Решение № 288 от 29.6.2026 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 376/2026 г.

С решение рег.№ 21/06.02.2026 г. по в.гр.д.№ 20251430100402 по описа за 205 година на РС-Кнежа е осъдена К. Г. Д. да заплати на Професионална гимназия по моден дизайн със седалище гр.Велико Търново сумата от 4 623.51 евро (9 042.80 лв.), представляваща получени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ при прекратяване на ТПО, а след влизане в сила на съдебните актове и отменено уволнение основанието за получаването им е отпаднало, поради което са дължими от ответницата, ведно със законната лихва от 10.04.2025 год. (датата на подаване на ИМ) до окончателното й изплащане.Осъдена е на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. Г. Д. да заплати на Професионална гимназия по моден дизайн сумата от 849.62 евро – деловодни разноски.Оставено е без уважение без уважение искането на ищеца Професионална гимназия по моден дизайн -гр.Велико Търново за присъждане на разноски за снабдяване с обезпечителна заповед и действия пред ЧСИ в размер на 500 лв. (255 евро), като неоснователно. Депозирана е въззивна жалба от К. Г. Д. против решение № 21 от 06.02.2026 г. по гр. д. № 20251430100402 по описа на PC - Кнежа. Въззивният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно, като е отправено искане за неговата отмяна и постановяване по същество на спора на друго, с което да се отхвърлят предявените искове. За въззиваемата страна Професионална гимназия по моден дизайн гр.Велико Търново, чрез пълномощник, е депозирано писмено становище да се потвърди изцяло решение № 21/06.02.2026 г. по гр.д.№ 402 по описа на КнРС като правилно, обосновано и законосъобразно. Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – частично основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Предмет на обжалване е решението на първоинстанционния съд от 06.02.2026 г., с което са уважени предявените от ПГМД гр.Велико Търново срещу К. Г. Д. искове с правно основание чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ, като са присъдени и разноски. На първо място във въззивната жалба се сочи, че решението е постановено при явно пренебрегване на чл.56 от Конституцията на РБ и чл.6, §1 от Европейската конвенция за защита правата на човека. От доказателствата по делото се установява, че с влязло в сила решение от 28.02.2024 г. по гр.д.№ 20234110103671 по описа за 2023 година на ВТОС са уважени предявените от К. Д. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ. Не може да се приеме, че е допуснато нарушение на чл. 56 от Конституцията на РБ (право на защита) и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС/ЕКПЧ (право на справедлив процес). Всеки субект на правото има конституционно право да се обърне към съда, за да разреши правен спор. Именно това е сторила К. Д., като е предявила горепосочените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, които са приети за доказани по основание с влязло в сила съдебно решение. На второ място във въззивната жалба се сочи, че е налице нарушение на материалния закон и задължителната практика на ВКС.Счита, че е налице неправилно приложение на чл.271, ал.1 от КТ и игнориране на презумпцията по чл.8, ал.2 от КТ в обжалваното решение.Въззивницата счита, че рискът от неправилно плащане се носи от виновните длъжностни лица на работодателя, а не от работника с оглед на чл.271, ал.2 КТ.Сочи се, че първоинстанционният съд е игнорирал ТР № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК.Плащанията са извършени едностранно от ПГМД с основанието „заплата“. Според чл.271, ал.1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. Съгласно Тълкувателно решение № 79/1965 г. на ОСГК на ВС, разпоредбата на чл.82 КТ, има предвид такива суми, които работникът или служителят не е имал право да получи по трудовия договор.Ако са налице такива, за да отпадне задължението му за връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи.Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми.Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало.Относно разпределението на доказателствената тежест важи общия принцип, че всеки доказва твърденията си.Плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание (решение № 791 от 17.01.2011 г. на ВКС по гр. дело № 271/2010 г., ІІІ г. о., Г).Аналогично се приема и по отношение на обезщетенията по трудовото правоотношение, сред които са и процесните по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ.На основание чл.8, ал.2 КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага по установяване на противното. В процесния случай предпоставките за приложение чл.271, ал.1 КТ, респ. чл.8, ал.2 КТ, не са налице. На трето място във въззивната жалба се сочи, че е налице неправилно смесване на институтите на „отпаднало основание“ и „добросъвестността“. Институтите на „отпаднало основание“ и „добросъвестност“ уреждат различни правни хипотези: отпадналото основание е предпоставка за връщане на дадено нещо поради неоснователно обогатяване, докато добросъвестността е субективно състояние на непознаване на определен правен недостатък, което защитава и дава права на лицето. Между двата института има разлика. При третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД основанието съществува при получаване на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила (ППВС № 1 от 28.V.1979 г.).Именно той е приложим в процесния случай.Не е приложим първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД-получено нещо при начална липса на основание, за да се преценяват предпоставките на чл.271, ал.1 КТ. В момента на извършеното плащане на сумите, съставляващи обезщетения по чл.220, ал.1 КТ, респ. чл.222, ал.1 КТ, то е било дължимо от работодателя, тъй като преди това трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ. На следващо място във въззивната жалба е налице позоваване на крайно необоснован извод на съда за „несъмненост“ на обезщетенията. В тази насока във въззивната жалба е посочено, че в представените от въззиваемия банкови извлечения изрично е посочено основание за плащане „заплата”, а не обезщетение по чл.220 или по чл.222 КТ и това е безспорно. В приложените по делото бюджетни платежни нареждания е посочено следното: в това от 25.10.2023 г. като основание за плащане е посочено „заплата” – 4 626.59 лв.; в това от 26.10.2023 г. като основание за плащане „заплата-допл.м.01-м.08.2023 г.” – 1 728.09 лв; в това от 28.11.2023 г. - „заплата” -2 351.05 лв.; в това от 20.12.2023 г. - „заплата” от 20.12.2023 г. – 1 864.93 лв. В приложения архив на онлайн плащанията не е посочено основание за превод на съответната сума. По делото са приложени и изплащателен касов фиш за м.10.2023 г., в който е посочено, че е начислено обезщетение по чл.220 КТ в размер на 4 521.40 лв.; изплащателен касов фиш за м.11.2023 г., в който са посочени начислени суми, между които и по чл.222, т.1 в размер на 2 260.70 лв; изплащателен касов фиш за м.12.2023 г. е начислена по чл.222, т.1 сума в размер на 2 260.70 лв. На следващо място във въззивната жалба е посочено, че е налице грешно тълкуване от съда на правната природа на обезщетението по чл.220, ал.1 КТ. Правната природа на обезщетението по чл.220, ал.1 КТ за неспазено предизвестие е компенсаторна (обезщетителна) , а не възнаградителна. Страната, която има право да прекрати договора с предизвестие (в чл.328 КТ са регламентирани хипотезите на прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие), притежава и правото да избере дали да го спази или не. В процесният случай въззиваемият при прекратяването на трудовото правоотношение между страните е избрал да не го спази, поради което задължението му да спази срока на предизвестието се е трансформирало в задължение за парично обезщетение. Обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 1 КТ - за неспазено предизвестие и оставане без работа при уволнение поради съкращаване на щата са дължими при законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение.С признаване на уволнението за незаконно и с отмяната му отпада с обратна сила основанието за изплащане на посочените обезщетения, поради което и подлежат на връщане (определение № 1826 от 23.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1396/2023 г., III г. о). Въззивницата счита, че е налице недопустимо придаване на обратна сила на съдебното решение и нарушение на правната сигурност. Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ, който е приет за основателен с влязло в сила решение между страните, е конститутивен и с уважаването му се постига целената с него правна промяна – признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна.Конститутивното действие на решението, с което този иск се уважава, важи с обратна сила, т.е. уволнението се счита за незаконно към момента на извършването му.Трудовото правоотношение продължава да съществува без прекъсване.Времето се признава за трудов стаж с оглед на чл.354, ал.1, т.1 КТ. Отпада и основанието за платени при прекратяването му суми - за неспазено предизвестие (чл.220, ал.1 КТ) и за оставане без работа (чл.222, ал.1 КТ). Противоречие с принципа, отразен в чл.14, ал.1 ЗНА, че обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба, няма, защото не става въпрос за обратното действие на нормативен акт, а за последица от влязлото в сила съдебно решение с което са уважени предявените искове по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. На следващо място във въззивната жалба се сочи, че е налице правен парадокс с „началната липса на основание“ и приложението на чл.271, ал.1 КТ. Началната липса на основание е регламентирана в първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД, но в процесния случай начална липса на основание за плащане на обезщетенията по чл.220, ал.1 КТ, респ. по чл.222, ал.1 от КТ не е налице.Те са платени от работодателя, тъй като трудовото правоотношение между страните е било прекратено със заповед № 150/12.10.2023 г., т.е. съществувало е основание за плащането им към този момент.Поради това те подлежат на връщане на работодателя. Работодателят може да ги претендира чрез осъдителен иск или чрез възражение за прихващане в съдебния процес, но последното той не е сторил в производството по гр.д.№20234110103671 на ВТРС. Неоснователно се сочи във въззивната жалба, че е налице неправилно приложение на ТР № 79/1965 г. на ОСГК. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответната сума, но в процесния случай, както се посочи, е налице правно основание за получаване на двете обезщетения. На следващо място във въззивната жалба е посочена логическа несъстоятелност на мотивите по въпроса за основанието. Според настоящата инстанция в момента на плащането на обезщетенията по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ от работодателя има валидно правно основание - издадена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение между страните.Поради това не е налице начална липса на основание. Предявяването на иск по чл.344, ал.1,т.1 КТ не прави работника/служителя недобросъвестен по смисъла на чл.271, ал.1 КТ. Въззивницата счита, че са налице грешки при преценка на доказателства и процесуални нарушения.Подмяна на основанието - в банковите преводи въззиваемият изрично е посочил основание „заплата”, а не „обезщетение”.Съдът недопустимо е поправил волята на платеца, приемайки , че се касае за обезщетения по чл.220 и чл.222 КТ, без да е посочил кои доказателства кредитира и защо ги кредитира, и кои не. В процесния случай, тъй като се касае за трудов спор, следва да се изследва действителната воля на страните и счетоводните документи, а не само бюджетните платежни нареждания. От страна на работодателя е доказано чрез изплащателните касови фишове за месеците 10.2023 г., м.11.2023 г. и м.12.2023 г. начисляването на двете обезщетения по основание и размер. От доказателствата по делото се установява по безспорен начин от платежните ведомости, фишовете за работна заплата, начислените брутни суми, извършените удръжки и формираните нетни суми за получаване наличието и изплащането на обезщетенията по чл.220, ал.1 КТ и по чл.222, ал.1 КТ.Налице е пълно съответствие между начислените обезщетения и реално извършените плащания по размер и период. В процесната хипотеза е налице отпаднало основание, поради което получените обезщетения по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ подлежат на връщане. Неоснователно се сочи във въззивната жалба, че е налице противоречие с практиката на ВКС. Въззивницата счита, че е налице нарушение на чл.519 ГПК и злоупотреба с право, както и злоупотреба с процес и липса на анализ по чл.3 ГПК. Систематичното място на разпоредбата на чл.519 ГПК, която регламентира изпълнение срещу държавни учреждения, е в част пета „Изпълнително производство“. Чл.3 ГПК регламентира добросъвестност при упражняване на процесуалните права от страните. В производството по гр.д.№ 3671/2023 г. от стана на работодателя не е направено възражение за прихващане, респ.предявен насрещен иск, а осъдителен такъв е предявен самостоятелно в настоящето производство. Неоснователно се сочи във въззивната жалба, че е налице несъразмерност и нарушение на Протокол № 1 към КЗПЧОС. В процесния случай, както се посочи, след влизане в сила на решението на съда, с което е уважен предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, отпада основанието за получаване на обезщетенията по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ. Според доводите във въззивната жалба решението е неправилно и в частта за разноските, като съдът е присъдил претендирани суми, без да обсъди направените възражения за прекомерност, без да отчете липсата на фактическа и правна сложност на делото и без да съобрази принципа на пропорционалност, включително и в правото на ЕС. От страна на въззивницата е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв. по чл.78, ал.5 ГПК. Разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка при сезиране за прекомерност съгласно чл.78, ал. 5 ГПК, във вр. чл. 36 ЗА, следва да намерят приложение и при действащата понастоящем редакция на нормата. Следва да бъде съобразено и постановеното след това решение на СЕС по дело С-438/22. Адвокатското възнаграждение по трудови дела с материален интерес, каквото е и процесното, следва да се определи с оглед на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения на адвокатска работа, а след това да се съобрази с чл.78, ал.1 ГПК. Размерите на тези възнаграждения по горепосочената Наредба могат да служат само за ориентир. По делото е проведено едно съдебно заседание, на което процесуалният представител на ищеца не се е явил.Депозирани са писмени молби с приложение писмени доказателства, осигуряващи приключването на производството по делото със съдебно решение. Касае се за трудов спор по смисъла на чл.357 КТ. Въз основа на гореизложеното, с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция с оглед на частичната основателност на въззивната жалба, то следва да се приеме, че размерът на адвокатското възнаграждение, който да е справедлив и обоснован, възлиза на 400 лв. Въззивницата счита, че е налице несправедливост на решението, което легитимира практика, при която работодателят, след като е извършил незаконно уволнение, прехвърля върху работника неблагоприятните последици от собственост си противоправно поведение, което противоречи на социалната функция на трудовото правоотношение и на принципа за защита на по-слабата страна в трудовите правоотношения. На въззивницата обезщетения по чл.220, ал.1 КТ и по чл.222, ал.1 КТ са изплатени в нетен размер, с оглед на събраните във въззивното производство доказателства, поради това и връщането им следва да бъде в този размер. Изплащането на двете обезщетения от работодателя се намира в пряка зависимост от съществуването на законно извършено уволнение. Тъй като съдебното решение по чл.344, ал.1 т.1 КТ има обратно действие, то получените суми се явяват получени на последващо отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3-то ЗЗД и подлежат на връщане на работодателя. От заключението на съдебно-икономическата експертиза, изготвено от ВЛ И., което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че за м.10.2023 г. е начислено трудово възнаграждение, доплащане за минал месец, платен отпуск и обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на 4 521.40 лв. Нетната сума на това обезщетение след приспадане само на ДОД възлиза на 4 069.26 лв. Нетната сума за целия м.10.2023 г. възлиза на 6 654.68 лв., след приспадане на аванс в размер на 300 лв., в т.ч. и горепосочената нетна сума на това обезщетение. Плащанията са извършени на 25.10.2023 г. в размер на 4 626.59 лв. и на 26.10.2023 г. в размер на 1 728.09 лв. или общо 6 354.68 лв., като разликата от 300 лв. съответства на получения аванс. За м.11.2023 г. е начислено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на 2 260.70 лв.След извършените удръжки нетната сума възлиза на 1 864.93 лв. В същия месец са отчетени и допълнителни начисления, поради което общата сума за получаване възлиза на 2 582.05 лв. Плащанията са извършени на 28.11.2025 г. в размер на 2 351.05 лв. и на 29.11.2023 г. в размер на 231 лв., като общо изплатената сума е 2582.05 лв., в това число нетната сума на начисленото възнаграждение по чл.222, ал.1 КТ в размер на 1 864.93 лв. За м.12.2023 г. е начислено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на 2 260.70 лв.Нетната сума възлиза на 1 864.93 лв. Плащането е извършено на 20.12.2023 г. в пълния размер на нетната сума 1 864.93 лв. ВЛ е посочило, че независимо, че в платежните нареждания не е изрично посочено основание на изплащане на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, респ. на чл.222, ал.1 КТ, наличието и изплащането на същото се установяват от платежната ведомост, начисленията, удръжките и формираните нетни суми. В практиката често се използват утвърдени шаблони на платежни нареждания, при което основанието „заплата” не се променя отделно за изплащане на обезщетения. Въз основа на гореизложеното, прието от фактическа и правна страна, от въззивния съд следва да се направят следните правни изводи. Предявеният в настоящето производство иск е с право основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, който е частично основателен. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост (чл.202 ГПК). Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. ВЛ е посочило, че всички обезщетения по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ са правилно изчислени по размер; осигурителните вноски са начислени върху обезщетението по чл.222, ал.1 КТ и са правилно определени; данъкът върху доходите е правилно определен; всички плащания са извършени в съответствие с начислените нетни суми и по посочените дати; не се установяват разлики между счетоводните начисления и реално изплатените суми. Въз основа на гореизложеното въззивният съд счита, че не са налице основания за отмяна на решението в обжалваната му част, в която е осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия сумата от 3 987.63 евро (7 799.12 лв.), представляваща получени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 КТ при прекратяване на ТПО, а след влизане в сила на съдебните актове и отменено уволнение основанието за получаването им е отпаднало, поради което са дължими от въззивницата, ведно със законната лихва от 11.04.2025 г. (допусната е очевидна фактическа грешка, като е изписано 10.04.2025 г., която подлежи на поправяне по реда на чл.247 ГПК от първоинстанционния съд) до окончателното й изплащане; в обжалваната му част, в която е осъдена въззивницата да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемия сумата от 335.89 евро-деловодни разноски. Следва да бъде отменено решението в обжалваната му част, в която е осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия разликата над 7 799.12 лв. (3 987.63 евро) до 4 623.51 евро (9 042.80 лв.), т.е. за сумата от 1 243.68 лв. (635.88 евро), представляваща получени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл. 222, ал.1 от КТ при прекратяване на ТПО, а след влизане в сила на съдебните актове и отменено уволнение основанието за получаването им е отпаднало, поради което са дължими от ответницата, ведно със законната лихва от 10.04.2025 год. (датата на подаване на ИМ) до окончателното й изплащане; в обжалваната му част, в която е осъдена въззивницата да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемия сумата за разликата над 335.89 евро до 849.62 евро, т.е. за сумата от 513.73 евро, като вместо него бъде постановено ново по съществото на спора в тази му част. Следва да бъде отхвърлен като неоснователен предявеният от въззиваемия срещу въззивницата иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД да бъде осъдена да му заплати разликата над 7 799.12 лв. (3 987.63 евро) до 4 623.51 евро (9 042.80 лв.), т.е. за сумата от 1 243.68 лв. (635.88 евро), представляваща получени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл. 222, ал.1 от КТ при прекратяване на ТПО, а след влизане в сила на съдебните актове и отменено уволнение основанието за получаването им е отпаднало, поради което са дължими от ответницата, ведно със законната лихва от 10.04.2025 год. (датата на подаване на ИМ) до окончателното й изплащане. Водим от горното, съдът