Решение № 4306 от 23.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3171/2026 г.

дело № 20261100503171 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 403133/09.12.2025 г. на ответника П. В. К. срещу решение № 20946/18.11.2025 г., постановено по гр. дело № 33985/2025 г. по описа на СРС, 179 състав, в частта, с която по предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 5 476,15 лв., представляваща главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. ••••, с аб. № 256704, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 24.03.2025 г. до окончателното плащане, 697,86 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за неплатена цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 19.03.2025 г.; 57,53 лв., представляваща главница за неплатена цена на предоставена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 24.03.2025 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 16866/2025 г. по описа на СРС, 179 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.03.2025 г. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Въззивникът оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод относно качеството му на потребител на топлинна енергия, позовавайки се на представения нотариален акт, с който дарителите са си запазили право на ползване върху дарения имот, за което няма данни да е било погасено. Сочи, че изрично е оспорил подписа върху представената молба – декларация за откриване на партида на негово име, но това обстоятелство е останало неизяснено. Оспорва да са доказани предпоставките за служебно начисляване на топлинна енергия, твърдейки, че не е бил уведомен за датата на отчета, а освен това по делото не са представени констативни протоколи, удостоверяващи липсата на осигурен от него достъп. Оспорва дължимостта на претенциите за лихва за забава, тъй като не е доказано да е поставен в забава. Оспорва легитимацията на ищеца за присъждане в негова полза на суми за предоставена услуга за дялово разпределение. Навежда довод за отмяна на т. 6.1.1 от Методиката, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г., която урежда формулата за определяне на количеството топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация, позовавайки се на Решение № 7276/03.07.2023 г. по адм. дело № 746/2021 г. на ВАС, II отд., потвърдено с Решение № 1037/10.02.2025 г. по адм. дело № 85/2024 г. на ВАС, 5-членен състав. По изложените съображения отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендира и разноски. Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Претендира и разноски. Третото лице – помагач на страната на въззиваемата страна – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В случая първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е частично неправилно поради следните съображения: Първият спорен по делото въпрос, с оглед релевираните с въззивната жалба оплаквания, е дали между страните е налице валидно възникнало договорно правоотношение с предмет продажба (доставка) на топлинна енергия по отношение на процесния имот през исковия период. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период) потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Този извод се налага от изричното разграничаване на хипотезата на учредено вещно право на ползване в законовата дефиниция и определянето на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота топлинна енергия. Възприетото в специалния закон разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато за един имот има и учредено вещно право на ползване, потребител на топлинна енергия не е голият собственик на имота, а титулярът на вещното право, който го упражнява. В случая от представения в заверен препис нотариален акт за дарение на недвижим имот № 135, том XXXVII, нот. дело № 7212/07.04.1993 г., който съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно собствеността върху посочения имот, се установява, че П.М.Т. и Н.С.Т. са дарили на внука си П. В. К. следния свой собствен недвижим имот, представляващ апартамент № 38, находящ се в гр. София, бл. ••••, местност „Красно село“, ж. к. „Стрелбище“, заедно с мазе № 38 и 1,560 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като дарителите са си запазили пожизнено право на ползване върху дарения имот, като по делото не се спори относно идентичността на дарения имот с този, за който се отнасят исковите суми. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗС вещното право на ползване се погасява със смъртта на носителя му, а в случая по делото са представени 2 броя копия от актове за смърт № 1252/02.12.1999 г. и № 1068/16.10.1999 г., свидетелстващи, че дарителите са починали съответно на 02.12.1999 г. (по отношение на Н.С.Т.) и на 15.10.1999 г. (по отношение на П.М.Т.), т. е. преди исковия период, от което следва правният извод, че след смъртта на всяко едно от посочените лица се е погасило учреденото в тяхна полза ограничено вещно право на ползване върху процесния имот. Ето защо, при липсата на доказателства за настъпили впоследствие други юридически факти, довели до промяна в правата върху собствеността, следва да се приеме, че в периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. именно ответникът П. К. се легитимира като изключителен собственик на процесния апартамент № 38, поради което действащата нормативна уредба в областта на енергетиката му придава качеството на потребител на топлинна енергия по отношение на него. В този смисъл неоснователни са оплакванията във въззивната жалба относно липсата на доказателства за погасяване на учреденото в полза на дарителите ограничено вещно право на ползване, доколкото обсъдените по-горе актове за смърт са надлежно изискани от Столична община по реда на чл. 192 ГПК и същите са постъпили, докладвани и приети като писмени доказателства по делото. Нещо повече, прави впечатление, че ставайки собственик на жилището, ответникът К. е декларирал този факт пред топлофикационното дружество, подавайки заявление от 08.11.1999 г. за откриване на партида на негово име, в което е посочил, че ще го ползва за нуждите на семейството си, а от своя страна „Топлофикация София“ ЕАД го е приело и е открило такава за имот с аб. № 256704, което е допълнително основание да се приеме, че качеството на страна по договор за продажба на топлинна енергия е възникнало именно с него – арг. ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС. Действително, поддържаното с въззивната жалба оспорване относно авторството на положения от негово име подпис върху заявлението от 08.11.1999 г. за откриване на партида е било своевременно заявено с отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, но с оглед разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК в тежест на ответника е било да ангажира доказателства в подкрепа на същото. Отделен е въпросът, че предвид изложените по-горе правни изводи за настъпило погасяване на учреденото в полза на дарителите Н.С.Т. и П.М.Т. ограничено вещно право на ползване, в качеството му на изключителен собственик на имота в рамките на исковия период именно ответникът П. К. се явява пасивно легитимиран да отговаря за процесните вземания. В допълнение следва да се отбележи, че същият е положил подписа си в графата за аб. № 256704 в Приложение № 1 към протокола от ОС на ЕС от 15.11.2001 г., без да е оспорил авторството на същия, потвърждавайки по този начин фактическата и/или правната си обвързаност със съответстващия на него имот, а освен това от служебно изготвената в хода на заповедното дело справка от НБДН става ясно, че именно там е и регистрираният му настоящ адрес, на който той е получил и заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.03.2025 г., а това също е индиция, че на адреса на процесния имот пребивава именно той. Ето защо, доколкото действащата нормативна уредба в областта на енергетиката (чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ) му придава качеството потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди по силата на презюмиран договор при публично обявени общи условия с включените в него права и задължения на страните, то именно ответникът П. К. е встъпил в облигационни отношения с ищеца „Топлофикация София“ ЕАД по силата на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, което е основание за ангажиране на отговорността му. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, установява се от писмените доказателства по делото – протокол от ОС на ЕС от 15.11.2001 г., списък към него и договор от 15.07.2002 г., индивидуални справки за топлинна енергия и протоколи за отчет, както и от изводите в констативната част от заключението по СТЕ, че в рамките на исковия период услугата дялово разпределение в сградата – етажна собственост, в която е разположен собственият на ответника самостоятелен обект, е била възложена и извършвана от третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД. На следващо място установено е отново въз основа на заключението по СТЕ, че постъпилото количество топлинна енергия е била измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер, който е отчитан по електронен път в началото на всеки месец чрез електронно устройство – преносим „терминал“, като технологичните разходи са изчислявани ежемесечно и са приспаднати от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция и са за сметка на топлофикационното дружество, т. е. между абонатите се разпределя само „чистото количество“ топлинна енергия. Според вещото лице през исковия период в имота не е имало отоплителни тела и съответно не са монтирани разпределители, поради което топлинна енергия за отопление (от отоплителни тела) и топлинна енергия за общи части не е била начислявана. Такава е начислявана обаче за подгряване на битово гореща вода, като за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2023 г. това е ставало въз основа на реален отчет, тъй като абонатът е осигурил достъп, за което е съставен протокол от 05.05.2023 г., който е подписан от него, но такъв не е бил осигурен за периода от 01.05.2023 г. до 30.04.2024 г., поради което в рамките на същия начисляването е извършено служебно „на брой лица“ с разходна норма 140 литра на денонощие за 3 броя потребители. Експертът изяснява още, че сумите за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, са начислявани на база посоченото в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването – между абонатите съобразно пълния отопляем обем на имота и този на етажната собственост. От техническа гледна точка индивидуалните изравнителни сметки също са изготвяни в съответствие с нормативните изисквания, като отчетените данни са били коректно отразени в тях, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било отразено реално доставеното количество топлинна енергия и е извършено изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата сума. При анализ на свидетелствата за метрологични проверки, касаещи исковия период, експертизата е установила, че за няколко месеца от 2022 г. и 2023 г. „Топлофикация София“ ЕАД не е имала сключен договор за извършване на метрологични проверки на уредите за търговско измерване в абонатната станция (топломери и водомери), но предвид липсата на данни топломерът да е бил демонтиран и с оглед на факта, че извършените преди и след исковия период проверки – на 19.11.2021 г. и на 29.07.2024 г. са приключили със заключение „съответства на одобрения тип“, следва да се приеме, че липсата на изследване през 2022 г. и 2023 г. не е рефлектирало в неточно отчитане. В чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация. Следователно, при определяне стойността на действително потребената през процесния период топлинна енергия следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В случая, при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен период, експертизата е приела, че реално доставеното до имота на ответника количество топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. възлиза на 5 427,84 лв., представляваща сбор от прогнозно начислените суми по фактури (4 409,15 лв.) и сумите за доплащане от абоната по изравнителните сметки (1 018,69 лв.), като посочената стойност е без предишни неплатени и просрочени суми и без начисляване на лихви по тях. Както се посочи по-горе, начисляването на сумите за битово гореща вода, а именно: „на брой лица“ при норма за разход на потребление от 140 литра на обитател за едно денонощие, се дължи на липсата на осигурен от абоната достъп през втория отчетен период м.05.2023 г. – м.04.2024 г., като в тази връзка от страна на въззивника се излагат доводи за липсата на ангажирани доказателства относно предпоставките за приложение на посочената хипотеза. Възможността за служебно начисляване на сумите за топлинна енергия представлява изключение от установения в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, чл. 144 ЗЕ и в чл. 141 ЗЕ принцип за заплащане на реално доставената и потребена топлинна енергия, опредЕ. въз основа на отчетените единици от средства за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, както и на реално изразходваните количества гореща вода, определени по данните, отчетени от водомерите. Това изключение следва от разпоредбите на чл. 70, ал. 4 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването, приложима към релевантния период, според която на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6. 5 от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди, а топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване се начислява по реда на чл. 69, ал. 2, т. 2, т. е. при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 литра на обитател за едно денонощие. Следователно, при неосигурен достъп до имота, е предвиден нормативно установен механизъм, който изключва принципа на реално потребление и който е приложен при наличието на законовите предпоставките за това. Задължението на купувача да осигури достъп за отчитане на средствата за дялово разпределение в имота си произтича от клаузата на чл. 7, т. 7 от приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Топлофикация София“ ЕАД. Същото задължение се вменява на потребителя и с разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от горната Наредба, според която той следва да осигури достъп за отчитане на средствата за дялово разпределение в имота си, като редът за отчитане на показанията на уредите на клиентите, неосигурили достъп до имотите си, се урежда в Общите условия на договорите. Съгласно чл. 41, ал. 1, изр. последно от Общите условия, приложими към договора, неосигуряването на достъп се констатира с протокол, подписан от упълномощен представител на продавача и от двама свидетели, които не са служители или на граждански договор при търговеца или продавача. Посочените уговорки уреждат по недвусмислен начин реда за установяване и доказване на неосигурения достъп – чрез съставяне на протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на топлопреносното предприятие, респ. на съответната ФДР и един или повече представители на етажната собственост. В случая, противно на доводите във въззивната жалба, липсата на осигурен от абоната достъп за отчет, респ. предпоставките за служебно начисляване на топлинна енергия за битово гореща вода през втория отчетен период м.05.2023 г. – м.04.2024 г. са установяват въз основа на представения от третото лице – помагач констативен протокол за извършен отчет (л. 74 от делото на СРС), от който става ясно, че достъп до процесния апартамент № 38 не е осигурен и на двете възможни дати за отчет – 20.05.2024 г. и 28.05.2024 г., като видно е от отбелязването в него, че съобщението за предстоящо отчитане на уредите за дялово разпределение е било поставено на видно място на адреса на 15.05.2024 г. Нещо повече, протоколът е подписан представител на етажната собственост и от служител на „Техем Сървисис“ ЕООД, от което следва, че посочените погоре изисквания са спазени, поради което същият е годен да установи липсата на осигурен от ответника П. К. достъп до имота си в рамките на част от исковия период, а именно: през втория отчетен период м.05.2023 г. – м.04.2024 г. Предвид изложеното, неоснователни са възраженията, че продавачът на топлинна енергия не е доказал надлежното уведомяване относно датата за осигуряване на достъп, тъй като видно е, че по делото е представен съответният протокол, удостоверяващ този факт, без отразените в него данни да са били опровергани. Независимо от това обаче, доколкото с отговора на исковата молба ответникът П. К. е оспорил реда и начина на начисляване на топлинната енергия, което негово възражение се поддържа и с въззивната му жалба, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на топлинната енергия за битово гореща вода за втория отчетен период м.05.2023 г. – м.04.2024 г. няма основание да се приеме, че начисляването по реда на чл. 69, ал. 2, т. 2 от горната Наредба е следвало да се извърши на база трима обитатели, както се констатира от СТЕ. В този смисъл е подаденото заявление – декларация от 03.11.1999 г., в което изрично ответникът К. е посочил, че домакинството му се състои от двама члена, като по делото не са ангажирани доказателства за настъпила впоследствие промяна относно това обстоятелство, поради което следва да се приеме, че това е било така включително и в рамките на исковия период. Оттук и при съобразяване на критериите по чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредбата и на база на двама обитатели за процесния имот настоящият съдебен състав приема, че стойността на общо фактурираното количество топлинна енергия за компонент битово гореща вода за целия искови период следва да възлиза на 3 154,23 лв., а не на 3 898,09 лв., както е прието от фирмата за дялово разпределение и както е посочило вещото лице по коригираната СТЕ в колона № 6 на таблица № 3 от заключението си. Към тази стойност следва да се добави и стойността на фактурираното количество топлинна енергия за сградна инсталация, което съгласно данните по колона № 4 от същата таблица възлиза на 511,06 лв. Следователно, след извършеното от съда преизчисляване на сумите за компонент битово гореща вода (на база двама обитатели по отношение на втория отчетен период), изчислен по реда на чл. 162 ГПК общият размер на прогнозно фактурираното количество топлинна енергия за целия исков период възлиза на сумата от 3 665,29 лв., а не на сумата от 4 409,15 лв. Ето защо, след добавяне към нея на подлежащата на доплащане от абоната сума по изравнителните сметки от 1 018,69 лв., размерът на главното задължение за цена на неплатена топлинна енергия, отнасящо се за целия исков период, възлиза на 4 683,98 лв. (3 665,29 лв. + 1 018,69 лв.). Следва да се отбележи, че релевантен доказателствен източник относно стойността на задължението за цена на доставена топлинна енергия до процесния имот в рамките на исковия период представлява СТЕ, която на основание чл. 202 ГПК настоящият съдебен състав като компетентно и обективно изготвена кредитира, поради което я съобрази при формиране на правните си изводи, тъй като именно тя отразява реално доставеното количество такава след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване и след приспадане на резултатите от изравнителните сметки в края на отчетния период, а не възприетата от първоинстанционния съд ССчЕ, отразяваща счетоводните данни на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Следователно, въз основа на заключението по СТЕ, но при отчитане на извършените по-горе преизчисления в частта относно компонент битово гореща вода за втория отчетен период, следва да се приеме, че стойността на реално доставеното и потребено количество топлинна енергия за целия исков период възлиза на 4 683,98 лв., която сума ответникът не твърди и не доказва да е заплатил. В случая, с оглед предвидения с чл. 33, ал. 1 от относимите Общи условия на ищеца от 2016 г., в сила от 10.08.2016 г., падеж на задължението за заплащане на месечните дължими суми по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 – 45-дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят и предвид датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.03.2025 г., то никое е от процесните вземания не е обхванато от приложимата 3-годишна погасителна давност. Ето защо, ответникът П. К. се явява задължен за посочената по-горе сума от 4 683,98 лв., отнасяща се за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., до който размер предявеният срещу него главен иска за цена на неплатена топлинна енергия е основателен и следва да се уважи. Към посочената главница за топлинна енергия следва да се добави и стойността на дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение, за която не се спори, че се равнява на твърдяния от ищеца размер от 57,53 лв., също отнасяща се за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., в какъвто смисъл е заключението по изслушаната ССчЕ. Противно на доводите във въззивната жалба, същата се дължи именно в полза на ищцовото дружество, макар и услугата да не се извършва от него, а от трето лице – „Техем Сървисис“ ЕООД, тъй като съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от действащите през процесния период Общи условия на „Топлофикация София“ ЕАД, както и чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването таксите за извършеното дялово разпределение се заплащат от потребителите на топлинна енергия на „Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, като нейната стойност се формира от: 1) цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка, 2) цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3) за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът за заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите. Заплащането на цената за тази услуга по посочения начин е изрично предвидено между ищеца и ФДР и в договора от 03.06.2020 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, в сила от 01.05.2020 г., като същият е сключен за срок от три години и с възможност за автоматично продължаване на действието му за още една година, т. е. действащ в рамките на процесния период. Изрично в договора страните са договорили заплащане от „Топлофикация София“ ЕАД на ползваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях, като е договорено цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до 30-ти април на следващата година. Ето защо, предвид ангажираните по делото доказателства, „Топлофикация София“ ЕАД се легитимира като носител на главното вземане за цена на извършваната услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., чиято стойност се равнява на общо претендираната сума от 57,53 лв. Действително, с решение № 7276/03.07.2023 г. по адм. дело № 746/2021 г. на ВАС, II отделение, оставено в сила с решение № 1037/10.02.2025 г. по адм. дело № 85/2024 г., 5- членен състав, II колегия, се отменят т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на енергетиката и § 2 и 3 от ПЗР на Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на енергетиката, но съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се счита отменен от датата, на която съдебното решение е влязло в сила. В случая, решението на административния съд е влязло в сила на 25.02.2025 г., т. е. след процесния период, поради което методиката за изчисляване на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, съдържаща се в Наредбата за топлоснабдяването, се явява действаща нормативна уредба в настоящата хипотеза. От друга страна, дори да се приеме, че Наредбата противоречи на нормативен акт от по-висока степен и не следва да бъде прилагана, респ., че отмяната на разпоредба от подзаконов нормативен акт със съдебно решение има обратно действие, съобразно мотивите на решение на СЕС от 24.11.2022 г. по дело № С-289/2021 г., то количеството потребена топлинна енергия следва да бъде определено от съда по реда на чл. 162 ГПК, като се възприеме заключението по изслушаната СТЕ, но при съобразяване на изложените по-горе корекции относно начина на формиране на стойността на задължението по отношение на компонент битово гореща вода. На следващо място неоснователно е и възражението във въззивната жалба за недължимост на акцесорното вземане за мораторна лихва, обосновано с твърдението, че ищецът не е ангажирал доказателства относно изпадане на ответника в забава, тъй като по отношение на режима на забавата приложение следва да намерят новоприетите Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г., като в чл. 33, ал. 1 от тях се предвижда, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, т. е. падежът на задължението за заплащане на стойността на топлинна енергия е изрично определен, а по общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, респ. с Общите условия към него. Така и доколкото приложимите през процесния период Общи условия обвързват изпадането на ответника в забава с изтичане на установения в тях срок, който е изтекъл, то доводите на въззивника в тази насока не следва да бъдат споделени. Що се отнася обаче до размера на претендираното обезщетение за забава, начислено за периода от 15.09.2023 г. до 19.03.2025 г., то той следа да се изчисли съобразно възприетия по-горе размер на задължението за цена на незаплатена топлинна енергия от 4 683,98 лв., отнасящо се за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. Така след извършено преизчисляване по реда на чл. 162 ГПК, обезщетението за забава върху счетената за дължима главница за цена на незаплатена топлинна енергия от 4 683,98 лв., начислено за периода от 15.09.2023 г. до 19.03.2025 г., възлиза на 634,42 лв., до който размер предявеният акцесорен иск е основателен и следва да се уважи. Правните изводи на двете съдебни инстанции частично се различават, поради което първоинстанционното решение следва да се отмени в обжалваните части, с които е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над сумите, както следва: от 4 683,98 лв. до уважения размер от 5 476,15 лв., или за размера от 792,17 лв. – главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.03.2025 г. до окончателното плащане и от 634,42 лв. до уважения размер от 697,86 лв., или за размера от 63,44 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2023 г. до 19.03.2025 г., като за посочените части предявените искове следва да се отхвърлят. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да се потвърди. С оглед разпоредбата на чл. 4 и чл. 3 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, исковите суми следва да се отразят в евровата им равностойност след автоматичното им превалутиране по официалния валутен курс в евро, с който България се присъединява в еврозоната – 1,95583 и закръглянето им съгласно правилата на чл. 12 и чл. 13 от същия, като едновременно с това се посочи и левовата им такава, доколкото така е заявено искането за присъждането им с исковата молба. В отхвърлителната му част първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила. По отговорността за разноските: При този изход на спора – въззиваемият – ищец има право на направените от него разноски в двете съдебни инстанции, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: сумата от 152,32 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, както и сумата от 718,23 лв. – разноски за платена държавна такса, депозити за СТЕ и ССчЕ и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, т. е. първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разликата над сумата за разноските от 152,32 лв. до присъдената такава от 174,50 лв., или за размера от 22,18 лв. (по отношение на разноските за заповедното производство), както и разликата над сумата за разноските от 718,23 лв. до присъдената такава от 822,84 лв., или за размера от 104,61 лв. (по отношение на разноските за исковото производство). Следващите се в полза на въззиваемия – ищец разноски за въззивното производство възлизат на 87,06 евро – юрисконсултско възнаграждение, които въззивникът – ответник следва да бъде осъден да му заплати. Следващото се в полза на адв. Д.Ч. адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на ответника по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съразмерно с отхвърлената част от исковете, възлиза на 6,47 лв. – за заповедното производство, т. е. в нейна полза следва да се присъди сумата от още 6,34 лв. (3,24 евро), както и на 64,68 лв. – за исковото производство, т. е. в нейна полза следва да се присъди сумата от още 63,40 лв. (32,42 евро). В нейна полза следва да се присъди и сумата от 19,84 евро – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на въззивника по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред въззивната инстанция, а в полза на въззивника – ответник се следва сумата от 8,24 евро – разноски за платена държавна такса за въззивното производство, която сума въззиваемият – ищец следва да бъде осъден да му заплати. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът