Решение № 1637 от 12.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7737/2023 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 9453/05.06.2023 г. по гр. д. № 32291/2022 г. по описа на СРС, 82 с-в е отхвърлен изцяло предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск на основание чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД , ЕИК 121130788 срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД , ЕИК 121265177 за признаване за установено, че ответникът дължи да заплати на ищеца сумата от 1208,80 лева, представляваща 1/2 част от изплатено по застраховка „Каско” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 08.11.2016 г. в Германия между застрахован при ищеца товарен автомобил марка „Мерцедес Бенц“, модел „Актрос“ с рег. № ••••, с прикрепено към него ремарке марка „Шмитц“ с рег. № ••••, застраховано при ответника и лек автомобил марка „Фиат“, с рег. № PT-••••, ведно със законната лихва от 15.06.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 8087/2022 г. на СРС, 82 състав.

В законовия срок е подадена въззивна жалба от ищеца ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД срещу решението с излагане на доводи за неправилност. Излага, че че при настъпилото на 08.11.2016 г. пътнотранспортно произшествие в гр. Ноенбург, Република Германия, следва да се приложи немското право, тъй като вредата е настъпила на територията на тази държава. Позовава се на съдебната практика на Федералния съд на Германия (BGH, Urteil vom 27.10.2010 г., IV ZR 279/08), съгласно която при ПТП с композиция от влекач и ремарке двата застрахователя формират т.нар. двойна застраховка, тъй като влекачът и ремаркето представляват единна оперативна единица, поради което отговорността за вредите следва да бъде поделена по равно между застрахователите. Същият извод следва и от разпоредбите на §§ 7, 17 и 18 StVG, които предвиждат отговорност на собствениците и водачите на ремарке за участието му в движението. Излага се, че българският съд е международно компетентен на основание чл. 11, т. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 („Брюксел Iа“), доколкото искът е предявен срещу застраховател със седалище в държава членка. Поддържа се още, че правоотношението следва да се разглежда в светлината на Регламент „Рим II“, тъй като задължението за обезщетяване на вредите представлява извъндоговорно задължение, а съгласно чл. 4 от този регламент приложимото право е правото на държавата, в която е настъпила вредата – в случая Германия. В същото време по отношение на регресното право на застрахователя след изплащане на обезщетението е приложимо правото, уреждащо застрахователния договор – българското право съгласно чл. 7 от Регламент „Рим I“. В жалбата се сочи и съдебна практика на СРС в този смисъл. Посочва се още, че по делото е приета и неоспорена съдебно-автотехническа експертиза, която установява, че уврежданията по лек автомобил „Фиат Пунто“ са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Въз основа на изложеното се поддържа, че съгласно приложимото немско право вредите следва да бъдат понесени по равно от застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето.

Моли съда за отмяна на постановеното решение и уважаване на предявените искове.

Въззиваемата страна-ответник ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД е подала в срок писмен отговор на въззивната жалба. Поддържа се, че същата е неоснователна и бланкетна, тъй като ищецът не е доказал по основание и размер претендираните имуществени вреди. Излага се, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, постановено след обсъждане на всички доказателства по делото. Посочва се, че част от цитираната от въззивника съдебна практика е отменена. Поддържа се още, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и разпоредбите на Регламент „Рим I“ и „Рим II“ е приложимо българското право, тъй като композицията е с българска регистрация, поради което съгласно чл. 479, ал. 1 КЗ отговорността за вредите се носи от застрахователя на влекача. Поради това се счита, че правилно предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Моли за потвърждаване на постановеното решение, като правилно.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск на основание чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД , ЕИК 121130788 срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД , ЕИК 121265177 за признаване за установено, че ответникът дължи да заплати на ищеца сумата от 1208,80 лева, представляваща 1/2 част от изплатено по застраховка „Каско” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 08.11.2016 г. в Германия между застрахован при ищеца товарен автомобил марка „Мерцедес Бенц“, модел „Актрос“ с рег. № ••••, с прикрепено към него ремарке марка „Шмитц“ с рег. № ••••, застраховано при ответника и лек автомобил марка „Фиат“, с рег. № PT-••••, ведно със законната лихва от 15.06.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 8087/2022 г. на СРС, 82 състав.

В исковата молба се твърди, че ПТП е настъпило в Германия с участието на товарен автомобил марка „Мерцедес Бенц“, модел „Актрос“ с рег. № ••••, с прикрепено към него ремарке марка „Шмитц“ с рег. № ••••, чиято гражданска отговорност на собственика/ползвателят му е застрахована при дружеството-ответник. С оглед твърденията за международен елемент в правоотношението, предмет на настоящото производство, съдът следва да реши въпроса за компетентността си. С чл. 7 от Регламент 1215/12 г. е предвидена специалната компетентност. Настоящият въззивен състав намира, че е налице предвидената в чл. 26 от Регламент 1215/12 г. правна възможност за мълчаливо учредяване на компетентност, пророгация на компетентност, при която с осъществяването на защитата на ответника в хода на процеса, при липса на оспорване на компетентността на българския съд, е налице мълчаливо учредяване на компетентност. В случая спорът не може да се приеме, че подлежи на разглеждане от съд, който има изключителна компетентност по чл. 24 от Регламент 1215/12 г. Наличието на основание съгласно чл. 26 от Регламента изключва възможността да са накърнени правилата относно международната компетентност и въззивникът в качеството си на ищец неправилно да е сезирал съда по основно място на стопанска дейност на ответника.

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху правния въпрос кое е приложимото право и дължи ли заплащането на обезщетение застрахователят по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на ремарке, функционално свързано с влекач, за причинените от него вреди.

По иска с правно основание 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:

Според чл. 343, ал. 1 КЗ с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на регресната претенция за застрахователно обезщетение включва следните елементи:

1. Наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат на ПТП автомобил;

2. Заплащане на застрахователното обезщетение от ищеца - застраховател на застрахования в изпълнение на сключения между тях договор;

3. Отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане - деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага;

4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение между деликвента и ответника по застраховка „Гражданска отговорност“.

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства. В тази връзка по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

Между страните е безспорно и правилно е установено въз основа на събраните доказателства в първоинстанционното решение Представено е доказателство, че МПС с рег. № •••• за периода 14.10.2016 г. - 13.10.2017 г. има валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ищеца.

От представената застрахователна полица от 09.05.2016 г. се установява, че ответникът е застраховател по застраховка „Гражданската отговорност“ на ремарке марка „Шмитц“ с рег. № •••• за периода 11.05.2016 г. - 10.05.2017 г.

Представени са доказателства за заплащане на сума в размер на 2417,57 лв. в полза на собственика на увредения автомобил, както и за предявяване на претенция от ищеца към ответника за заплащане на ½ от заплатената на застрахования парична сума.

Въпреки неправилното позоваване на чл. 411 КЗ, той всъщност основава претенцията си на разпоредба от германски закон, макар неточно да е посочил, че това е § 59, ал. 2 от Застрахователния кодекс на Германия, какъвто закон не съществува. Очевидно се има предвид Закона за застрахователния договор на Германия – Gesetz ьber den Versicherungsvertrag (Versicherungsvertragsgesetz)[1], като действащият такъв е в сила от 1.01.2008 г., от когато е отменен стария закон от 1908 г. със същото наименование. Впрочем, цитираното от ищеца решение от 27.10.2010 г. по дело № 279/08 на Федералния върховен съд на Германия се отнася именно до казус по стария закон, действал до 31.12.2007 г., а не до сегашния закон. По тази причина неточно е позоваването на номерацията на относимата разпоредба, която не е § 59, ал. 2 /относима към застрахователните посредници и консултанти/, а е § 78 от действащия закон, уреждащ отговорността при многократно застраховане на един и същи интерес /неин аналог е чл. 392 от българския К3/. Действащата към датата на процесното застрахователно събитие от 08.11.2016 г. редакция на § 78 от същия закон предписва, че ако едно застрахователно събитие е в обхвата на няколко застраховки "Гражданска отговорност" с различни застрахователи, е налице многократно застраховане, при което спрямо увреденото лице застрахователите отговарят солидарно и до размера на застрахователната сума по всеки договор, а в отношенията между застрахователите отговорността се разделя според съотношението на застрахователните суми по всеки от застрахователните договори. Това правило е приложимо и в хипотезата на събитие, причинено при управлението на МПС и теглено от него ремарке, ако за двете има сключени застраховки "Гражданска отговорност" с различни застрахователи, доколкото към 2016 г. е липсвало специално правило в германския закон за подобна хипотеза. Подобно разрешение е вследствие и на функционалната свързаност на покритието по подобни застраховки "ГО" с деликтната отговорност на застрахованите лица, а според германското право е възможно възникване на отговорност и на държателя на ремарке в определени хипотези, вкл. и солидарна отговорност с водача на влекача /§ 7, § 17 и § 18 от Закона за движението по пътищата в редакцията към 2016 г. – Strassenverkehrsgesetz/. Същото по съдържание правило е възприето и в чл. 392, ал. 2 от българския КЗ и то би било приложимо в хипотеза като процесната, при която виновният причинител на ПТП е само един /водача на теглещото МПС/, ако не съществуваше специалната разпоредба на чл. 479 КЗ, уреждаща по друг начин разграничението на отговорностите между застрахователя на отговорността за теглещото МПС и застрахователя на отговорността за ремаркето.

Според механизма на процесното ПТП същото попада в обхвата на ал. 1 на чл. 479 КЗ, тъй като ремаркето е било свързано с теглещото МПС, а водачът на същото е виновен за произшествието, поради което само застрахователят на отговорността за автомобила би отговарял за покриване на вредите от събитието, ако се приеме за приложимо българското право. Застрахователят на отговорността за ремаркето не би отговарял, тъй като не е налице хипотезата на ал. 2 на чл. 479 КЗ – вредите не са нанесени от ремарке, което не е свързано с МПС и не е функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при самозадвижване.

Следователно, за процесното застрахователно събитие, ако се приеме за приложимо германското право, отговорността на ответника като застраховател на отговорността за ремаркето би могла да бъде ангажирана при установяването и на допълнителни предпоставки /без да се коментира какъв би бил припадащия се дял/, но ако се приеме за приложимо българското право тази отговорност би била изцяло изключена. Ето защо от отговора на въпроса кое е приложимото право към казуса зависи и основателността на процесната регресна искова претенция.

Доколкото казусът касае отношения, свързани с повече от една държава, то отговорът на въпроса зависи от приложимите правила на международното частно право. Същите се съдържат в два регламента на ЕС – Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения и Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения. Двата регламента са тълкувани от Съда на ЕС по преюдициални запитвания и то именно относно определянето на приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при ПТП, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке. Съгласно чл. 633 ГПК тълкуването на СЕС е задължително и за всички български съдилища и учреждения, независимо, че питането е било от съд на друга държава членка на ЕС.

Според решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС двата регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.

Предвид и разясненията в мотивите на това решение на СЕС може да се обобщи, че в казус като процесния, за да възникне регресно вземане на застрахователя на „ГО“ за влекача спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето, следва да са изпълнени три кумулативни условия: 1) приложимите към произшествието правила на деликтната отговорност да предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето в техните отношения; 2) приложимото право към всеки от двата застрахователни договора за влекача и за ремаркето да предвижда възникване на задължение за покриване на вредите /съображение 55 от решението на СЕС/; и 3) приложимото право към застрахователния договор на "ГО" за влекача да предвижда суброгация на този застраховател в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето /съображение 62/.

В настоящия случай не е спорно, че приложимо право към деликтната отговорност за вредите, причинени при процесното ПТП от 08.11.2016 г., е германското право, предвид това, че самото ПТП е настъпило в Германия, която се явява и държавата, в която е настъпила първата вреда – чл. 4, ал. 1 от Регламент № 864/2007. Както бе разяснено по-горе, действащото към датата на събитието германско право е предвиждал възможност при определени предпоставки за разделяне на задължението за поправяне на вредата в отношенията между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето, съответно – между техните застрахователи.

Приложимото право и към двата процесни застрахователни договора „ГО“ се определя съобразно правилата на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 593/2008, относими именно към застраховките. Същите уреждат приложимото право диференцирано към договорите за застраховка, покриващи големи рискове, към договорите за задължително застраховане и към останалите договори. За процесните застрахователни договори обаче са неприложими са правилата на чл. 7, пар. 2, тъй като не покриват големи рискове, така както те са дефинирани в чл. 13, т. 27 от актуалната Директива 2009/138/ЕО относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), заменила Директива 73/239/ЕИО. И двата договора са такива за задължително застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, като задължението произтича от чл. 483 КЗ във вр. с чл. 481 от същия, а сред релевантните МПС са и ремаркетата и полуремаркетата по ЗДвП. Приложимо за такива договори е правилото на чл. 7, пар. 4, буква "б" от регламента, според което чрез дерогация от разпоредбите на параграфи 2 и 3 държава-членка може да предвиди договорът за застраховка да се урежда от правото на държавата-членка, която налага задължението за сключване на застраховка. В случая това е сторено в КЗ, който предвижда, че правният режим на договорите за задължително застраховане, предвидени в него, се урежда пряко от разпоредбите на този кодекс, т. е. от българското право.

Същият краен извод обаче следва и по общото правило на чл. 7, пар. 3, предвиждащ, че по всички останали застрахователни договори при липса на избрано от страните право /какъвто е процесния случай/ договорът се урежда от правото на държавата-членка, в която е разположен рискът към момента на сключване на договора. Според чл. 7, пар. 6 държавата, в която е разположен рискът, се определя в съответствие с разпоредбите на чл. 2, буква г) от Втора директива 88/357/ЕИО относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане, различно от животозастраховането, и за формулиране на разпоредби за улесняване на ефективното упражняване на свободата на предоставяне на услуги, а в случая със застраховки живот държавата, в която е разположен рискът, е държавата на ангажимента по смисъла на член 1, параграф 1, буква ж) от Директива 2002/83/ЕО. Междувременно обаче посочената Втора директива 88/357/ЕИО е била отменена и заменена с Директива 2009/138/ЕО относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), която в чл. 13, т. 13 дефинира „държава-членка, в която е разположен рискът“, като: а) държавата-членка, в която е разположено имуществото, когато застраховката се отнася до сграда или сгради и това, което се намира в тях, доколкото намиращото се в тях е покрито със същата застрахователна полица; б) държавата-членка по регистрация, когато застраховката се отнася до превозни средства от всякакъв вид; в) държавата-членка, в която титулярът на полицата е направил застраховката в случаите на полици с продължителност от четири месеца или по-малко, покриващи рискове по пътуване или ваканции, независимо от класа им; г) във всички случаи, които не са изрично упоменати в букви а), б) или в), държавата-членка, в която е установено едно от следните: i) обичайното пребиваване на титуляра на полицата; или ii) ако титулярът на полица е юридическо лице, установяването на титуляра, за което се отнася договорът. Процесните застрахователни договори се отнасят до превозни средства, поради което рискът по тях е разположен в държавата по регистрацията им /чл. 13, т. 13, буква "б"/, т. е. в България, поради което и приложимо към тях е българското право и съобразно чл. 7, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008.

Следователно, и на двете основания приложимо и към двата застрахователни договора е българското право, което е приложимо и за евентуална регресна претенция (определение № 50543/14.08.2023 г. по т. д. № 1820/2022 г. на ВКС, І т. о.)

При застрахователно събитие като процесното българското право предвижда възникване на задължение за покриване на вредите за застрахователя на „ГО“ за влекача, но изключва такова задължение за застрахователя на „ГО“ за ремаркето. Това следва от разпоредбата на чл. 479, ал. 1 КЗ. Възможно е възникване на отговорност за застрахователя на „ГО“ за ремаркето само в хипотезите на чл. 479, ал. 2 КЗ, които не са налице в случая.

Като следствие от това липсва и уредена в българското право възможност за суброгация на застрахователя на „ГО“ на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето. Както бе разяснено по-горе подобна възможност не следва от чл. 411 КЗ, който има предвид друг тип застраховка за имуществено застраховане.

Следователно, две от трите условия, установени в решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС, не са налице. Поради това ищецът не притежава спрямо ответника претендираното регресно вземане, което обуславя неоснователност на исковата претенция.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Същото следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37, ал.1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 55 евро, което да бъде присъдено в тежест на въззивника.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности предмет на висящи съдебни производства се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ). Съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

Воден от гореизложеното, съдът