Решение № 2055 от 29.4.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 11859/2023 г.

Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 3319/23.05.2023 г. по ч.гр.д. № 5573/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII граждански състав, както следва: сумата от 1 400 лв. – главница по индивидуален договор за потребителски кредит SO № ••• г., сумата от 138, 60 лв. – договорна лихва за периода от 17.04.2023 г. до 17.04.2023 г. и сумата от 0, 78 лв. – лихва за забава за периода от 18.04.2023 г. до 19.04.2023 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 21.04.2023 г., до окончателното изплащане на задължението. Против заповедта за изпълнение е депозирано възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок. Искът е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост. В производството по делото е представен индивидуален договор за потребителски кредит SO № ••• г., сключен между „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД и М. К. И., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 1 400 лв., представляваща чистата стойност на предоставения на длъжника за ползване финансов ресурс. В клаузата на чл. 10 от Договора е установено, че общият размер на кредита е от 2 378, 60 лв., който формира размера на погасителната вноска, платима в срок от 90 дни – с падеж на 17.04.2023 г. В разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Договора е установено, че с подписване на договора кредитополучателят заявява, че е избрал доброволно да се ползва от допълнителна незадължителна услуга експресно разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит, като с разпоредбата на чл. 1, ал. 2 е уговорено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на потребителски кредит в размер на сумата от 840 лв., която се включва в размера на всяка вноска по кредита. В договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 40, 15 %, а годишният процент на разходите е от 46, 65%. В договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване на падежа на погасителната вноска, като е посочено, че размерът на възнаградителната лихва е от 138, 60 лв. В договора е посочено, че последният се сключва под формата на електронен документ. Легалната дефиниция на договора за кредит от разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3 преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис в редакцията му действала към момента на сключване на твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.) електронният документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. С определението за насрочване на делото съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 3 и ал. 4 ГПК, че между страните е сключен индивидуален договор за потребителски кредит SO № ••• г., по силата на който ответната страна е усвоила сумата от 1 400 лв. За установяване на сключване на договора и усвояване на сумата по делото е представена разписка за получаване на сумата от 1 400 лв. Предвид така изложеното следва да се приеме, че между страните е сключен процесният договор за кредит от разстояние. По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което при сключване на договора не е действала в рамките на осъществявана от нея професионална или търговска дейност. По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. С влязло в законна сила Решение № 3395/29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 5515/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, е прието за установено в отношенията между страните, че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл.1, ал.2 от Индивидуален договор за потребителски кредит SO № •••г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на потребителския кредит в размер на 840 лв. Производството по гр.д. № 5515/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив е образувано по предявен от ответната страна иск за нищожност на клаузата, който е предявен в деня на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и преди връчване на препис от заповедта за изпълнение на насрещната страна. Предвид изложеното е допустимо в настоящото производство да се изследват възраженията на ответната страна – потребител за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи и служебно по образуван иск за заплащане на суми, предмет на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане. Доколкото задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане е установено към момента на сключване на договора и формира общата стойност към плащанията по кредита, последното е следвало да бъде съобразено при определяне на годишния процент на разходите по кредита. Ищецът не оспорва обстоятелството, че при определяне на годишния процент на разходите по кредита, посочен в размер от 46, 65 %, не е взета предвид дължимата такса, в който смисъл е изявлението му в молбата от 12.12.2024 г. (л. 97 по делото). Това обстоятелство съдът установи служебно и при използване на интернет калкулатор - https: //www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html#det, доколкото при включване на таксата от 840 лв. годишният процент на разходите е в размер от 63551.3533 %. По отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено и Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. За пълнота на изложението следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от деиствителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. По така изложените съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е прието, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. Съдът намира, че от представените в производството по делото доказателства се установява, че сумата по кредита от 1 400 лв. е усвоена чрез превеждането й по разплащателната сметка на длъжника, поради което с настъпване на падежа на последната погасителна вноска, заплащането й е станало изискуемо, и длъжникът дължи връщането й. В производството по делото и с оглед, дадените от съда указания с определението за насрочване на делото, е постъпила молба от ищеца от 12.12.2024 г., с която последният посочва, че по договора за кредит не са постъпили плащания от длъжника. Тази молба не е оспорена от ответника, като последния не установи при условията на пълно и главно доказване, с оглед разпределената му от съда доказателствена тежест, че е изпълнил задълженията си по договора. Следователно и предвид установената недействителност на договора за кредит по делото подлежи на връщане единствено чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК в размер на сумата от 1 400 лв., поради което исковата претенция за главница следва да бъде уважена в пълния й предявен размер. Следва да се присъди законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, което представлява законна последица от уважаване на предявения иск. Предвид приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК следва да се отхвърлят и предявените искове за сумата от 138, 60 лв. – договорна лихва за периода от 17.04.2023 г. до 17.04.2023 г. и сумата от 0, 78 лв. – лихва за забава за периода от 18.04.2023 г. до 19.04.2023 г. По отношение отговорността за разноските: С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч.гр.д. № 5573/2023 г. на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 911, 39 лв., от които сумата от 31, 39 лв. за държавна такса и сумата от 880 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. В исковото производство ищецът е доказал разноски за заплатена държавна такса от 31, 39 лв. и за заплатено адвокатско възнаграждение от 780 лв. По отношение на размера на претендираното адвокатско възнаграждение е релевирано възражение за прекомерност от ответника с молба от 13.11.2024 г. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна ур едба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C- 438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК. Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва адвокатското възнаграждение в заповедното производство да бъде намалено до размер на сумата от 200 лв. Това е така, тъй като целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същевременно заповедното производство е изключително формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се използват стандартни, предварително установени типови образци за волеизявленията на съда и страните - всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване. Законът не изисква обосноваване на заявлението. Попълването и подаването на заявление по чл. 410 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не се характеризира с фактическа и правна сложност. При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението в исковото производство следва да бъде намалено до размер от 400 лв. Това е така, доколкото производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като е отлагано във връзка с произнасяне по молба за частично оттегляне на исковете и стабилизиране на определението по чл. 232 ГПК. С оглед изхода на правния спор – съобразно уважената част от исковата претенция при съобразяване на общия материален интерес, включително и по прекратената част от делото, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски от 206, 42 лв. за заповедното производство от общо сторените от 231, 39 лв. и 384, 83 лв. за исковото производство от общо сторените от 431, 39 лв. В заповедното и исковото производство ответникът е защитаван безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като следва в полза на адвоката, осъществил безплатната процесуална защита и съдействие, да бъде определено възнаграждение, като с представения на л. 109 по делото претендира адвокатско възнаграждение от по 480 лв. с ДДС в заповедното и исковото производство. Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. в размер на сумата от 200 лв. Това е така, тъй като целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същевременно заповедното производство е изключително формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се използват стандартни, предварително установени типови образци за волеизявленията на съда и страните - всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване. Законът не изисква обосноваване на заявлението, като при депозиране на такова в срок, съдът в разпоредително заседание дава указания за предявяване на иск в производството по чл. 422 ГПК. В случая длъжникът е депозирал възражение против заповедта за изпълнение чрез упълномощен за това процесуален представител, като в последното не са изложени съображения досежно неоснователността на претендираното вземане. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не се характеризира с фактическа и правна сложност. За осъществените процесуални действия по правна защита и съдействие в исковото производство следва да се определени адвокатско възнаграждение от 400 лв. – при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на производството по делото. Към така посочения размер на възнаграждението следва на основание § 2 а от Наредбата да се добави данък добавена стойност като се определи сумата от 240 лв. с ДДС за заповедното производство и сумата от 480 лв. с ДДС за исковото производство. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с актуалната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК, се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. С оглед отхвърлената част от предявените искове при съобразяване на общия материален интерес и по прекратената искова претенция – арг. чл. 78, ал. 4 ГПК, следва в полза на адв. М. да се присъди адвокатско възнаграждение в заповедното производство от 25, 90 лв. с ДДС и адвокатско възнаграждение в исковото производство от 51, 81 лв. с ДДС. Така мотивиран, Пловдивският районен съд