците: За предаденото владение /от баща на син/ и въз основа на което предаване/и съгласие/, синът е започнал доизграждане на къщата и важното за правния спор- своене на имота. Сочи се, че няма никаква основателна причина /противно доказателство/, поради което съдът да игнорира тези доказателства, а го е направил. Аргументите на решаващия съд, че няма строителни книжа, доказващи надстрояването и пристрояването от С. М., че удостоверението за търпимост не установява вещни права...; че всъщност къщата представлява един самостоятелен обект не издържат на поддържаната, а и доказана позиция на ответниците за фактическото строителство, извършено от наследодателя им, за времето на това строителство, за повода и мотива за извършване на строителството- точно и единствено от С. М. и за субективните му намерения за своене на къщата. Трима свидетели /от които двамата очевидци, присъствали на разговорите между баща и син/ потвърждават, че бащата е говорил много на С. да си построи/дострои къщата и да се задоми, като изрично е посочвал, че тази къща е за него. И тези показания, без да са опровергани от разпита на другите свидетели, се потвърждават от случилото се впоследствие- закупуване от С. М. на строителните материали и последващото строителство. Сочи се още, че тези разговори, дискусии и фактически действия /доказани по безспорен начин и с документи/, отнесени към правните норми, неизбежно формират извода, че бащата на С. М.- И. М., приживе му е предал владението върху къщата /независимо в какъв вид е била и какво после е доизградил С. М./ и оттам насетне /до смъртта си/, С. М. е установил своя, самостоятелна фактическа власт върху имота и то с намерение за своене и придобиване на собствеността. Сочи се, че ако това е така, какво решаващо значение може да имат липсата на строителни книжа и отговора на въпроса какво точно е изградено от С. М. и представлява ли то нов, самостоятелен обект.

Посочва се в жалбата, че представеното удостоверение за търпимост, също носи много важна информация /от юридическа страна/, която потвърждава позицията на ответниците. По делото не се спори, че строителните книжа /протокол за строителна линия, ниво и пр./ са на името на И.М., и съдът /на стр. 18 от решението/, е приел, че и от архитектурните проекти, и от заключението на вещото лице, че по плана на с. П. /от 1972 г./ И. М. е реализирал строеж върху държавна земя, който строеж представлява масивно жилище с външни стълби и навес. Въпреки „техническата законност“ на изграденото от И. М., през 1998г. Кметството е издало „Удостоверение за търпимост“, което удостоверение касае точно втори и трети жилищни етажи от ЗМЖС.

Изтъква се, че разсъждавайки върху въпроса „Какво е наложило да се констатира законността/търпимостта на посочените обекти, ако те са съществували и дотогава и за тях има строителна документация?“, се налага логичния, а и обективиран от събраните по делото доказателства, отговор, че е извършен нов строеж /реконструкция и ремонт/, който строеж променя техническите характеристики на обекта- масивно жилище /вече има втори и трети жилищни етажи/ и този строеж е извършен от друго лице, а не от носителя на отстъпеното право на строеж. Сочи се, че правният прочит на удостоверението подкрепя изцяло позицията на ответниците и освен, че доказва кой и какво строителство е извършил, дава така ценната информация и за анимуса на строителя.

Сочи се във въззивната жалба, че обжалваното решение е постановено и при съществени процесуални пороци, изразени в оценката на свидетелските показания, в пълното игнориране на важни писмени доказателства и в твърдения в мотивите за липса на доказателства, при положение, че такива доказателства има и то писмени. Застъпва се становище, че и анимуса на С. М. също е надлежно доказан и то до степен на безспорност. Субективните му намерения за собствено владение се извеждат от представените писмени доказателства /фактури и удостоверение за търпимост/ и последвалото строителство, които документи и действия се явяват своеобразно продължение на разговорите между баща и син. Цялото това строителство се е финансирано само от С., което е видно и от запазените и приложени в делото фактури, позволителни за извоз и пр. изразява се несъгласия с извода на районния съд, че тези фактури пораждат само облигационни отношения, при положение, че по делото има категорични доказателствазащо е строил С. и с какви намерения, и какви са били думите и действията на тогавашния собственик на къщата- баща му.

Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да

отхвърли предявения иск.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна по делото– С. И. М., В. Б. С. и С. Б. Д., от която, чрез пълномощника адв. Д. Б., в срок е постъпил писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Намира обжалвания първоинстанционен акт за правилен и обоснован, като излага подробни съображения.

В отговора на въззивната жалба въззиваемата страна сочи, че споделя изцяло изводите на решаващия състав по изключване на давността в полза на праводателя на ответниците като законово отнемане на собствеността от ищците върху посочения обем техни права върху спорния обект, поради евентуално еднолично упражняване на фактическата власт като сънаследник при условията и предпоставките за ново оригинерно придобиване на процесната сграда с параметрите й от оспорвания нотариален акт.

Сочи се, че в атакувания съдебен акт се открива подробно изложение на събрания в хода доказателствен материал поотделно и неговата съвкупност. Представено е и съдържанието и релевантността на всички документи от делото, оценката и стойността на събраните свидетелски показания, както и констатациите на допусната, назначена и изслушана СТЕ ведно с последващото тяхно обсъждане и налагане на конкретни правни изводи, които изцяло се споделят.

Изтъква се в отговора, че предмета на доказване на повдигнатия материалноправен спор е свързано с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Следователно районния съд е бил длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си вътрешно убеждение за установяване на нужния фактически състав и според собственото си становище да определи крайния му изход и основателността на исковата претенция. Формирайки ги районния съд не е допуснал грешки относно квалифициране на релевантните факти и подвеждането им под приложимата правна норма при извеждането на нужния фактически състав за всяка от страните вкл. и за доказаността на насрещно противопоставената „придобивна давност“. Решаващият състав е изпълнил и задълженията си за самостоятелен и съвкупен анализ на установеното в полза на всяка страна, независимо от вмененото пълно и главно доказване на конкретната страна /в тази насока приложение намира разрешението, дадено от ОСГК на ВКС в ТР № 11/21.03.2013г. по тълк.д. №11/2012г./, като с разрешаването е засегнал и всички повдигнати въпроси за осъществяване на владение, изхождайки от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС. По вмененото му процесуално задължение, да изясни по същество дали предположението не е оборено, видимо са изградени и съответните изводи относно държането на вещта като своя, доколкото в случая е противопоставено владение, по което е изхождал от разпределена доказателствена тежест с доклада по делото.

Сочи се, че доколкото придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав нормативно се включва поведение от физическия свят и психични състояния, съдът е съобразил изискванията в хипотезата на чл. 68, ал. 1 ЗС за определянето на придобивната давност, като включваща обективен елемент - упражняване на фактическа власт по отношение на конкретен недвижим имот и субективния елемент - вещта да се държи като своя. Това е разгледано с препратка и към чл. 79 ЗС и в търсене на разбирането за изследван сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения (представляващи субективния елемент от предметното им съдържание), както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи (представляващо обективния елемент от предметното им съдържание).

Изтъква се, че именно въз основата на извършения подробен анализ на доказателствата съдът адекватно е приел, че за процесната сграда е отстъпеното право на строеж върху държавно място /сега общински терен/ към 1963г. по първия действащ план на населеното място от 1959г. и съгласно параметрите от протокол за линия и ниво и за площта от 70,95 кв.м, както и че основната сграда е пристроявана и надстроявана без съответните процедури по действащото по време законодателство, респ. че самата сграда е реконструирана и записвана по разписните листове към съответните планове на името на общия наследодател. Обърнато е внимание и на констатациите на вещото лице по СТЕ, според което регулационните планове за населеното място от 1972г. и от 1997г. съвпадат като регулационна линия и с кадастралната карта, по които са изведените параметри на самата постройка в насоката: „виждат се стълбите и това, което е отстрани на жилищния знак което е знак за навес, а сега този навес е влязъл в жилищната сграда и по този начин вече изглежда самата сграда, а в последния етаж, между подпокривното пространство и самия етаж няма друг окачен или монолитно изграден таван, т.е че това е общо пространство, извършено е с определен вид материали, не е довършено, като етажът е на етап „груб строеж“ и не може да се приеме, че е налице функционална свързаност между втори и трети етаж“. Възприетото за установено от фактическа страна, съдът привързва с юридически обосновани разсъждения и правни изводи, възприемайки качеството на страните на наследници на общия наследодател, съгласно нормативните правила, уреждащи наследяването по закон, обективирани в чл. 5 - чл. 10 ЗН, а според представеното удостоверение за наследници и като притежатели на наследствения дял от наследството. От данните по делото се извлича, че спорната сграда е разрешена и изградена по силата на Типов договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя № 19/20.01.1963г., Протокол за дадена строителна линия и определено ниво № 18/24.10.1964г., архитектурни проекти, а относно затвърждаването на действително изграденото по време, пристрояването и надстрояването на съществуващата жилищна сграда кредитира констатациите по приетото заключение на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза, както и определя приложимото законодателство към момента на извършването им, респ. при действието на Закон за териториално и селищно устройство - ЗТСУ (Обн., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973г., в сила от 01.06.1973г.), отменен със ЗР на Закон за устройство на територията (Обн., ДВ, бр. 1 от 02.01.2001г., в сила от 31.03.2001г.). Нормативно обоснована на хипотезата на чл. 55-56 ЗТСУ (отм.) е и квалификацията за вида и параметрите на съществуваща постройката с функционална обвързаност на 2 и 3 етаж и общо подпокривно пространство /като обща част/, в която не са обособени отделни самостоятелни обекти в съответните етажи.

Сочи се, че по аргумент от чл. 18 ЗЗД (Обн., ДВ, бр. 275 от •••.1950г., в сила от 01.01.1951г.) правилно е игнорирано и отчетено без нужния вещноправен ефект от съда и насрещно противопоставеното еднолично осъществено пристрояване и надстрояване на 2 и 3 етаж на съществуващата жилищна сграда, както и наведеното устно обещание/съгласие на документално определения собственик И. К. М., за оставане на целия имот единствено на сина му С. М. /бащата на ответниците/, както и да си построи още два етажа над съществуващия зимничен етаж. Сочи се също, че в такава насока действително не са представени писмени доказателства за същинско нотариално разпореждане в негова полза или за надлежно отстъпено право на строеж за пристрояване/ надстрояване върху чужд имот (държавната тогава и сега общинска земя), както и няма данни за издадено съответно разрешение за строеж при действието на ЗТСУ или впоследствие на ЗУТ. Обосновано са изключени с доказателствена стойност и за разкриване на елементите на изследвания фактически състав ангажираните фактури за строителни материали, доколкото няма други преки или косвени данни същите да се отнасят до разходи за изграждане на спорния имот или да установяват неговата еднолична реконструкция. Абсолютно обосновано е и последващото изграждане на правната постановка и статус на всяка от страните, с препратка към понятията, изискванията и предпоставките от закона за извличане на правната същност на елементите на общата давност (чл. 79, ал. 1 ЗС) като юридическа последица на определения фактически състав.

В този смисъл, се сочи, че е правилна преценката за липсата на завладяване с промяната в намерението като упражнявана фактическа власт вместо за другиго, изключително и само за себе си, което да намира търсената от законодателя външна проява чрез недвусмислени действия, които да отричат правата на досегашните реални собственици или владелци. С оглед на обсъдените и анализирани доказателства въззиваемата страна споделя категоричните изводи за недоказване в процеса на предпоставките на придобивната давност на сънаследствен недвижим имот в полза на праводателя на ответниците, ведно с произтичащите от това за тях правни последици и според тълкуванията от ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК за отричане на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между страните като сънаследници. Поддържа се с писмения отговор, че от събраните пред първоинстационния съд доказателства не се установява завладяване на наследствения имот и на частите на остоналите сънаследници и промяна която да манифестира пред тях, осъществяване на действия отблъскващи владението им и установяване на своене, както и извършени от страна на С. М. правни действия по характер такива, че от тях по явен и недвусмислен начин да се показва намерение за своене за себе си, спрямо брат му и дъщерите на сестра му, съобразно приетото в тази насока от съдебната практика. Така с писмния отговор на въззивната жалба, подкепят се изцяло изводите на първоинстанционния съд, за изключване на давността в полза на праводателя на тветниците, като законово отнемане на собствеността на ищците в обема на техните наследствени права, обуславящи извода за придобиване собствеността върху процесната сграда на ново оригинерно основание, с параметрите посочени в оспорения констативен нотариален акт. Изтъква се, че всеки съд следва да преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК той е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. Разпоредбата на чл. 5 ГПК вменява на съда и задължение да осигури точното прилагане на закона, като трябва да намери приложение на конкретно установената в публичен интерес материално-правна норма. Без извършването на подробен и точен анализ на целия събран доказателствен материал, съобразно позициите на страните и приетата за установена фактическа обстановка в процеса, съдът е изградил своето вътрешното убеждение и наложил правилна правна квалификация на спорното правоотношение. В обсега на изследване са попаднали всички значими за правилното решаване на спора факти и обстоятелства, ведно със съблюдаване за прилагането на материалния и процесуалния закон. Не са допуснати грешки на съда относно релевантните за делото факти и тяхното подвеждане под хипотезиса на съответната материалноправна норма. Обосновавайки акта си първата инстанция е изложила състоятелните и крайно логични изводи, които кореспондират с доказателствения материал, изискванията на закона и приложимата задължителна съдебна практика. При разрешаването на спора съдът е обсъдил всички установени по делото обстоятелства и не подхождал избирателно, спирайки се на всяко от тях и кредитирайки правилно като безпротиворечиви, последователни и обективни свидетелските показания на ищците и тяхната действителна доказателствена стойност за процеса и съвпадение с други данни по делото. Видимо в дейността си съдът не е загърбил задължението си да решава делата според точния смисъл на законите, принципите на правото, обичая и морала, както и правилно е тълкувал и приложил съответните правни норми с оглед на пълното и точно обосноваване на тяхното наложително прилагане /арг. от посочената норма на чл. 5 ГПК/. Разрешението на спора е съобразено и с общия принцип на чл. 235 от ГПК и се явява адекватно мотивирано по см. на чл. 236, ал. 2 от ГПК, тъй като съдържа задължителното цялостно обсъждане на доказателствата в процеса, всестранно и в тяхната съвкупност.

Сочи се, че при разрешаването на настоящия спор не е допуснато процесуално отклонение от установени гражданскоправни принципи и норми, едностранчиво изследване или тълкуване на част от релевантните факти и доказателства по делото, както и не съставлява погрешно изключване на елементите от определения за основателност на иска фактически състав. Напротив, открива се обосноваване на изводите и изграждане на вътрешно убеждение по установената в цялост фактическа и правна страна на спора, за да се стигне до правилна мотивирана диспозиция, кореспондираща с приложението на закона и установената съдебна практика.

Предвид изложеното в отговора на въззивната жалба, въззиваемата страна навежда довод, че депозираната въззивна жалба е лишена от правна логика, аргументация и разсъждения и не сочи на незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Повдигането на въззивната ревизия е обвързана с доводи от последователно отразени като неправилни съдебни действия, които не са привързани с реално процесуално отклонение от общите принципи на гражданския процес при развитието на делото, доклада на съда, разпределянето на доказателствената тежест и/или отчитане на доказателствените искания/възражения и становища на страните и техния анализ.

Сочи се, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона и доводи в обратна насока са несъстоятелни. Разрешаването на казуса по същество не налага критична въззивна ревизия на първоинстанционния акт поради нарушаване на процесуалните правила, точното прилагане на изискванията на материалния закон и задължителната съдебна практика на ВКС. Въззивните доводи изнасят неправилно посочване и анализ на развитието на производството, както и не се касае за неправилност в мотивацията и изводите на съда, доколкото произнасянето кореспондира с доказателствения материал и установените с него факти и обстоятелства от предмета. Изведените аргументи за незаконосъобразност и порочността в съдебното произнасяне са изградени върху странно едностранчиво интерпретиране на свидетелските показания и др. доказателства, без конкретно посочване на същински нарушения в прилагането на материалния закон и процесуалните правила.

Въззиваемата страна не споделя разсъжденията и трактовката на жалбоподателя по събрания доказателствени материал, послужил за изграждането на вътрешното убеждение у състава на съда, както и вижданията на въззивниците, че съдът не е обосновал /мотивирал своя акт и не е анализирал всички доказателства. В решението видимо е отграничено кредитирането на доказателства с извеждане на нужната релевантност и обоснованост за спора, поотделно и в тяхната съвкупност. Не се касае и за посочените съществени грешки на съда по прилагането на правото чрез наложената квалификация или някакво опорочаване на диспозитивното/ служебното начало или пък несъблюдаване на съдопроизводствените правила. Не споделя, че се касае за недостатъчност/необоснованост в мотивацията на съдебния акт или за намалено съдържание. Не може да се определи и, че се открива непълнота в мотивите на съда по см. на чл. 236, ал. 2 от ГПК или пък за наличие на отклонение откъм обем.

Сочи се в отговора, че видно от съдържанието на атакувания акт е , че произнасянето е подробно мотивирано, последователно и обосновано на конкретни доказателства и тяхната удостоверителна стойност, ведно със следственото му привързване с релевантните за спора факти/обстоятелства за повдигнатия спор.

Навежда се, че в голямата си част обжалването е основано на разсъждения и търсени изводи с ирелевантно значение за процеса, без да се отчита обвързването на съда от доклада по делото, разпределената доказателствена тежест, процесуалните действия на страните и събрания доказателствен материал, въз основа на които съдът е решил делото по вътрешното си убеждение. Именно в съответствие процесуалната активност /или процесуалното бездействие/ са предприети съответни действия по попълването на делото с доказателства като съдът е допуснал събирането на такива по предвидените в ГПК процесуални средства. Гласните доказателства са ценени от съда по см. на чл. 172 от ГПК с нужното отношение към значимите обстоятелства за установяване на конкретното фактическо положение и за отношенията между страните по делото. При изпълнение на задълженията си по чл. 235 от ГПК при решаването на спора и в синхрон с оС.лия доказателствен материал, съдът е отчел всички писмени данни за фактите по делото, които имат значение за определянето на съответния правен статут на страните в производството според материалните им права върху спорното имущество.

Посочва се в отговора, че в случая липсва възражение или оспорване по доклада на съда, по разпределянето на доказателствената тежест в производството, а в търсене на елементите на давността в полза на ответната страна в процеса не са събрани убедителни гласни доказателства или годни писмени такива. Не се касае за пропуск на първата инстанция, доколкото подробно са обсъдени от съда всички редовно и своевременно събрани данни и информация, с което е изпълнил изцяло вменените му от ГПК процесуални задължения. Съдържанието на жалбата представлява едностранчива интерпретация и специален прочит на процесуалните правила и задължения на съда по ГПК, а хаотичните въззивни доводи, който е обоснован, адекватно мотивиран и представлява правилно разрешаване на правния спор.

Иска се от въззивния съд да остави без уважение депозираната въззивна жалба по наведените въззивни доводи за обжалване и да потвърди, като правилен, законосъобразен и обоснован, атакуваният с нея съдебен акт № 285/03.09.2025г., постановен по гр.дело № 537/2024г. по описа на PC П., както и да бъдат присъдени на въззиваемата страна сторените и пред въззивната инстанция съдебни разноски , съгласно списъка по чл. 80 от ГПК. С въззивната жалба, подадена от Е. С. М., чрез процесуалния представител адв. В. Г., също са изложени съображения за неправилност първоинстанционното решение.

Сочи се, че районният съд е направил непълен и погрешен анализ на събраните по делото доказателства и въз основа на това е постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Дал е вяра на свидетелските показания на ищцовата страна, които са противоречиви и на места доказано неистински и въобще не е коментирал част от изнесеното от страна на свидетелите на ответниците, които свидетелски показания са логични, последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с писмените доказателства по делото. Дава се вяра по отношение на строителството на къщата на свидетелката И.,••••

Сочи се също, че за сметка на вярата, която се дава на горните свидетели /никой от които не е влизал в процесната къща/, съдът не обсъжда голяма част от изнесеното от свидетелите К. и Т.. Първият от тях е непосредствен съсед на имота от раждането си до ден днешен, а втората е живяла в процесния имот повече от 15 години.

Застъпва се становище, че решаващият съд не е разбрал добре или не е изтълкувал правилно и казаното от вещото лице по че процесуалния представител на въззивницата М., тъй като е бил там при огледа на къщата и знае какво е посочило вещото лице на място. На негов въпрос дали от огледа на място може да се установи дали последното застрояване е правено преди 1989-1990г. или след това, в.л. В.-Ч. отговорила, че по вида на тухлите – това са гръцки тухли и според нея тези тухли са навлезли в употреба в България след 1989г. На последващ въпрос дали е забелязала такива тухли на втория етаж, в.л. отговорила „На втория жилищен етаж, там където влезнахме в стаите, вътре в самите стаи не, но отвън откъм улицата имаше всъщност колони и тухли от този вид“. Сочи се, че от този отговор на вещото лице, съдията по делото на страница 20-та от решението прави извод, че тези тухли са използвани само за пристрояването на стьлбищната клетка и за последния етаж от сградата. Този извод противоречи както на казаното от вещото лице, така и на заявеното от свидетелите К. и Т., а и от заявеното от свидетеля А. /свидетел на ищците/, който ясно обособява стара и нова къща по това кое е измазано и кое не и никъде не говори за неизмазана стълбищна клетка, а за неизмазани етажи, като твърди, че неизмазаните всъщност са новата къща, което напълно кореспондира с обективната истина. Изтъква се, че в решението има и още един изключително неправилен и противоречащ с целия доказателствен материал извод, а именно, „че не е установено по делото наличие на преградни стени в така изграденото трето ниво на сградата, тъй като същото представлява едно помещение без обособени в него обекти, съдът „намира, че третото ниво на сградата представлява подпокривно пространство, което по естеството си е обща част и не може да бъде обект на давностно владение.“ Сочи се, че това твърдение на съда, освен че противоречи с голяма част от свидетелските показания се оборва и от отговорите на въпросите на вещото лице и снимковия материал към експертизата – „на фотоснимка 5, стр. 8 е направена снимка на трети етаж и се вижда, че има и разпределителни стени, има стени които са вътре в самия трети етаж“.

Въззивницата М., чрез процесуалния си представител, сочи, че в настоящата жалба набляга толкова на факта на строителството на къщата и безспорните доказателства, че именно нейния наследодател я е строил, не защото се заблуждава, че строейки без необходимите строителни книжа той авТ.тично става собственик на построеното, а заради факта, че той на практика е построил цялата къща /св. К. - С. бутнал покрива, всичко бутнал, а от основата оС.ли само каменните зидове..../ е показвало по недвусмислен начин намерението му за своене на вече построеното от него. Братът на С. и сестрата на С. са знаели за това строителство. Твърдят, че дори на моменти са помагали на С., но не са му се противопоставили. Не са, защото са знаели, че владението е преминало върху С. по волята на техния баща, още преди С. да започне да строи /изнесено от свидетелите Ка. и Т./. Фактът на строителството бил признат и от процесуалния представител на ищците и от единия от самите ищци - С. М., който недвусмислено заявил, че брат му С. е бутнал стария таван и е наливал плоча и колони.

Сочи се, че основният мотив, поради който съдията по делото уважава иска на ищците е, че С. М. не бил демонстрирал пред оС.лите съсобственици промяна в намерението си от ползване в своене на имота. Съдът приема, че в случая не е приложима презумпция на чл. 69 от ЗС, тъй като съгласно постановките на TP № 1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. дело № 1 от 2012г. на ОСГК, презумпцията по чл. 69 от ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.

Въззивницата М., чрез процесуалния си представител, сочи, че не споделя и горното мнение на съда. Застъпва становище, че в настоящия случай презумпцията на чл. 69 от ЗС е налице, тъй като ако се обърне внимание на момента на завладяването на имота, а именно предаването на владението от баща на син /от И. М. на С. М./ и времето на строителството, извършено от С. М., ще се установи, че последният е завладял имота много преди смъртта на общия наследодател и към този момент имотът въобще не е бил съсобствен. Владението и намерението за своене са били явни и това било доказа в процеса. Сочи се, че няма как в случая да се твърди за владение установено по скрит начин, тъй като от доказателствата по делото, включително и всички свидетелски показания се установява категорично, че и всички ищци по делото са знаели за това строителство и не са му се противопоставили. Сочи се, че съгласно Решение № 97 от 19.10.2020г. по гр.д. № 325/2020г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си. Такъв е и настоящия случай. Взаимоотношенията между страните не са били влошени, тъй като приживе никой не е оспорвал правото на собственост на С. М. върху процесния имот. От датата на започване на строителството на къщата- 1989- 1990г. до смъртта на общия наследодате - •••год. е изминал период по-дълъг от 10 години, през което време С. е демонстрирал, че владее къщата като собствена (доказващо се от факта на строителството и свидетелските показания на свидетелите К. и Т.) и през този период е действала презумпцията на чл. 69 от ЗС. Следователно С. М. е С.л фактически собственик на тази къща още преди смъртта на баща му.

Не се споделя също тезата на съда, че наследодателя на ответниците е построил голямата част от къщата, но въпреки това е бил владелец на 1/3 от нея и държател на оС.лите 2/3. Сочи се, че владението на С. М. е било дотолкова явно за всички, че Кметството в село П. му е издало удостоверение, от което е видно, че той като собственик извършва реконструкция на сграда. В настоящия случай чрез строителството на къщата са извършени такива действия от страна на С. М. и те са били дотолкова видни за оС.лите, че никой от тях не се е опитвал да упражни никаква власт върху къщата, докато той е бил жив. В тази насока се позовава на Решение № 50150 от 29.06.2023г. по гр. д. № 244/2022г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, в което е разяснено, че в съдебната практика и в правната теория се приема, че владението е явно, когато фактическата власт се упражнява чрез действия, за които всеки заинтересован, включително и собственикът, може да узнае; че е постоянно, когато владелецът извършва такива действия, които изразяват воля трайно да се държи вещта; че е непрекъснато, когато владелецът не е изоставил или не е бил лишен от фактическа власт върху вещта за повече от 6 месеца; че е спокойно, когато не е установено и не се поддържа с насилие по отношение на предишния владелец. В мотивите на последното решение е възприето, че строителството и ремонтите на дадена сграда са такива явни действия с владелчески характер по стопанисването и ползването на сградата.

Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Препис от въззивната жалба на Е. С. М. е връчен на въззиваемата страна по делото – С. И. М., В. Б. С. и С. Б. Д., от която, чрез пълномощника адв. Д. Б., в срок е постъпил писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Намира обжалвания първоинстанционен акт за правилен и обоснован, като излага подробни съображения. В отговора на въззивната жалба, подадена от Е. С. М., са изложени съображения, които преповтарят изложените такива в отговора на въззивната жалба, подадена К. С. Б.. Поддържа се с писмения отговор на въззивната жалба на Е. С. М., чрез адв. В. Г., че завладяването изцяло или на частите на оС.лите сънаследници следва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и осигуряващи своене, освен ако това е обективно невъзможно/Решение № 7 от 10.09.2018г. по гр.д. № 1903/2017г. на ВКС, II гр.о./ Подкрепят се изводите на първоинстационния съд в обжалваното съдебно решение, за изключване на давността в полза на праводателя на тветниците, като законово отнемане на собствеността на ищците в обема на техните наследствени права, обуславящи извода за придобиване собствеността върху процесната сграда на ново оригинерно основание, с параметрите посочени в оспорения констативен нотариален акт. Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 вр. с чл. 262 ГПК, намира подадените въззивни жалби за допустими като подадени в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същите отговарят на изискванията по чл. 260 и чл. 261 от ГПК и са редовни. Осъществена е процедурата по чл. 263 от ГПК. Писмените отговори към въззивната жалба са представени от насрещната страна- правно легитимирана да навежда възражения срещу оплакванията във въззивната жалба, като не са просрочени и отговарят на изискванията на закона за съдържание и форма. При устните състезания по делото, пълномощниците а страните поддържат доводите и възраженията си, изложени с въззивните жалби и отговорите към тях.

Страните претендират заплащането на направените пред настоящата съдебна инстанция разноски.

Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на жалбоподателката Е. С. М.а – Г.а.

За да се произнесе в рамките на обхвата на дължимата въззивна проверка, настоящият състав на ОС Бл., съобрази следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на предявени обективно съединени искове- установителен с правно основание чл.124 от ГПК и акцесорен отменителен иск по чл. 537 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по ИМ предявена от С. И. М., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр. Б., ж.к. „Е.“ бл., ет., ап., В. Б. С., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес с. П., общ. П., ул. „С.“ №, и В. Б. С., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр. П., ул. „П.“ № , чрез адв. Д. Г. Б., като процесуален представител и съдебен адресат на служебен адрес гр. Бл., ул. „Т. А.“ №, ет., офис №, срещу Е. С. М.а - Г.а, ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес гр. П., ул. „М.“ № , ет., и К. С. Б., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес с. П., общ. П., ул. „С.“ №. Сочи се в исковата молба, че съгласно Удостоверение за наследници № 068/05.02.2024г., издадено от Община П., страните са законни наследници на И. К. М., ЕГН ••••••••••, б.ж. на с. П., общ. П., починал на .. г., като първият ищец е негов син и пряк наследник, втората и третата ищци са негови внучки, респ. явяват се негови наследници по права линия и по право на заместване в низходящ ред от своята майка - Д.И.а Д., ЕГН ••••••••••, б.ж. на с. П., общ. П., починала на .г., а ответниците са негови внучки и се явяват негови наследници по права линия, наследявайки го по право на заместване в низходящ ред от баща им - С. И. М., ЕГН ••••••••••, б.ж. на с. П., общ. П., починал на . г.

Наведени са фактически твърдения, че в наследствената маса на общия наследодател попада и изградената от него семейна Триетажна масивна жилищна сграда, построена въз основа на отстъпено право на строеж върху общински терен, за който е отреден УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., общ. П., обл. Бл., с административен адрес: с. П., общ. П., обл. Бл., ул. „С.“ № *, със застроена площ по графични данни от 106 кв.м. и разгъната такава от 318 кв.м., при граници и съседи на съответния УПИ: улица, УПИ XI-358 и УПИ XI-360, който съгласно Скица № *-420914/23.04.2024г., издадена от СГКК-Бл., към настощия момент съставлява недвижим имот- Сграда с идентификатор 59077.500.359.1, с адрес на сградата: област Бл., община П., с. П., п.к. 2890, ул. „С.“ № * по действащите КККР, одобрени със Заповед № РД-18-9/21.01.2022г. на Изпълнителен директор на АГКК, която е със застроена площ от 106 кв.м., брой етажи: 3, брой СОС: няма данни, с предназначение: Жилищна сграда - еднофамилна и разположена в Поземлен имот с идентификатор 59077.500.359, който е вид собственост: Общинска частна, вид територия: Урбанизирана, НТП: Ниско застрояване (до 10 m), с площ 687 кв.м., и стар номер: 359, квартал: 30, парцел: XI.

Твърди се с ИМ, че процесната сграда и отредения за нея УПИ са стопанисвани и управлявани от семействата на ищците, като в сградата до смъртта си живеел бащата на ответниците- С. И. М.. Поддържа се от ищцовата страна, че последният никога не оспорвал съсобствеността на оС.лите сънаследници и осъзнавал, че е обикновен държател на оС.лите наследствени дялове от построената в имота сграда и преди смъртта си не противопоставял намеренията си да ги лишава от тях.

•••••••••••••••

••••••••••••••

За да обоснават правния си интерес от предявените искове, ищците твърдят че са съсобственици с ответниците върху спорната сграда, при квоти на съсобственост: 1/3 ид.ч. за ищеца С. И. М., 1/6 ид.ч. за ищцата В. Б. С. и 1/6 ид.ч. за ищцата С. Б. Д., като се легтитимират като ищци по делото на основание наследствено правоприемство. Оспорвайки правния ефект от извършените правни действия за признаване на изключителни права по давност в полза на С. И. М., поддържат че ответниците Е. С. М. и К. С. Б. разполагат единствено с транслираните им по наследство и право на заместване квоти от техния баща С. И. М.- по 1/6 ид.ч. върху триетажната сграда и то в съсобственост с ищците. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците Е. С. М.а- Г.а, с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. П., общ. П, обл. Бл., ул. •••, и К. С. Б., с ЕГН ••••••••••, с адрес с. П., общ. П., обл. Бл., ул. „С.“ №, правото на собственост на ищците върху Триетажна масивна жилищна сграда, построена чрез отстъпено право на строеж върху общински терен, за който е отреден УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., общ. П., обл. Бл., с административен адрес: с. П., общ. П., обл. Бл., ул. „С.“ № *, със застроена площ по графични данни от 106 кв.м. и разгъната такава от 318 кв.м., при граници и съседи на съответния УПИ: улица, УПИ XI-358 и УПИ XI-360, който недвижим имот понастоящем е заснет и се индивидуализира съгласно Скица на имота № *-420914/23.04.2024 г., издадена от АГКК/СГКК-Бл. като Сграда с идентификатор № 59077.500.359.1, с адрес на сградата: обл. Бл., общ. П., с. П., п.к. 2890, ул. „С.“ № * по действащите КККР, одобрени със Заповед № РД-18-9/21.01.2022 г. на Изпълнителен директор на АГКК, която е със застроена площ от 106 кв.м., брой етажи: 3, брой СОС: няма данни, с предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна, разположена в Поземлен имот с идентификатор № 59077.500.359, който е вид собственост: Общинска частна, вид територия: Урбанизирана, НТП: Ниско застрояване (до 10 m), с площ 687 кв.м., и стар номер: 359, квартал: 30, парцел: XI, при следните квоти на съсобственост: 1/3 ид.ч. за ищеца С. И. М., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Б., обл. Бл., ж.к.““ бл., ет., ап., както и 1/6 ид.ч. за ищцата В. Б. С., с ЕГН ••••••••••, с адрес: с. П., общ. П., обл. Б., ул. ••• и 1/6 ид.ч. за ищцата С. Б. Д., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. П., обл. Бл., ул. „П.“ № , които идеални части от предмета на Нотариален акт № 012, том II, дело № 210 от 17.11.2021 г. на нотариус Е. В., вписан в регистъра на Нотариалната камара на Р България под № 287 и с район на действие РС-П., който акт е вписан в СлВп с дв.вх^г. № 2504/17.11.2021 г., вх.рег. № 2509/17.11.2021 г., Акт № 197, том IX, дело № *60/2021 г., имотна парт. 42746, необосновано и без правно основание са признати за изключителна собственост по давност в полза на наследодателя на ответниците С. И. М., с ЕГН ••••••••••, бивш жител на с. П., общ. П., обл. Бл., поч. на..г. Предявен е акцесорен иск с правно основание- чл. 537, ал. 2 от ГПК, с който се иска от съда да отмени издадения в полза на ответника С. И. М., с ЕГН ••••••••••, бивш жител на с. П., общ. П., обл. Бл., поч. на 25.09.2022г., констативен акт обективиран по съдържание в Нотариален акт № 012, том II, дело № 210 от 17.11.2021 г. на нотариус Елена Василева, вписан в регистъра на Нотариалната камара на Р България под № 287 и с район на действие РС-П., който акт е вписан в СлВп с дв.вх.рег. № 2504/17.11.2021 г., вх.рег. № 2509/17.11.2021 г., Акт № 197, том IX, дело № *60/2021 г., имотна парт. 42746, за удостоверяване на правото на собственост, придобито по давност върху недвижим имот- Триетажна масивна жилищна сграда, построена чрез отстъпено право на строеж върху общински терен, за който е отреден УПИ Х1-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., общ. П., обл. Бл., с административен адрес: с. П., общ. П., обл. Бл., ул. „С.“ № *, със застроена площ по графични данни от 106 кв.м. и разгъната такава от 318 кв.м., при граници и съседи на съответния УПИ: улица, УПИ Х!-358 и УПИ ХЬ360. Понастоящем същия недвижим имот е заснет, се индивидуализира съгласно Скица на имота № *-420914/23.04.2024 г., издадена от АГКК/СГКК-Бл. като Сграда с идентификатор № 59077.500.359.1, с адрес на сградата: обл. Бл., общ. П., с. П., п.к. 2890, ул. „С.“ № * по действащите КККР, одобрени със Заповед № РД-18-9/21.01.2022 г. на Изпълнителен директор на АГКК, която е със застроена площ от 106 кв.м., брой етажи: 3, брой СОС: няма данни, с предназначение: Жилищна сграда-еднофамилна и разположена в Поземлен имот с идентификатор № 59077.500.359, който е вид собственост: Общинска частна, вид територия: Урбанизирана, НТП: Ниско застрояване (до 10 m), с площ 687 кв.м., и стар номер: 359, квартал: 30, парцел: XI, като се иска отмяна на констативния нотариален акт до обема на права и размера на заявеното с настоящата ИМ наследствено правоприемство и до съответните наследствени квоти на съсобственост от съответния ред на наследяване, уреден с чл. 5 и сл. от ЗН, а именно до: 1/3 ид.ч. за ищеца С. И. М., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Бл., обл. Бл., ж.к. „Е.“ бл. * ет. 3, ап. 9, както и 1/6 ид.ч. за ищцата В. Б. С., с ЕГН ••••••••••, с адрес: с. П., общ. П., обл. Бл., ул. ••• и 1/6 ид.ч. за ищцата С. Б. Д., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. П., обл. Бл., ул. „П.“ №.

Претендират се сторените по делото съдебни и деловодни разноски.

С отговора на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, ответниците- Е. С. М.а – Г.а и К. С. Б., чрез пълномощника им- адв. В. Г., оспорват предявените искове като недопустими и неоснователни, молят за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебните разноски. С писмения отговор на ИМ се оспорват всички твърдения навадени с ИМ, като се възразява че същите не отговарят на обективната истина. Не се оспорва едиствено факта, че наследодателят на ответниците С. И. М. е живял в процесната къща и след смъртта на баща си, като е починал там. Не се оспорва и твърдението за родствени връзки между страните поради общия наследодател- И. К. М., б.ж. на с. П., починал •••.•••г.

Възразява се с писмения отговор на ИМ, че процесния недвижим имот също би следвало да бъде част от наследствената маса от наследството на И. К. М., на който е било издадено разрешение за строеж върху общинска земя, като се навеждат доводи от ответната страна че процесната жилищна сграда всъщност е изградена от С. И. М., наследодател на ответниците с негови сили и средства. Поддържа се от ответната страна пред първоинстанционния съд, че общия наследодател на страните И. К. М. е изградил процесната къща само на един приземен етаж с градоред. Твърди се че изграждането на втория и третия жилищен етаж е извршено от С. И. М. и изцяло с негови средства, за което по делото са представени писмени доказателства- фактури за закупуване на строителни материали. Основният аргумент на ответната страна в подкрепа на доводите за това че процесния имот е собственост само на наследодателят на ответниците е твърдението, че след 1985г. между бащата И. К. М. и сина му С. И. М. е имало устна договорка, по силата на която И. е разрешил на сина си С. да построи още два етажа, като построеното да остане за сина му.

Навеждат се твърдения с отговора на ИМ, че С. М. е построил още два етажа над построения зимничен етаж, като изградил и плочата над този етаж, като всичко построено от С. М. било със собствени средства и труд. •••

Сочи се с писмения отговор на ИМ, че••••

Ответниците релевират, че ищците не са се включили по никакъв начин в строителството на процесната сграда, не са влагали собствени средства, както и че не са се противопоставили на това строителство. Сочат, че извършването на строителството от страна на С. М. се доказва от Удостоверение № 937 от 28.08.1998г., издадено от Кметство с. П., общ. П., с което се удостоверява, че С. И. М. е собственик на ЧЖС по ЗРП на с. П..

С писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК, оспорват се твърденията на ищците с ИМ- ••••

Оспорват се пред първоинстанционния съд и тъврденията наведени с ИМ- ••• Ответниците твърдят, че от началото на 2020г. са осигурявали храна, използвайки и услугите на социалния патронаж към Община П., и необходимите медицински грижи за••••••• Предвид изложеното, иска се от ответната страна от съда, да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани. Претендират се сторените по делото разноски. По делото пред РС П. са събрани писмени и гласни доказателства, разпитани са свидетелите А. Г. И., И. Х. И., И. А. А., Ж. М. К., Д. М. Т. и Д.И.К..

Изслушано е заключението на вещото лице инж. И. В.-Ч. по назначената и приета от съда съдебно-техническа експертиза.

Пред въззивния съд не са правени от страните доказателствени искания и не са събирани нови доказателства.

С обжалваното Решение № 285/03.09.2025г., постановено по гр.д. № 537/2024г. по описа на РС П., първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 124 от ГПК и субсидиарния иск по чл. 537 ал. 2 от ГПК, като основателни. Въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност, съставът на РС П. е стигнал до извода, че общия наследодател на страните- И. К. М. е С.л собственик на построената върху държавна земя жилищна сграда, състояща се от приземен етаж, сред реализирането на отстъпеното му право на строеж и по силата на чл. 1, ал. 2 във връзка с ал. 1 от действащия към онзи момент Указ № 115 от 01.04.1954г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно стопанство, издаден от Председателя на Президиума на Народното събрание (обн., Изв., бр. 28 от 06.04.1954г.) Съдът е приел че поддържаните от ответната страна доводи за устни, неформални уговорки между баща И. К. М. и син С. И. М., не са произвели вещноправен ефект, тъй като съгласно императивното изискване на чл. 18 ЗЗД (Обн., ДВ, бр. 275 от •••.1950 г., в сила от 01.01.1951 г.), действало и към момента на твърдените уговорки, договорите за прехвърляне на собственост или учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. В случая липсва нотариален акт или друг писмен акт, посредством който И. М. да се е разпоредил с построената от последния сграда в полза на сина си С. М., по начин да легитимира наследодателят на ответниците като собственик на построената жилищна сграда. В мотивите си към обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е приел че върху така изградената едноетажна жилищна сграда е извършено пристрояване и надстрояване на съществуващата жилищна сграда, но без да е издавано разрешение за пристрояване или надстрояване, т.е. в отклонение от съществуващите законови норми, действащи към момента на раелазирането на незаконния строеж, което е наложило издаването на удостоверение за търпимост по смисъла на § 127 ал.1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, на наследниците на И. К. М.. Прието е, че извършването на строителство върху чужд имот и без надлежното разрешение не води авТ.тично до възникване в полза на строителя на вещното право на собственост, а по-скоро създава облигационна обвързаност между собственика и строителя за направените подобрения с оглед увеличението стойността на имота. Доколкото съдът е приел че по делото се установява, че посредством пристрояването и надстрояването на съществуващата жилищна сграда не са възникнали нови самостоятелни обекти, които да бъдат годни за самостоятелно ползване, респективно по отношение на които да е осъществявано отделно владение извън това на главната вещ, към която същите са присъединени, и поради което собственик на допълнително построеното е собственикът на обекта, към който то е присъединено, след смъртта на собственика И. К. М., по отношение на процесната жилищна сграда е възникнала съсобственост между неговите наследници по закон-ищците и наследодателят на ответниците.

В мотивите към обжалваното Решение № 285/03.09.2025г., постановено по гр.д. № 537/2024г. по описа на РС – П., прието е още от първоинстанционния съд, че наследствен недвижим имот може да се придобие по давност единствено в хипотезата когато сънаследник промени държанието на съсобствения имот във владение за себе си, тъй като упражняващият фактическата власт сънаследник е владелец на своя дял и държател на частите на другите. Поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Сънаследникът може да измени основанието, на което държи във владение само за себе си, като отрече правото на оС.лите сънаследници, единствено ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му бъде възприета от оС.лите съсобственици. В тежест на лицето, което твърди наличие на придобивна давност е нейното доказване, което следва да бъде главно, пълно и пряко, осъществено по начин, че да се създаде абсолютна увереност и сигурно убеждение във верността на наведените фактически твърдения. Прието е че въз основа на събраните по делото доказателства не се установява, наследодателят на ответниците- С. И. М., да е извършвал такива действия спрямо другите сънаследници. Такива не произтичат и от анализа на свидетелските показания, тъй като същите установяват владелеца на имота, но не и манифестиране на промяна на основанието- на промяна на държането във владение по отношение на претендираните от ищците идеални части от имота. Първоинстанционният съд е приел, че от ответната страна не са ангажирани каквито и да е доказателства относно манифестиране спрямо оС.лите наследници на И. К. М.- намерението на техния

наследодател- С. И. М. да владее имота само за себе си, нито такива, с които се установява отблъскване на владението на ищците като съсобственици на процесния имот. При изложените съображения предявените обективно съединени искове по чл. 124 от ГПК и чл. 537 ал.2 от ГПК са били уважени като основателни.

Срещу решението на РС П. е депозирана въззивна жалба от ответниците по делото, въз основа на която е образувано настоящото въззивно производство.

Въз основа на събраните по делото доказателства пред първата съдебна инстанция, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, настоящият състав на ОС Бл., приема за установено и доказано от фактическа страна следното:

Установено е по делото че страните имат общ наследодател- И. К. М.. Съгласно удостоверение за наследници с изх. № 068 от 05.02.2024г., издадено от Кметство с. П., Община П., И. К. М., ЕГН ••••••••••, б.ж. на с. П., общ. П., е починал на •••.•••г., като е оставил за свои наследници по закон, както следва: 1. ищецът С. И. М., ЕГН: •••••••••• - син; 2. Д. Д., ЕГН: •••••••••• - дъщеря, починала на ••••••г. и оставила за свои наследници по право на заместване две дъщери - ищците В. Б. С., ЕГН •••••••••• и С. Б. Д., ЕГН ••••••••••; 3. С. И. М., ЕГН •••••••••• - син, починал на 25.09.2022г. и оставил за свои наследници по право на зазестване две дъщери- ответниците Е. С. М.а- Г.а, ЕГН •••••••••• и К. С. Б., ЕГН ••••••••••.

Пред РС П. е представен от страните и приет като писмено доказателство- Типов договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя № 19 от 20.01.1963г., подписан от страните- Председателя на общ. народен съвет- с. П. и И. К. М. от с. П., с който на последния се учредява правото на строеж върху държавно урегулирано място от 725 кв.м., съставляващо парцел № XI, квартал № 4, намиращо се в с. П., за постройка на жилищна сграда съобразно одобрен план с качествени материали срещу заплащане на сума, като строителят е задължен да застрои отстъпеното му място по одобрения план в срок от 2 години.

Не е спорно между страните, а установява се и от събраните писмени доказателства, че отстъпеното право на строеж е било реализирано в указания в договора срок, като е била построена едноетажна жилищна сграда с гредоред, от общия наследодател на страните- И. К. М..

От РС П. са били изискани от Община П. документи, касаещи жилищна сграда построена в УПИ XI, кв. 30 по плана на с. П., общ. П., като са били представени и приети като писмени доказателства заверени копия от Типов договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя № 19 от 20.01.1963г.; архитектурни проекти, одобрени от Гл. окръжен архитект- гр. Бл. на 15.10.1967г.; количествена сметка; Протокол за дадена строителна линия и определено ниво № 18 от 24.10.1964г.

Съгласно Удостоверение за декларирани данни с Изх. № УД000746/17.07.2024г., издадено от Община П., за декларирани данни от лицето И. К. М., последният е декларирал пред данъчните органи, че е собственик на сграда или част от нея, построена върху държавен или общински имот- жилище с РЗП 285,00кв.м., РЗП мазе 30,00кв.м., РЗП Обект 170,00 кв.м. и РЗП таван 85,00 кв.м.

От ответната страна пред първоинстанционния съд са представени фактури за закупени от С. И. М. строителни материали в периода 1989г.-1994г., както и позволителни за извозване на дървен материал в периода 1989г.-1997г.; Удостоверение № 937 от 28.08.1998г., издадено от Кметство с. П., според което С. И. М. от с. П. е собственик на ЧЖС по ЗРП на с. П. и за момента извършва ремонт и реконструкция на сградата; както и Служебна бележка с Изх. № 214 от 18.06.2024г., издадена от „ВиК-ЕООД“ гр. П., удостоверяваща, че абонат С. И. М. - починал, чрез наследника си Е. С. М.а, има открита партида по водомер, касаеща се за имот с административен адрес с. П., ул. „С.“ № * и няма задължения към датата на издаване на служебната бележка.

Установява се по делото въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, както и въз основа на заключението на експерта по приетата от първоинстанционния съд СТЕ, че в периода след 1989г. е извършено пристрояване и надстрояване на изградената от общия наследодател на страните двуетажна жилищна сграда, като към настоящия момент същата съставлява триетажна масивна жилищна сграда, с вилен покрив. За извършените пристрояване и надстрояване на едноетажната жилищна сграда, липсват строителни книжа и строителни разрешения, като не е представено и учредено право на строеж върху държавна земя.

По делото е представено и прието като писмено доказателство Удостоверение за търпимост № 46 от 27.04.2021г., издадено от Гл. архитект на Община П., във връзка с подадено заявление от С. И. М., от което е видно, че за строежи „Втори и трети жилищни етажи от 3МЖ“, находящи се в УПИ Х1, кв. 30 по плана на с. П., общ. П., са налице условията за приложимост на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на Закона за устройство на територията, както следва: „Втори и трети жилищни етажи от 3МЖ“ са със застроена площ от 106 кв.м. и са извършени през 1989г., видно от нотариално заверена декларация рег. № 1311/22.02.2021г. „Втори и трети жилищни етажи от 3МЖ“ отговарят на действащите подробни

градоустройствени планове, на правилата и нормативите, действали по време на извършването им и по ЗУТ. Търпимият строеж не подлежи на премахване и на забрана ползването и може да бъде предмет на прехвърлителни сделки.

Пред първоинстанционния съд по искане на страните са допуснати и разпитани свидетели. Свидетелката А.И. е сестра на съпруга на ищцата С. Д.. ••••••

В показанията си пред РС П., свидетелката А. И. потвърждава, че последно в имота влизала преди 20 години, като вътре в къщата не била влизала, както и че от дядо И. чувала, че къщата била строена от него и от жена му. Излага твърдения, че не била свидетел на разговори, в които братята и баща им коментирали темата за собствеността на къщата. Посочва, че покривът първоначално бил обикновен покрив, а след това го променили на вилен, след което го ремонтирали, дворното място, в което била къщата, било оградено с мрежа и когато се минавало по улицата всеки минувач има пряк достъп до имота и всеки можел да види какво имало вътре, виждало се от улицата, че къщата била на един етаж с мазе.

Свидетелката И. сочи в показанията си пред първоинстанционния съд, че помни че всички допълнителни строежи и преустройства по къщата били до 1990г., след което вътре може и нещо да е павено, но отвън вече нищо не е правено.

Свидетелят И. И., заявява, че са съседи със страните и живее в селото от 1975г. •••• Свидетелят И. А. е роднина по сватовство със страните по делото. В показанията си пред РС П. посочва, че познава всички страни, тъй като е от същото село и постоянно живеел в него. ••••

Свидетелят Ж. К. е непосредствен съсед на имота. Сочи в показанията си че живее в с. П., като целия си живот е прекарал там. Сочи, че между тяхната къща и къщата на дядо И. имало символична ограда, баща му постоянно контактувал с дядо И., всяка вечер, когато прибирали животните си, говорили и свидетелят често ставал слушател на техните разговори. ••••

Свидетелката Д. Т е бивша съпруга на С. М. и майка на ответниците. •••••• Свидетелят Д.К., заявява, че познавал С. от 1997г., •••

Пред първоинстанционния съд по искане на страните е допусната, изслушана и приета СТЕ, като въззивният съд в настоящия си състав възприема изцяло заключението на експерта като пълно, достоверно и компетентно изготвено.

Видно е от писменото заключение на експерта инж. В.-Ч., че към датата на отстъпването на правото на строеж и даване на строителна линия и ниво- 1963-1964г., действащ е общия регулационен план на с.П., одобрен със Заповед № 3006 от 24.12.1959г. Към регулационния план има разписен лист, като в партиден номер на имота под № 11 за собственик е записан И. К. М., образуван е парцел № XI в кв. 4.

Според заключението на експерта, вторият геодезически и регулационен план на с.П. е одобрен със Заповед № 262 от 07.04.1972г., като към него има разписен лист, а в партиден номер на имота под № 94 за собственик е записан И. К. Ш., образуван е парцел № XI в кв. 35.

Третият приет кадастрален, застроителен и регулационен план на с. П. е одобрен със Заповед № I-С-197 от 17.06.1997г. Към регулационния план има разписен лист, като за имот № 359 е записано двор и 2МЖ, ЗП 79 кв.м. на К.А.В. и И. К. Ш. (М.), образуван е парцел № XI в кв. 30.

Регулационният план, одобрен със Заповед № 262 от 07.04.1972г. и ЗРП, одобрен със Заповед № I-С-197 от 17.06.1997г., са идентични.

По първоначалното заснемане на жилищната сграда и отразяването й по всички последващи планове за населеното място, ЗП е 71 кв.м., етажите са два, т.е. ЗРП е 142 кв.м. Площта на парцел XI в кв. 4 е 725 кв.м., като плътността на застрояване е 142/725 = 19,59 %. По сега отразеното в КККР - ЗП = 106 кв.м., РЗП = 318 кв.м., площта на ПИ с идентификатор 59077.500.359 е 687 кв.м., като плътността на застрояване е 318/687 = 46,29 %.

Вещото лице сочи в писменото си заключение, че първият етаж е вкопан в земята средно с 0,75 м., спрямо кота на терена (на двора), светлата височина на етажа е 2,10 м.; Вторият етаж е със светла височина 2,85м.; Трети етаж е със светла височина 2,45м.; Измерената кота корниз на сградата е + 7,10 м. спрямо кота терен.

Съгласно изготвена от вещото лице комбинирана скица (Приложение № 11 от заключението), на която са съвместени параметрите на разрешеното строителство с техническата документация и отстъпените права на строеж и данните от кадастралната карта и измервания на място, сградата е разширена с 35 кв.м. спрямо първоначалната площ от 70,95 кв.м., размери на сградата 8,25м./8,60м. Конструкцията е сТ.нобетонна, стените са изпълнени с керамични тухли, застроената площ е от 106 кв.м., етажите са три и покривната конструкция е дървена.

В заключението вещото лице посочва, че отразената сграда в КККР е с площ от 106 кв.м., а трябва да се изключи площта на терасата, която е 4кв.м., което е отразено в изготвената от същото комбинирана скица (Приложение № 11), на която са съвместени параметрите на разрешеното строителство с техническата документация и отстъпените права на строеж и данните от кадастралната карта и измервания на място.

При изслушването на вещото лице в съдебно заседания, същата потвърждава че отстъпеното право на строеж на сградата от 1963г. е на база първия действащ план на населеното място от 1959г., като Приложение 11 към заключението представлява точно това, което е реално отстъпено и параметрите, които са дадени в протокол за линия и ниво, което е тонирано в жълто, и площта е от 70,95кв.м. Установява се още, че конструктивните елементи като колони са допълнително изграждани външни колони, за да може да се налива плоча, като няма документи за отстъпено право на строеж за пристрояване, но от приложените към делото доказателства /удостоверение от общината/ се удостоверява, че самата сграда е реконструирана.

Вещото лице посочва пред съда, че в третия, последен план, одобрен 1997г., е записано, че е двор и сграда - двуетажна масивна жилищна сграда, а на място при огледа, което е отразено и в кадастралната карта, тази сграда е на три етажа. Първият етаж, спрямо съществуващия терен на място, е 1,5 м. до кота земя, до терена, а в средата на сградата е 1,3 м. спрямо плочата, което според нормативите по ЗУТ се счита, че е етаж. Същият (първи) етаж, който се ползва като жилищна част, се състои от две стаи, като вещото лице уточнява, че не е влизало зад тези две стаи, но от приложена към заключението фотоснимка (3 на стр. 7), се вижда, че освен това което е към улицата на първи етаж, няма прозорци, т.е. ако има нещо отзад вкопано зад тези стаи става въпрос за мазето, но топла връзка няма. При констатация на процесуалния представител на ищцовата страна, че от обективирана в заключението снимка се вижда старо и ново строителство, като в тази връзка иска уточнение по отношение на позицията, която е в дясно на снимката /фотоснимка 3 от заключението/ и дали същата представлява уголемението на сградата с 35 кв.м., вещото лице потвърждава, че това е увеличението на сградата, така както е посочено на комбинираната скица, както и че същото представлява стълбищната клетка за третото ниво и съответно за втори жилищен етаж. Вещото лице сочи при защитата на експертизата си пред съда, че регулационните планове от 1972г. и от 1997г. съвпадат като регулационна линия, като съвпадат и с кадастралната карта. Сочи, че на приложение 3 от заключението, по отношение на УПИ 11, пл. № 94 се виждат параметрите на самата постройка - виждат се стълбите и това, което е отстрани на жилищния знак, което е знак за навес, а сега този навес е влязъл в жилищната сграда и по този начин вече изглежда самата сграда.

Установява още, че в последния етаж, между подпокривното пространство и самия етаж няма друг окачен или монолитно изграден таван, просто е общо, не е довършено, като етажът е на етап „груб строеж“. Изразява становище, че може да се приеме, че е налице функционална свързаност между втори и трети етаж.

В открито съдебно заседание вещото лице сочи още, че реалната площ на първи жилищен етаж е по-малка от 50кв.м., че на трети етаж има разпределителни стени, както и че по начина, по който е заснето, терасата е включена в контура на кадастралната карта и реално е увеличила постройката.

При изявленията си пред съда, вещото лице сочи още, че по вида на тухлите - гръцки такива, които са решетъчни с малки пространства вътре, и с оглед обстоятелството, че тези тухли навлезли в употреба в България след 1989г., същата излага становище че не са използвани преди това, пристрояването на сградата е извършено след „демокрацията“, както и че на втори жилищен етаж, където влезнали в стаите при огледа, вътре в самите стаи не, но отвън откъм улицата имало колони и тухли от същия вид.

Установява се от писмените доказателства по делото и от заключението на експерта по приетата СТЕ, че към момента на предявяването на настоящите искове пред съда, процесната сграда е заснета като Сграда с идентификатор 59077.500.359.1 по КК и КР на с. П., общ. П., одобрени със Заповед РД-18-9/21.01.2022г. на ИД на АГКК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата: няма данни за изменение, с адрес на сградата с. П., ул. „С.“ № *, разположена в поземлен имот с идентификатор 59077.500.359, със застроена площ от 106 кв.м. (сто и шест квадратни метра), брой етажи: 3 (три), брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, с предназначение: Жилищна сграда - еднофамилна, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, съгласно представената Скица на сграда № *-420914-23.04.2024г., издадена от СГКК- гр. Бл.. По делото е представен и приет като писмено доказателство- констативен Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит въз основа на давностно владение № 012, том II, рег. № 3000, дело № 210 от 17.11.2021г., издаден от Нотариус Е. В. с рег. № 287 в РНК и с район на действие района на РС П., вписан в Служба по вписванията гр. П. към АВП, в дв.вх.рег. № 2504/17.11.2021г., вх.рег. № 2509/17.11.2021г., акт № 197, том IX, дело № *60/2021г., по силата на който С. И. М., ЕГН ••••••••••, е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот, представляващ Триетажна масивна жилищна сграда, находяща се в УПИ Х! (единадесет), с паноснимачен номер 359 (триста петдесет и девет), кв. 30 (тридесет) по действащия план на с.П., община П., с административен адрес с. П., общ. П., ул. „С.“ № *, със застроена площ по графични данни от 106 кв.м., с разгъната застроена площ от 318 кв.м., при граници/съседи на имота: УПИ XII-360, УПИ Х-358, УПИ IV-353. Към доказателствения материал по делото са приети и разписки за заплатени данъчни задължения за процесния имот, касаещи периодите 2016г., 2017г., 2018г., 2019г., 2020г., 2021г. и 2022г., с посочено данъчнозадължено лице- И. К. М., ЕГН ••••••••••. Въззивната инстанция в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, като съобрази оплакванията във въззивните жалби, доводите на страните във връзка с тях, въз основа на вътрешното си убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, излага следните съображения от правна страна:

При извършване на проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата въззивна инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от определения със закон съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с оглед пълния обхват на обжалването е и допустимо.

Първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявените искове за правото на собственост, като е приел за разглеждане предявения установителен иск по чл. 124 от въз основа на редовна искова молба. Правилно е приел за разглеждане обективно и субективно съединения акцесорен иск- за частична отмяна на издадения констативен нотариален акт по реда на чл. 537 ал. 2 от ГПК.

Предявеният установителен иск по чл. 124 от ГПК е процесуално допустим. Всеки може да предяви иск за да установи по съдебен ред правото си на собственост по отношение на недвижим имот, на признато от закона правно основание, което е заявил с ИМ, ако твърди че правото му е оспорено или нарушено от трети лица и не може да го упражнява в пълен обем. Въззивният съд не констатира нередовности във връзка с активната и пасивнита легитимация по предявения установителен иск, като страните са надлежно конституирани по делото.

Съдът разглеждащ въззивното дело е обвързан освен от оплакванията наведени с въззивната жалба и от наведените основания с ИМ и с отговора на същата пред първоинстанционния съд. В настоящия казус ищците, като наследници по закон на общия на страните наследодател- И. К. М., обосновават правния си интерес да оспорят констативния нотариален акт, от който наследодателят на ответниците- С. И. М., черпи права за да се легитимира като собственик на процесния имот на основание- придобивна давност, като твърдят че е засегнато правото им на собственост, доколкото претендират права от наследствено правоприемство и твърдят че процесния имот следва да е част от наследствената маса на починалия И. К. М. и че същите имат наследствени права върху него съобразно съобразно наследствените квоти, предвидени в разпоредбата на чл. 5 от ЗН. По своя правен характер предявения положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК цели да разреши със сила на пресъдено нещо възникнал между две или повече лица спор за собственост или ограничено вещно право. Целта на защитата по този иск е да се установи действителното правно положение в отношенията между страните и да се осуети занапред възникването на нов спор за собственост. Тъй като иска е установителен, предпоставка за неговата допустимост е за ищеца да съществува правен интерес от предявяването му. Ищец по положителният установителен иск е лицето, което твърди, че е собственик или носител на вещно право върху спорния недвижим имот, в случая наследствено правоприемство. Ответник по положителен установителен иск е лицето/в случая неговите наследници по закон/, което по твърдения на ищците оспорват правото им на собственост. При положителен установителен иск за собственост предмет на доказване е правото на собственост или ограниченото вещно право на ищеца върху имота. Именно в процесуална тежест на ищеца съгласно чл. 154 от ГПК е да докаже правото си на собственост, на заявеното с ИМ правно основание. При положителен установителен иск ответникът може да се защитата като оспорва правото на собственост на ищеца- като отрече правото на ищеца или му противопостави свое самостоятелно право относно правото на собственост по отношение на спорния недвижим имот.

Издаденият костативен нотариален акт от Нотариуса, с който наследодателят на ответиците по делото се легитимира като едноличен собственик на имота, е извършен от длъжностно лице, в рамките на възложените му от закона служебни задължения, поради което същият съставлява официален документ, като дейността на нотариуса поради задължението му да извърши обстоятелствена проверка въз основа на представените писмени и събрани гласни доказателства/чл. 587 ал.1 от ГПК/, не е свидетелствуваща, а е решаваща. От това не следва че удостовереното в издадения констативен нотариалет акт от Нотариуса е лишено от доказатествена сила, като в това се изрязава неговото легитимиращото действие относно принадлежността на правото на собственост- правният извод на Нотариуса за съществуването и принадлежността на това право, се счита за верен, до оборването му и доказване на противното със съдебно решение, при извършено пълно обратно доказване./ТР № 11/21.03.2013г. на ВКС по т.д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС/.

Поради изложеното- всяко трето лице, което има правен интерес, може да оспори легитимиращото действие на издадения констативен нотариален акт, след като твърди че титуляра посочен в него не е собственик на недвижимия имот, на посоченото в акта правно основание. Оспорването може да се изразява както в оспорването на правото на лицето посочено като собственик- чрез опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в констативния нотариален акт правно основание или доказването че оспореното право е било погасено или е било прехвърлено другимо, след датата на издадане на констативния акт. Прието е с ТР № 11/21.03.2013г. на ВКС по т.д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС че оборването на обвързващото и легитимиращо действие на констативния нотариален акт, при оспорване на същия от трето заинтересовано лице, е в процесуална тежест на оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, поради което следва да носи доказателствената тежест до докаже несъщесвуването на признатото от Нотариуса право на собственост върху недвижимия имот, на посоченото в констативния нотариален акт правно основание.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по оС.лите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269 изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от навадените оплаквания от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да проверява само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК и задължителна за районните и въззивните съдилища съгласно ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС- т.2, обективирана в Решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 196/11.04.2012г. по т.д. № 994/2010г на ІІ т.о. на ВКС. В този смисъл са и дадените указания по приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013г на ОСГТК - т. 1 и т. 4.

Съдът разглеждащ въззивното дело е обвързан освен от оплакванията наведени с въззивната жалба и от наведените основания с ИМ и с отговора на същата пред първоинстанционния съд. В настоящия казус ищците, като наследници по закон на община наследодател на страните- И. К. М., обосновават правния си интерес да оспорят констативния нотариален акт, от който наследодателят на ответниците- С. И. М., черпи права за да се легитимира като собственик на процесния имот на основание- придобивна давност, като твърдят че е засегнато правото им на собственост, доколкото черпят права от наследствено правоприемство от своя наследодател- И. К. М.. Същите като оспорваща страна, която не разполага с документи за собственост за претендираната идеална част от процесния имот, носят тежестта да докажат несъществуването на признатото от нотариуса право на С. И. М., като оборят основанието посочено в оспорения констативен нотариален акт- придобивна давност. Първоинстанционният съд е действал съобразно задължителните указания дадени с ТР № 11 от 21.03.2013г. на ВКС, по тълк. дело № 11/2012г. на ОСГК.

Ищците по делото съобразно възложената им от първоинстанционния съд с доклада по делото доказателствена тежест, са ангажирали писмени доказателства за установяване на релевираното от тях правно основание- наследствено правоприемство, като установяват както качеството си на наследници по закон на общия на страните наследодател- И. К. М., б.ж. на с. П., поч. •••.•••г., така и обема на притежаваните от тях наследствени права съобразно разпоредбата на чл. 5 ал.1 от ЗН. Макар наследственото правоприемство да не е признат от закона придобивен способ, то с откриване на наследството наследниците по силата на наследствена трансмисия, придобиват правото на собственост върху недвижимите имоти в патримониума на наследодателят, съобразно отредената им от закона наследствена квота, след като се установи че спорния недвижим имот е част от наследствената маса за разпределение след смъртта на общия на страните наследодател.

Ответниците, като наследници по закон на С. И. М. са навели своевременно възражение, че ищците не са собственици на претендираните от тях идеални части от правото на собственост на процесния недвижим имот, като поддържат че техният наследодател е придобил правото на собственост върху целия недвижим имот на основание придобивна давност, още приживе на общия наследодател на страните И. К. М., по силата на постигната устна договорка между баща и син, известна и на оС.лите наследници на общия наследодател- наследствената къща след смъртта на бащата да остане само за сина С. И. М.. Ето защо спорния въпрос по делото е дали процесната по делото жилищна сграда в с. П. следва да бъде включена за разпределение в наследствената маса на общия наследодател. И. К. М., или следва да се приеме че същата е придобита по давност от прекия наследодател на ответниците- С. И. М.. Ето защо за основателността на предявения иск по чл. 124 от ГПК, следваше успешно да е проведено от ищцовата страна, при пълно доказване оспорването на обстоятелствата удостоверени от нотариуса в издадения констативен нотариален акт- а именно че С. И. М. е придобил собствеността върху процесната по делото жилищна сграда по давност.

Съдът счита че не е спорно по делото, а установява се и от събраните писмени и гласни доказателства, че по силата на Типов договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя № 19/20.01.1963г. и Протокол за дадена строителна линия и определено ниво № 18/24.10.1964г., на общия наследодател на страните- И. К. М. е учредено право на строеж върху държавна земя, което същият е реализирал в уговорените законови срокове, като е построил едноетажна жилищна сграда в УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., след което правото на стреж се е трансформирало в право на собственост върху построената жилищна сграда на осн. чл. 1, ал. 2 във връзка с ал. 1 от действащия към онзи момент Указ № 115 от 01.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно стопанство, издаден от Председателя на Президиума на Народното събрание (обн., Изв., бр. 28 от 06.04.1954г.)

Установява се по несъмнен начин от събраните по делото писмени и гласни доказателства и от заключението на експерта по приетата СТЕ, че в приода след 1989г. върху процесната сграда е извършен нов строеж /реконструкция и ремонт на съществуващата такава/, който строеж променя техническите характеристики на обекта- масивно жилище /вече има втори и трети жилищни етажи/ и този строеж е извършен от друго лице, а не от носителя на отстъпеното право на строеж. Установява се че е извършено както надстрояване, така и пристрояване на съществуващата жилищна сграда, без да е изменено предназначението на сградата. По делото няма данни за учредено право на строеж в полза на някой от наследниците на И. К. М., нито данни за издадено съответно разрешение за строеж при действието на ЗТСУ или впоследствие на ЗУТ, за даване на строителна линия и т.н. Тъй като липсва надлежно учредено право за надстрояване или пристрояване на съществуващата жилищна сграда, въззивният съд намира за доказано по делото че е извършено незаконно строителство, като липсва годно правно основание на което извършИ. сроителните дейности, да е придобил правото на собсвтеност върху пристроеното и надстроеното, на някое от предвидените в закона правни основания. Изводите на въззивния съд в тази насока се потвърждават и от издаденото и прието като писмено доказателство по делото- Удостоверение за търпимост № 46/27.04.2021г., издадено от Община П., с което се

удостоверява, че построените втори и трети жилищен етаж на съществуващата едноетажна жилищна сграда в УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., съставляват търпим строеж при приложението на § 127 ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ и доколкото извършените строителни работи отговарят на действащите подробни градоустройствени планове на с. П., на правилата и нормите за строителство, действащи към момента на тяхното извършване и по ЗУТ, то същите не подлежат на премахване и на забрана за ползването им, както и че същите могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки.

Поради изложените съображения относно незаконни характер на извършеното строителство, въззивният състав на съда намира, че чрез извършеното надстрояване или пристрояване на съществуващата жилищна сграда, макар да е увеличена етажността и застроената площ, не се установява и доказва по делото да е създаден нов самостоятелен обект на собственост, отделно от съществуващата жилищна сграда, поради което съдът намира че приложима е нормата на чл. 98 от ЗС, като пристроеното и надстроеното следва главната вещ, поради неделимото му свързване с нея.

Макар по делото въз основа на доказателствата събрани пред РС П., да не се установява по безспорен и несъмнен начин от кой и за чия сметка е бил извършен строеж /реконструкция и ремонт/, който е променил техническите характеристики на обекта- масивно жилище /вече има втори и трети жилищни етажи/, без да се изменя неговото предназначение, въззивнвият съд при самостоятелен анализ намира за установено че строителството е било извършено именно от С. И. М., като в тази насока изводите на съда се подкрепят от представените по делото и приети като писмени доказателства многобройни фактури за закупувани строителни материали именно през периода, през който е бил извършен строежа, а така също и от свидетелските показания на една от двете групи свидетели. Съдът стига до този извод и поради обстоятелството, че именно на сина си С. И. М., неговия баща И. К. М. е дал разрешение за строителство върху съществуващата жилищна сграда, за да изгради свой дом и да се ожени, като не се е противопоставил на извършеното строителство. Въззивният съд след самостоятелен анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на свидетелските показания на свидетелите Ж. К. и Дафинка Тасева, следва да се приеме за установено и доказано по делото, че преди започването на строителните дейности по надстрояване и пристрояване на съществуващата жилищна сграда, собственост на общия на страните наследодател- И. К. М., между бащата и сина- С. И. М., е постигната устна договорка, процесната къща изградена в УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., да остане за сина С. И. М.. Съдът дава вяра на свидетелските показания на свидетелите Касареев и Тасева, тъй като същите се подкрепят от оС.лите събрани по делото писмени доказателства и заключението на експерта по приетата СТЕ. Видно е от свидетелските показания на свидетелят

Касареев/непосредствен съсед на процесния имот, който не се намира в родствени отношения със страните/, ча бащата И. К. М. е дал разрешение на сина си С. И. М., да извърши пристрояване и надстрояване на съществуващата жилищна сграда, „за да създаде собствен дом и да се ожени“, като му е предал владението върху съществуващата жилищна сграда и се е оттеглил да живее в друга второстепенна постройка в същия парцел, за да може С. И. М. „да си построи къща и да се ожени“. Въззивният съд намира за установено и доказано по делото наличието на устна договореност между баща и син, съпроводена с предаване на владението върху съществуващата едноетажна жилищна сграда. Установена е трайна съдебна практика, че устната неформала договорка между наследодател и наследник или наследници, не може да породи правно действие и да настъпи вещноправен транслативен ефект по отношение на собствеността на недвижим имот, тъй като съгласно императивната разпоредба на чл. 18 от ЗЗД, договорите за прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот или учредяване на други вещни права върху недвижими имоти, с оглед на изискването за действителност следва да е извършено в нотариална форма. В настоящия случай липсва нотараиален акт или друг писмен договор с нотариална заверка на подписите, от който да се установява че И. К. М. се е разпоредил приживе валидно с правото на собственост върху процесната жилищна постройка, в полза на сина си С. И. М.. Както вече беше изтъкнато по- горе липсва и учредено право на строеж/за пристрояване или надстрояване/, върху общински имот или издадено разрешение за строеж, което да е издавано в полза на общия на страните наследодател- И. К. М. или на наследодателят на ответниците- С. И. М., за да се приеме че е настъпила промяна по отношение на правото на собственост на процесната по делото жилищна сграда, осъществена на някое от придвидените в закона придобивни основания.

В редица решения на ВКС е бил разглеждан въпроса за действието на устното рапореждане на наследодателят в полза на един от наследниците си чрез изрично изразена приживе воля за дарение на съществуващ недвижим имот, тогава когато същото е съпроводено с предаване на владението върху имота от наследодателят на бъдещият му наследник по закон. Така още с Решение № 32 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4591/2015г., I г.о., е прието, че при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. Наследникът в чиято полза е направеното устно изявление приживе от наследодателят, при установено предаване на владението, продължава и след откриване на наследството да владее имота на същото основание, на което е започнало неговото владение.

В решение № 3 от 25.01.2016г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о. също е посочено, че когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец на лице, което след неговата смърт се явява наследник по закон, същото може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт, като не е необходимо спазването на определена специална форма за действителност. Ако няма данни установената фактическата власт да е отнета или прекъсната за повече от 6 месеца, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т. е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на оС.лите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако владението му е било предадено от общия наследодател или от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на оС.лите по отношение на частта на този съсобственик.

С Решение № 81 от 07.02.2024г. на ВКС, по гр.д. № 4680/2022г. на II г.о., прието е че когато собственикът на земята допусне трето лице да строи в имота му за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата от това трето лице, възниква разделна собственост, тъй като третото лице придобива сградата по давност. Това разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, когато тези отношения са възникнали между съсобственици. При предварително разпределено владение от различни съсобственици на отделни сънаследствени имоти помежду им, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение само за него и само по отношение на разпределения в дял имот. Прието е че предаването на фактическата власт при съгласие на сънаследниците не предполага специална форма, каквато обективното ни материално право предвижда за разпоредителните действия с право на собственост. Предаването на владението може да се извърши устно или чрез конклудентни действия.

С Решение № 320 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 662/2024 г., II г. о., ГК, по основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса "по приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон" е дадено следното разрешение: В практиката на ВКС по решение № 60123 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г., ІІ г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015, І г. о., решение № 60 от 7.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017г., І г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., І г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г., І г. о. и решение № 95 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г., І г. о., се приема, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността и когато владението е установено по този начин и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС. По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса "по постоянството на владението", в същото решение на ВКС са развити следните съображения: В решение № 60108 от •••.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г., ІІ г. о., решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д. № *19/2010 г. и решение № 17 от 19.02.2016 по гр. д. № 4335/2015, ІІ г. о. е дадено тълкуване, че да се приеме владението за постоянно е необходимо да се установи началния му момент, както и че впоследствие във всеки момент, когато пожелае владелецът може да реализира владелческата си власт, като няма нужда владелецът да повтаря определени действия, нито да се намира физически в имота във всеки момент, след като спрямо имота не са извършвани действия от трети лица, които водят до прекъсване на владението или поставят под съмнение неговата явност, като се прилага презумпцията на чл. 83 ЗС.

При осъществяването на дейността си по субсумиране на установените факти към правната норма по настоящото дело, настоящият състав на ОС Бл. намира, че цитираната съдебна практика по въпроса за „предаването на владението“ на наследствен недвижим имот, от наследодателят приживе изразил воля да предаде владението на свой родственик, който след смъртта му ще има качеството на наследник, цитираните по- горе съдебни решения на ВКС са изцяло приложими във връзка с приложението на презумпцията на чл. 69 от ЗС и по настоящия казус.

Установява се от доказателствата по настоящото дело, че след като е придобил собствеността върху едноетажна жилищна сграда, изградена в УПИ XI-359, в кв. 30 по действащия план на с. П., общият наследодател на страните- И. К. М., чрез устно неформално изявление е изразил ясна воля да се разпореди със собствената си жилищна сграда, като същата да стане собственост само за сина му С. И. М.. След това с конклудентни действия общият наследодател на страните е потвърдил тази своя воля като е разрешил на сина си С. И. М., да извърши надстрояване и пристрояване на съществуващата едноетажна жилищна сграда, като строи за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, като двамата оС.ли да живеят в сградата до смъртта си. След предаването на фактическата власт на сградата И. К. М. след това не е попречил на владението на сина си С. И. М., в продължение на повече от 10 години да вледее същата. На установената фактическа власт върху процесната жилищна сграда и за извършеното в нея строителство, не са се противопоставили и оС.лите наследници на И. К. М. след неговата смърт. Описаните действия на наследодателят на страните категорично следва да се определят като изрично изразено съгласие за установяване на владението върху процесния по делото недвижим имот от страна на неговия син С. И. М., съпроводено с предаване на владението и непротивопоставяне за извършване на строителни дейности, съставляващи пристрояване и надстрояване на първоначално съществуващата жилищна сграда.

Въззивният състав на ОС Бл. намира, че с предаване на владението върху съществуващата жилищна сграда от бащата И. К. М., неговия син- С. И. М. е осъществил своя фактическа власт върху сградата, с намерение да я свои само за себе си, основан на устната неформална договорка, постигната между него и неговия баща, без противопоставянето на оС.лите наследници по закон. Това владение е било явно, безспорно, спокойно и непрекъснато, като същото е продължило много повече от 10 години, тъй като С. И. М. е живял в имота до края на живота си/25.09.2022г./ Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му ще има качеството на негов наследник по закон, следва съобразна установената съдебна практика да се приеме, че още от момента на предаването на владението е установена самостоятелна фактическа власт върху предадения имот, с намерение за придобиване на собствеността за себе си и това е поставило началото на владение върху недвижимия имот по смисъла на чл. 79 от ЗС. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79 ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. В решение № 3 от 25.01.2016г. по гр. д. № 3973/2015г. на ВКС, I г. о. също е посочено, че когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т. е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на оС.лите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот./ Решение № 75 от 3.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2871/2018 г., II г. о., ГК/.

Поначало упражняването на фактическа власт върху един имот продължава на основанието на което е започнато, освен ако не бъде променено. Съдебната практика обобщена и с ТР № 1/06.08.2012г. по т.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС се е обединила около становището, че когато фактическата власт върху имота е променена на правно основание- наследяване и е възникнала съсобственост, придобИ.т фактическа власт върху вещта признава такава и на оС.лите сънаследници, като това го прави владелец на собствената идеална част от съсобствения имот и държател на идеалните части на оС.лите съсобственици, като това е достатъчно за да може презумпцията на чл. 69 от ЗС да се счита за оборена. Тогава за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът който не е техен владелец, но упражнява фактическа власт върху части или върху целия наследствен имот, следва да превърне с едностранни свои действия държането по отношение на идеалните части на оС.лите сънаследници, във владение. В съдебната практика е прието, че тези действия следва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на оС.лите съсобственици, т.е. да е налице така нареченото преобръщане на владението/interversio possessions/, при което съсобственикът съвладелец да се преверне в едноличен собственик на наследствения имот или на обособени самостоятелни части от него. /ТР № 1 от 06.08.2012г. по тълк. дело № 1/2012г. на ОСГК на ВКС; Определение № 455 от 27.09.2012г. на ВКС по гр.д.№ 625/2012г. на ІІ г.о на ГК; Определение № 776 от 24.09.2012г. на ВКС по гр.д. № 371/2012г. на І г.о. на ГК и др./

В настоящия случай дори и да се приеме че към момента на смъртта на общия наследодател И. К. М. не е бил изтекъл предвидения 10 годишен срок от началото на осъщественото от С. И. М. владение върху процесната жилищна сграда, то този срок е изтекъл и след смъртта на И. К. М. и наследодателят на ответниците е придобил собствеността върху спорната сграда по давност. Това е така тъй като владението на С. И. М. е започнало на основание предаване на владението върху имота от неговия наследодател, с което същият е започнал да владее вещта за себе си и без прекъсване до датата на своята смърт. Факта на откритото наследство на И. К. М. не е променило основанието на започнатата владение от С. И. М. по никакъв начин, като същият е продължил да владее имота като свой и с намерение да го свои. Не се установи и доказа по делото неговото владение да е било оспорено или прекъснато от някой от оС.лите сънаследници, то продължила е да действа презумпцията на чл. 69 от ЗС и на чл. 83 от ЗС. Нещо повече именно поради това че владението на С. И. М. върху процесния недвижим имот е започнало въз основа на предаване на владението и устна уговорка постигната между него и неговия баща му приживе, то приема се от съдебната практика че в този случай не е необходимо С. И. М. да е демонстрирал спрямо оС.лите сънасладници намерението си да свои сградата само за себе си, т.е. в настоящия случай не е било необходимо да се извърши така нареченото преобръщане на държането във владение /interversio possessionis/ и тази промяна на намерението да бъде манифестирана спрямо аС.лите сънаследници след смъртта на общия наследодател./Решение № 75 от 3.07.2019г. на ВКС по гр.д. № 2871/2018г., II г. о., ГК, Решение № 81 от 7.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4680/2022г., II г. о., ГК,/.

С ТР № 1 от 06.08.2012г. по тълк. дело № 1/2012г. на ОСГК на ВКС са дадени на съдилищата задължителни указания, че основанията на които е възникнала собствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най- различни, поради което при правен спор между сънаследници, винаги трябва да се изследва въпроса дали упражняването на фактическа власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на оС.лите. Така като се изхожда от прилагането на законовата презумпция на чл. 69 от ЗС и ППВС № 6/27.12.1974г. по гр.д. № 9/1974г. приема се с цитираното ТР, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно като не се съобразява с правата на оС.лите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом в такъв случай фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, то тогава той не е държател на идеалните части на оС.лите съсобственици, а е техен владелец. Прието е от съдебната практика, че точно такъв би могъл да бъде случаят при който владението на недвижимия имот фактически се предава от наследодателят на един от бъдещите наследници, а последният започва да проявява поведение на едноличен собственик, чрез постоянното използване на имота по предназначение, при реализиране на съществени подобрения в него, което обстоятелство се възприема от оС.лите наследници по закон, но те не се противопоставят/Решение № 74/24.06.2015г. по гр.д. № 6277/2014г. на I г.о. на ГК на ВКС и Решение № 3/25.01.2016г. на ВКС по гр.д. № 3973/2015г. на I г.о. на ГК/ В настоящия казус макар и единствено в свидетелските показания на свидетелите Ж. К. и Д. Т, изнесени са макар и косвени данни за това, че приживе И. К. М. е искал недвижимия имот и шаронската къща да оС.т на сина му С. И. М., като тази негова воля е била зачетена от неговите деца. Ето защо дълги години и до смъртта на преките наследници на И. К. М., в семейството не е имало спорове за собствеността на процесната жилищна сграда, като е била зачетена волята на общия на страните наследодател. Устно изразената воля на наследодателя, не може да бъде основание за изводи относно придобиването на правото на собственост на процесния имот, но същата категорично може да бъде основание за изводи при какви обстоятелства е започнало владението на С. И. М. върху оС.лия в наследство от неговия баща недвижим имот, който се е оказал и единствения недвижим имот за неговото семейство и където той е оС.л да живее до смъртта си.

С решение № 484/4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. I гр. о. по чл. 290 ГПК е прието, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници, които не се противопоставят в период от 10 години- такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот и може да се приеме че е налице преобръщане на владението по смисъла даден с указанията на ТР № 1 от 06.08.2012г. по тълк. дело № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Настящият състав на ОС Бл. въз основа на самостоятелния анализ и оценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира че същите по несъмнен начин сочат че освен че е установил явна и непрекъсната фактическа власт върху процесния недвижим имот, С. И. М. е владял същият със съзнанието че го владее за себе и с намерението да придобие собствеността на самостоятелно правно основание. Извършени са значителни по обем строителни дейности, наследодателят на ответниците е живял в процесната жилищна сграда през целия си живот, като същата е била и неговото семейно жилище. Тези действия не са били скрити- същите са извършени в недвижимия имот и несъмнено са С.ли известни на оС.лите наследници по закон на И. К. М., но по делото липсват данни приживе и след смъртта на общия наследодател, някой от наследниците по закон да се е противопоставил на реализираното строителство по какъвто и да е начин, както и да е предявил претенции за правото на собственост на процесната жилищна сграда.

Извода на въззивния съд се подкрепя и от приетото с Решение № 409/28.02.2013г. на ВКС, по гр.д. № 59/2011г. на I г.о. на ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с което е прието че извършването на ново строителство в дворното място, сочи на недвусмислено демонстриране на намерението на упражняващия фактическа власт върху имота от собственика, с намерение да свои същия само за себе си, тогава когато са С.ли достояние на другите сънаследници и никой от тях не се е противопоставил категорично на тяхното извършване.

Без значение за изхода на делото е че С. И. М. е допускал в имота и оС.лите наследници на И. К. М., като дори е предоставил мазето на сграда за ползване на складиране на земеделска продукция на своите племенници. Без правно значение за спора по делото е и обстоятелството кой е полагал грижи за С. И. М. след като същият е оС.л да живее сам в процесната жилищна сграда, а по- късно е и заболял и изпаднал в затруднено положение. Изложените обстоятелства имат морален характер и сочат на отношения характерни за тези между близки роднини.

При изложените съображения от фактическа и правна страна и след всестранен анализ на събраните доказателства, въззивният състав на ОС Бл. намира, че поради начина на започване на владение от страна на наследодателят на ответниците- С. И. М., а именно предаване на владението върху процесната жилищна сграда, приживе от собственика на същата и общ наследодател на страните- И. К. М., чрез устно вербално волеизявление и чрез конклудентни действия, на неговия син С. И. М., който след смъртта му се явява и негов наследник по закон, установена е от фактическа страна явно, непрекъснато и безспорно владение върху недвижимия имот, което е продължило повече от 10 години и без противопоставяне на оС.лите сънаследници, поради което С. И. М. е придобил собствеността върху спорната жилищна сграда на основание чл. 79 от ЗС- по давностно владение, само за себе си и само по отношение на този недвижим имот. Предявеният установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Не е оборена от ищците при пълно и главно доказване, доказателствената сила на оспорения констативен нотариален акт, като не са опровергани фактите, обуславящи посочено в акта придобивно основание, което се оспорва от ищците по делото, като се иска отричането му със сила на пресъдено нещо по съдебен ред./ ТР № 11 от 21.03.2013г. на ВКС, по тълк. дело № 11/2012г. на ОСГК/. Въззивният съд намира за основателно и доказано наведено с отговора на ИМ възражение от ответната страна- за придобиване на правото на собственост върху наследствения имот по давност от бащата на ответниците С. И. М.. Като неоснователен следва да бъде отхвърлен и акцесорния иск по чл. 537 ал.2 от ГПК. При изложените съображения, обжалваното решение на РС П. е неправилно и необосновано, като на осн. чл. 271 ал.1 от ГПК следва да бъде отменено от въззивния съд изцяло.

По разноските:

Въззивният съд намери подадените въззивни жалби срещу първоинстанционното решение от Е. С. М.а – Г.а и К. С. Б., чрез пълномощниците им по делото за основателни. С оглед на изхода от делото пред настоящата съдебна инстанция, следва да бъдат осъдени въззиваемите да заплатят на въззивниците, разноските пред настоящата съдебна инстанция, в размер на 500евро за К. С. Б. и в размер на 1500евро за Е. С. М., за направените разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ОС Бл..

Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прекомерност, направено по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК от пълномощникът на въззиваемите, по отношение на адвокатския хонорар, заплатен от въззивницата Е. С. М.а – Г.а, тъй като съобразно цитираната законова разпоредба в редакцията и след изменението с ДВ бр. 17 от 2026г., съдът не може да присъди на страната по- нисък размер на дължимото адвокатско възнаграждение, от размера на адвокатското възнаграждение, платено на адвоката на насрещната страна. С олед на изхода от делото, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските направени от страните пред първата съдебна инстанция. Следва на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК, ищците да бъдат осъдени да заплатят на ответницата Е. С. М.а – Г.а, сума в размер на 613.55евро и на ответницата К. С. Б., сума в размер на 306.78евро, за направените разноски за адвокатски хонорар в производството пред РС П.. Водим от горното, съдът