Решение № 5987 от 3.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1188/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 21581 от 28.11.2024г., постановено по гр. дело № 13071/2023г. по описа на СРС, 66-ти състав е отхвърлен предявения от И. В. К. срещу Национална служба за охрана иск по чл. 63 ЗНСО, вр с. чл. 176 ЗМВР за заплащане на сумата от 66 222 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г., заедно със законна лихва от 13.03.2023г. до изплащане на вземането, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главница за незаплатено трудово възнаграждение за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на подаване на исковата молба – 13.03.2023г., за сумата от 7029, 08 лева. С решението е осъдена Национална служба за охрана да заплати на И. В. К. на осн. чл. 60, ал. 5 ЗНСО вр. с чл. 178, ал. 1, т.3 от ЗМВР сумата от 14561, 92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от 03.2020г. до 05.2022г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2023г., като е отхвърлен иска за главница за разликата над сумата от 14561, 92 лева до пълния предявен размер от 66 222 лева и за периода от 02.2019г. до 02.2020г. С решението е осъдена Национална служба за охрана да заплати на И. В. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 496, 99 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважените искове, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1123, 47 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за ССчЕ съразмерно на уважените искове. С решението е осъден И. В. К. да заплати на Национална служба за охрана на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 80, 12 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение съразмерно отхвърлената част от исковете. Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника- Национална служба за охрана, с която се обжалва решението в частта, с която НСО е осъдена да заплати на И. В. К. сумата от 14561, 92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от март 2020г. до май 2023г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2023г., както и сумата от 469, 99 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважените искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и сумата от 1123, 47 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за извършената съдебно-счетоводна експертиза съразмерно на уважените искове. Посочено е, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, както и постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. По отношение на останалата част- намират, че решението било правилно и следвало да бъде оставено в сила. Излагат съображения, че съдът бил постановил неправилно решение като бил разгледал иск на правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Поддържат, че предявеният иск бил недопустим с оглед неправилната му правна квалификация. В определението от 31.08.2023г. съдът бил посочил, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск бил с правно основание чл. 60, ал. 5 ЗНСО. Сочат, че ЗМВР и ЗНСО не били в отношение на общ към специален закон. Намират, че по отношение на претендираните дължими суми на служител в служебното правоотношение, възникнало по реда на ЗНСО, било недопустимо да се прилага ЗМВР. Поддържат, че при наличието на противоречиви мотиви съдът бил приел от една страна, че в ЗНСО не се предвиждало заплащане на извънреден труд, но от друга страна в диспозитива на решението бил обвързал именно чл. 60, ал. 5 ЗНСО като основание за заплащане на обезщетение за извънреден труд по реда на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. При превратно тълкуване на разпоредбите на ЗНСО съдът бил приел, че ищецът бил положил повече труд и при неправилно прилагане на материалния закон бил достигнал до погрешни изводи, че почивката на служителя се явявала работно време. Поддържат, че неправилно съдът по аналогия с оглед разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗНА бил приложил разпоредбите на ЗМВР. Изложени са съображения, че нормативната уредба на ЗМВР не била приложима в случая, тъй като служебните отношения между страните в производството за процесния период били регламентирани от ЗНСО, а при непълноти в същия следвало по аналогия да се приложи Законът за отбраната и въоръжените сили на Република България, който регламентирал военната кадрова служба на ищеца преди приемането на специалния закон за НСО. Твърдят, че от разпоредбите на ЗНСО и общия ЗОВСРБ се установявало, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите била 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5- дневна работна седмица като се допускало при работа на смени да се дават дежурства, които не можели да превишават 24 часа. В случаите на превишаване продължителността на служебното време било предвидено на военнослужещия да се заплаща допълнително възнаграждение. Сочат, че и в двата закона нямало предвидено заплащане на извънреден труд. Поддържат, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 64, ал. 5 ЗНСО на И. К. освен основното възнаграждение ежемесечно му били изплащани и полагаемите му се допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразяващи се в процент от основното възнаграждение за продължителна служба- 40 %, и за специфични условия на труд в НСО- 20 %. Дори да се приемело, че времето за почивка следвало да бъде изплатено, часовете, които съставлявали 8 часа почивка в рамките на 24-часовия наряд били компенсирани с допълнително възнаграждение. Твърдят, че изложените правни изводи относно противоречието на разпоредбите на ЗНСО с цитираната директива и практика на СЕС били неправилни. Поддържат, че при постановяване на решението си съдът не бил взел предвид, че в Тълкувателно решение № 8 относно прилагането на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно организацията на работното време на членовете на въоръжените сили било достигнато до заключението, че упражняваната от военнослужещ дейност по носене на дежурство била изключена от приложното поле на посочената Директива. В Решение от 15.07.2021г. по дело С-742/19 СЕС се бил произнесъл относно приложимостта на Директивата за работното време спрямо военнослужещи като в решението си съдът бил потвърдил становището, че дейностите на военнослужещите могат да бъдат изключени от приложното поле на Директивата за работното време съобразно специфичния характер на дейността им. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли предявения иск. Претендират разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от И. В. К., с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че страните спорели относно тълкуването на относимите материалноправни норми и по конкретно явяват ли се част от работното време 4-те часа, през които служителят имал право да почива, както и времето за задължителните развод и отвод от по 30 минути преди и след всяко 24-часово дежурство, когато изпълнявал такова. Твърди, че по време на почивките, обученията, учебни стрелби, учебни тревоги, ежедневен инструктаж преди започване на работната смяна и при предаване на смяната след нейното завършване, ищецът реално бил изпълнявал служебни задължения и бил престирал труд в полза на работодателя си и следвало да се зачитат като част от работното време. Счита, че полагането на труд в рамките на дежурство и съпътстващата дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието, били въпрос, регламентиран в европейското законодателство- Директива 2003/88/ЕО. Твърди, че Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Поддържа, че при преценка на описаните в отговора на въззивната жалба разпоредби, съдебни актове и събраните по делото гласни доказателства, съдът следвало да приеме, че 12-те часа, определени за почивка в рамките на 24-часовото дежурство, нямат белезите на същинска почивка, която да не се включва в работното време, тъй като през времетраенето им ищецът нямал право да напуска работното си място, нито да съблича униформата си и следвало да бъде в готовност да изпълнява задълженията си. Ищецът бил на разположение през цялото време, но в част от времето изпълнението на задълженията му било ограничено, но не и напълно преустановено. Предвид което тези 12 часа съставлявали част от работното време на ищеца и доколкото последното надхвърляло отчитаното сумарно работно време това време следвало да съставлява извънреден труд и следвало да бъде компенсирано чрез заплащането на определено възнаграждение. Искането към съда е да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. Решение № 21581 от 28.11.2024г., постановено по гр. дело № 13071/2023г. по описа на СРС, 66-ти състав в частта, с която е отхвърлен предявения от И. В. К. срещу Национална служба за охрана иск по чл. 63 ЗНСО, вр с. чл. 176 ЗМВР за заплащане на сумата от 66 222 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г., заедно със законна лихва от 13.03.2023г. до изплащане на вземането, както и иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главница за незаплатено трудово възнаграждение за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на подаване на исковата молба – 13.03.2023г. за сумата от 7029, 08 лева, както и в частта, с която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск за разликата над уважения размер от 14561, 92 лева до пълния предявен размер от 66 222 лева и за периода от 02.2019г. до 02.2020г., като необжалвано е влязло в сила. Предвид гореизложеното предмет на разглеждане във въззивното производство е единствено предявената при условията на евентуалност претенция за извънреден/нощен труд в уважената й част за сумата от 14561, 92 лева за периода от 03.2020г. до 05.2022г. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При съобразяване на посочените правомощия настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. По отношение на неговата правилност, въззивният съд намира следното: От приетия препис от Договор за военна служба № ВС- 685 от 28.04.2015г., сключен между НСО и И. В. К. се установява, че на основание чл. 134а от ЗОВСРБ ищецът е бил назначен на длъжност сътрудник по охрана със звание сержант. В чл. 5 от договора е посочено, че военнослужещият е длъжен по време на денонощието да бъде на разположение за изпълнение на задълженията си, свързани със служебните си задължения. Съгласно чл. 6 нормалната продължителност на служебното време на военнослужещия е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В чл. 6.1 е посочено, че общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. Съгласно чл. 7 военнослужещият може да бъде назначаван за носене на дежурства при условия и по ред, определени от началника на Националната служба за охрана като максималната продължителност на дежурството по т. 6 не може да превишава 24 часа, а обща за един месец- 168 часа. Времето за дежурство е служебно време /л. 10 от делото/. От приетия препис на Заповед на началника на Националната служба за охрана № 2337 от 23.11.2015г. се установява, че считано от 01.11.2015г. е прекратен договора за военна служба № ВС-685/28.04.2015г. на НСО и е преобразувано съществуващото правоотношение по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България със старши сержант И. В. К. като е назначен на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ при 04 отдел „Масови мероприятия“ като е запазено притежаваното от него звание „Старши сержант III“. От приетия препис от Заповед на началника на Националната служба за охрана № 1322 от 12.07.2016г. се установява, че считано от 01.07.2016г. е освободен старши сержант И. В. К. от заеманата от него длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 04 и е назначен на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 04. От приетия препис от Заповед на началника на Националната служба за охрана № 2220 от 13.09.2016г. се установява, че от 01.09.2016г. е определено на старши сержант И. В. К. на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 04 допълнително възнаграждение за специфични условия на труд в НСО в размер на 16 % върху основното му месечно възнаграждение. Със Заповед на началника на НСО № 151 от 28.01.2019г., считано от 01.02.2019г. е освободен старши сержант И. В. К. от заеманата от него длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 04 и е назначен на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 02 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05. Със Заповед на началника на НСО № 1783 от 31.10.2019г., считано от 01.11.2019г. е освободен старши сержант И. В. К. от заеманата от него длъжност „Сътрудник по охраната“ в 02 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 04 и е назначен на длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в 02 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05. Със Заповед на началника на НСО № 763 от 28.01.2021г., считано от 28.01.2021г. е освободен старши сержант И. В. К. от заеманата от него длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05 и е назначен на длъжност „Технически сътрудник“- охранител в група 01 на сектор 05 на отдел 02. От приетия препис на Заповед на началника на Национална служба за охрана от 18.05.2022г. се установява, че на основание чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 118, ал. 1 от ЗНСО и рапорт № В- 4124/17.05.2022г., считано от 23.05.2022г. е прекратено служебното правоотношение на старши сержант И. В. К. на длъжност „технически сътрудник“- охранител в група 01 в сектор 05 на отдел 02. Със заповедта е разпоредено на И. К. да бъдат заплатени дължимите по ЗНСО обезщетения, както следва: на основание чл. 121, ал. 1 ЗНСО да се изплати парично обезщетение в размер на 14 брутни месечни възнаграждения; на основание чл. 121, ал. 5 ЗНСО за прослужени 10 и повече години в НСО да се изплати левовата равностойност на еднократно допълнително вещево имущество; на основание чл. 78, ал. 2 и ал. 3 ЗНСО да се изплати паричното обезщетение за неизползваните дни платен годишен отпуск за 2022г. в размер на 8 дни. От приетото удостоверение № 788 от 03.05.2023г., издадено от ТД на НАП се установява, че за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. И. В. К. е получил общо 70591, 39 лева, а през месец май 2022г. е получил обезщетение по чл. 121, ал. 1 от ЗНСО в размер на 24905, 44 лева. Св. А.Б. е посочил, че с ищеца И. К. са работили заедно от 2016г. до 2022г. в НСО, а от 2016г. до 2019г. били в резиденция Кричим и след това до 2022г. били в София. Твърди, че всички смени в София били 24 часови, смяната започвала около 7, 30 сутринта в обекта. От 7, 30 часа до 08, 00 часа започвал развода- проверка на униформи, служебни карти и посочване на кой какви задачи следвало да изпълнява през деня. В 08, 00 застъпвал поста, който бил 4 часа. Постът представлявал будка на входа и там 4 часа. Имало обход 40 минути, при който се обикаляли оградите на обекта. След 4-те часа се правил обход 40 минути на обекта и се влизало в стаята за отдих, където се прекарвали 2 часа и 40 минути. Твърди, че докато е в тази стая не можело да тръгнеш, да напускаш обекта, трябвало да си на разположение. След тези 2 часа и 40 минути имало обход 40 минути на обекта и се сменял с колегата, който преотстъпвал поста. След 08, 00 часа бил отвода до 08, 30 часа, когато се обличали и си отивали. Свободната смяна /човекът, който не бил на будката/ не можела да ходи никъде. Смените били около 10 по 24 часа. Св. Г.Р. е посочил, че работи в НСО от 01.08.2007г., в момента бил на длъжност „Технически сътрудник охранител“ със звание „Старши сержант“. Сочи, че познавал ищеца, заедно били постъпили в НСО, ищецът бил назначен в състав на обект „Кричим“, а той в състава на обект „Хисар“. През 2018г. служили заедно осем месеца в обект „Кричим“, след закрИ.е на обекта били назначени в охранителния състав на обект „Бояна“, резиденция „Бояна“. Били на една длъжност и функционалните му задължения били същите като неговите- отговаряли за пропускателния режим в обекта. Заповедите за опреД.е на състав и наряд се изготвяли от началник сектор и се утвърждавали от началник отдел. След 2021г. заповедите се изготвяли само от началника на сектора. Твърди, че в рамките на смяната дванадесет часа са на пост и отговарят за пропускателния режим в обекта, а през останалите дванадесет часа почиват като се въртели по схема: започвали с четири часа на пост, четири часа почивали, после четири часа пост и пак почивали четири часа. По време на почивката на тях не им били възлагани служебни задачи, защото обектът бил на два режима. Случвало се, но било един път в годината да им възложат задачи. Твърди, че нямало служител, на който да му се е наложило да напусне обекта и да му било отказано- било защото си забравил ключа или чипа, или трябвало да си купи храна. Сочи, че по време на почивката можел да прави всичко, което правел и вкъщи- имало баня, тоалетна, легло, всекидневна. Можело да се храни, да почива, да чете книга. Твърди, че дежурствата били някой път 9, друг път 10, в редки случаи 11 на месец. Сочи, че обходът бил задължителен за всеки охранител. Преди застъпване и след застъпване се правел обход по оградата, който траел 5 минути, а от поста до помещението за почивка било 2 минути. Знаел, че ищецът бил давал и тревожна група, която винаги била 12 часа и там обходът се правел с кола. Твърди, че графикът бил направен за тях с ищеца, защото пътували. Бил направен компромис за тях като след завеждане на делото този 24-часов режим бил преустановен като той вече работел на 12 часа- дневна, нощна и два дни почивал. От приетата ССчЕ от 25.06.2024г. се установява, че за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът И. К. бил положил 5356 часа труд, формирани от работни дни /вкл. платен год.отпуск/8 часа при обичайно работно време и брой дежурства 12/24 часа, т.е. при смесен режим на работа. От общо положените 5356 часа труд дневният труд бил 4053 часа, а нощният труд бил 1303 часа. Вещото лице е посочило, че при сравняване на данните за нормативно определените часове за работа на И. К. по периоди се установило, че лицето било положило труд над нормативно определените часове в месец януари 2021г. в размер на 16 часа над норматива и месец май 2022г. в размер на 2 часа над норматива. За всички други месеци от процесния период положеният труд в часове бил под нормативно определеният такъв. Вещото лице е посочило, че за целия процесен период от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът бил положил общо 18 часа труд над нормативно определения. Експертът е уточнил, че след извършени съпоставки между нормативно изискуемото отчитане, начисление и изплащане на възнаграждението на И. В. К. и отработените дни, вписани във ведомостите за заплати, сравнения, изчисления и анализ на относимата информация, не са установени случаи на несъответствие с изискванията за пълно, точно и обосновано изчисляване и изплащане на възнаграждението на ищеца за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. Предвид което е посочено, че не са налице неизплатени от работодателя НСО към служителя И. В. К. изработени часове за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. и съответно няма неизплатено, т.е. дължимо възнаграждение. Уточнено е, че съпоставката между нормативно установените работни часове и изработените от И. К., вкл. и положен труд в тъмната част на денонощието, т.е. часове нощен труд за целия изследван период- общо 40 месеца, само в два месеца бил положил повече часове труд от нормативно установеното, а за всички останали месеци положените часове труд били по-малко от нормативно установеното. От заключението се установява, че за периода от 23.05.2019г. до 23.05.2022г. изплатеното нетно трудово възнаграждение на И. К. било в общ размер от 93145, 21 лева. Експертът е посочил, че нямало данни за положен извънреден труд от И. К. в периода от 23.05.2019г. до 23.05.2022г. В заключението е посочено, че ищецът И. В. К. е изпълнявал служебните си задължения на пост 178, за които се съхраняват постови книги, както и ежедневно издадени заповеди за назначаване на постова охрана с точно вписани часове на пост на лицето, почивка и обход за целия процесен период. Експертът е уточнил, че само за пост 178, където било работното място на ищеца, били предвидени две лица при условията на покрити 24 часа, т.е. едно денонощие от 08, 00 часа до 08, 00 часа на следващия ден като двете лица били разпределени за общо 12 часа работа и 12 часа почивка с предвидени редувания на работа и почивка. Вещото лице е посочило, че служебните задължения на служителя не били изпълнявани при постоянна непрекъснатост, а при установяване на няколко продължителни почивки или при условията на равни по времетраене периоди на активно изпълняване на служебните задължения на обекта /3 пъти по 4 часа/, редувани с периоди за почивка /3 пъти по 4 часа/. От заключението се установява, че всички други служители били вписани при условията на плътен сменен режим на работа- 12 часов. В проведеното съдебно заседание на 03.07.2024г. експертът е посочил, че в справката не били пропуснати периодите на обход, същите били включени като положен труд. Справката обединявала всички часове, вкл. и половин часовите обходи, които по-късно /към последната година/ били изнесени отделно, но влизали в общо отработените часове. От допълнителното заключение на вещото лице по ССчЕ от 24.09.2024г. се установява, че в периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът бил положил 310 броя 24 часови смени, 175 дни редовна смяна, мероприятия, командировки, отпуск от по 8 часа, което правело общо 8840 часа положен труд, без да се отчитат почивки през 24 часовите смени, т.е. при условие, че 24-часовата смяна се счита за 24 часа положен труд без почивка. Експертът е посочил, че при условията на ЗНСО и Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО при Президента на Република България относно реда за разпреД.е и отчитане на служебното време на военнослужещите от НСО на ищеца е зачетено за 310 броя 24-часови смени, че е положил 4960 часа труд и 2480 часа почивка от общо 7440 часа. При съобразяване с разпоредбата на т. 3 от заповедта следвало, че за целия период като работни часове се зачитали 6360 часа труд. Нормативно отчетени и реално заплатени от тях били 3936 часа. Положеният нощен труд за целия период възлизал на 2508 часа. При допускане, че ищецът бил положил общо 8840 часа, без да се отчитат почивки през 24 часови смени, положеният дневен труд възлизал на 6332 часа дневен труд. От заключението се установява, че зачитащите се часове съгласно Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО при положените от ищеца 310 броя 24-часови смени за целия период били 4960 часа, а нормативно изискващите се съгласно сключените договори за получаване на пълния размер на месечното трудово възнаграждение и отчетени в месечните работни графици били 3936 часа реално положени часове труд без почивките, т.е. зачетено било увеличение от 1024 часа повече от реално изработените при смяната. При съпоставяне на нормативно изискващите по норматив за целия период часове труд за пълен щат в размер на 6560 часа общо и отчетените реално отработени/зачетени часове в размер на 6360 часа общо показвала, че ищецът бил изработил с 200 часа по-малко. При допускане, че отработените часове били 24 часа от 24 часова смяна, вкл. както часовете на пост, така и часовете на почивка и обход на И. К. за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. и при съпоставка на размера на всички общо работни часове с почивките възлизали на 8840 часа и нормативно изискващите по норматив за целия период часове труд за пълен щат в размер на 6560 часа се получавало, че И. К. бил отработил 2280 часа над нормативно изискващото се. Посочено е, че такова допускане се явявало несъстоятелно, тъй като със ЗНСО, Устройственият правилник на НСО и Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО било определено отчитането на работното време като 24- часовото дежурство се зачитало като 16 часа отработено време и 8 часа за хранене и почивка, а в специализирания закон било записано изрично, че почивките не се включвали в служебното време по време на 24-часовата смяна. Експертът е посочил, че ищецът не бил формирал положен труд над нормативно установеното служебно време и нямало незаплатен труд за процесния период съгласно приложените и приети по делото заповеди на началника на НСО относно назначаването и преназначаването на ищеца и определените в тях параметри на ОМВ за звание и допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразени в процент от ОМВ за продължителна служба – 40 %, 20% за специфични условия на труд в НСО и порцион. От приетото допълнително заключение от 05.11.2024г. /при изчисления по ЗМВР/ се установява положен извънреден труд от ищеца общо в размер на 2280 часа. Посочено е, че при спазване условията на чл. 187, ал. 6 ЗМВР било формирано възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд съгласно ЗМВР на ищеца за процесния период в размер на 2280 часа и дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд в размер на 31706, 16 лева. При спазване на чл. 2, т. 2 от Наредбите за организацията и разпреД.ето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР дължимото допълнително възнаграждение за извънреден труд било 13696, 20 лева. Вещото лице е посочило, че на ищеца е изплащано помесечно възнаграждение в размер на определеното му основно месечно възнаграждение, допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразени в процент от основното възнаграждение за продължителна служба и за специфични условия на труд в НСО съгласно заповеди на началника на НСО. Отработеното служебно време не влияело върху договорената основна месечна заплата на ищеца и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, изразени в процент от основното възнаграждение за продължителна служба и за специфични условия на труд в НСО. За нуждите на експертизата вещото лице е изчислило служебно зачитащите се часове работа по реда на ЗМВР на 69035, 20 лева за целия процесен период. Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Между страните не е спорно, а и се установява от приетите и неоспорени доказателства, че през процесния период страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по което ищецът е изпълнявал длъжността „Сътрудник по охраната“, както и че е осъществявал трудовата си дейност на 24- часови смени по утвърден от началника на НСО график. По отношение на основния спорен въпрос между страните дали времето за почивка, включено в общата продължителност на 24-часовата работна смяна, следва да се счита за служебно/работно време, респ. дали с националната нормативна рамка се нарушава правото на ЕС, въззивният съд намира следното: При извършена преценка на процесното правоотношение и приложимите към него материалноправни норми въззивният съд намира, че следва да бъде отчетена специфичната дейност на НСО, представляваща специализирана военизирана служба към президента на Република България, която осъществява дейността си въз основа на принципа на непрекъсваемост на охраната, регламентиран в чл. 3, т. 5 ЗНСО. Дейността на Националната служба за охрана е елемент от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в закона лица, обекти и мероприятия. Горните обстоятелства следва да бъдат взети предвид при тълкуване на нормативните разпоредби, уреждащи специфичната за държавата дейност, както и възможността същата да бъде предмет на регулация от общностното право. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗНСО нормалната продължителност на работното време на служителите от Националната служба за охрана е 8 часа. Работната седмица е 5-дневна с нормална продължителност на седмичното работно време 40 часа. Съгласно чл. 60, ал. 4 ЗНСО времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време. В чл. 60, ал. 5 ЗНСО е посочено, че трудът, положен над установеното работно време по ал. 2, се компенсира с допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на службата в НСО като началникът на НСО определя реда за разпределение и отчитане на работното време и за компенсиране на работата над установеното работно време. Съгласно чл. 60, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗНСО офицерите и сержантите от НСО са длъжни по всяко време на денонощието да бъдат на разположение за изпълнение на служебните си задължения. В ал. 2 е посочено, че време на разположение е времето, през което служителят е на разположение на ръководителя си извън работното си място и установеното работно време с готовност при необходимост да изпълнява служебните си задължения. Съгласно чл. 60, ал. 5 от Правилника за офицерите и сержантите, които работят на смени, времето на разположение започва 12 часа след приключване на смяната. В чл. 60, ал. 6 е посочено, че при изпълнение на службата на смени времето на разположение може да се организира в седмични или месечни графици, които се утвърждават от началниците на съответните структурни звена при спазване на изискванията за непрекъсната междуседмична почивка. Съгласно Заповед на началника на Национална служба за охрана при президента на Република България № 1691 от 05.11.2013г. нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите от НСО и 8 часа при 5-дневна работна седмица с 60 минути обедна почивка. В чл. 7.3 е регламентирано, че на военнослужещите, изпълняващи задълженията си на 24 часови смени се зачита 16 часа сумарно служебно време и 8 часа за храна и почивка. Съгласно чл. 9 трудът, положен над установеното служебно време, се отчита от прекия ръководител и се компенсира с допълнителен брой почивни дни. Броят им се определя от прекия ръководител, утвърждава се от ресорен началник, а ползването им се осъществява в рамките на следващите 90 календарни дни. Съгласно чл. 3 от Договора за военна служба № ВС-685/28.04.2025г. по време на изпълнение на службата военнослужещият ще получава основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното военно звание и степента в обхвата на военното звание в размер на 805 лева и допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на военната служба в НСО- 14 %. По отношение доводите на страните относно приложението на Директива 2003/88/ЕО следва да се посочи, че в разпоредбата на чл. 1, пар. 3 от Директивата е посочено, че директивата се прилага за всички сфери на дейност, както обществени, така и частни по смисъла на чл. 2 от Директива 89/391/ЕИО, без да се засягат разпоредбите на членовете 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива. В чл. 2, т. 2 на Директива 89/391/ЕИО е посочено, че настоящата директива не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита неизбежно влизат в конфликт с нея. Въззивният съд намира, че при преценка за приложимост на Директива 2003/88/ЕО следва да бъдат отчетени разрешенията, дадени в Решение на СЕС по дело С-749/2019г. /цитирано във въззивната жалба/, в което в пар. 56 е посочено, че използваният в т. 2, пар. 2, първа алинея от Директива 89/391 критерий за изключване на определени дейности от приложното поле на тази директива и следователно от това на Директива 2003/88 се основава не на принадлежността на работниците към един от секторите на обществените служби по тази разпоредба, разглеждани в тяхната цялост, а само на специфичното естество на някои отделни задачи, извършвани от работниците в обхванатите от тази разпоредба сектори, естество, което обосновава дадено изключение от нормите в областта на защитата на безопасността и здравето на работниците поради абсолютната необходимост да се осигури ефективна защита на общността. В т. 93 от горецитираното решение СЕС е посочил, че по смисъла на Директива 2003/88 понятието „работно време“ обхваща периодите на дежурство в тяхната цялост, при които наложените на работника ограничения са от такова естество, че обективно и чувствително засягат възможността му през тези периоди свободно да организира времето, когато неговите професионални услуги не се изискват, и да се посвети на своите собствени интереси. Обратно, когато наложените на работника ограничения в определен период на дежурство не са толкова интензивни и без големи затруднения му позволяват да управлява своето време и да се посвети на собствените си интереси, единствено времето, свързано с действително положен в този период труд, ако има такъв, е „работно време“ за целите на прилагането на тази директива (решение от 9 март 2021 г., Radiotelevizija Slovenija, C-344/19, EU: C: 2021: 182, т. 37 и 38 и цитираната съдебна практика). Що се отнася до периодите на дежурство на работното място, което както в настоящия случай не съвпада с местоживеенето на работника, доколкото страните не спорят, че ищецът е пътувал за работното си място през процесния период от с. Куртово Конаре, определящ фактор, за да се приеме, че характеристиките на понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88 са налице, е фактът, че работникът е длъжен физически да присъства на определеното от работодателя място и да остане на разположение на последния, за да може непосредствено да предоставя услугите си при необходимост, с уточнението, че като работно място трябва да се разглежда всяко място, на което работникът упражнява дейност по разпореждане на своя работодател, включително когато това не е мястото, на което той обичайно извършва своята трудова дейност. Доколкото по време на такъв период на дежурство работникът трябва да се отдели от своето семейство и социална среда и има по-малко свобода да управлява времето, през което неговите професионални услуги не се изискват. Следователно този период в своята цялост трябва да се квалифицира като „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88, независимо от реално положения от работника труд през посочения период. С оглед на гореизложеното, ако се приеме, че Директива 2003/88 е приложима за наложен на военнослужещ период на дежурство, който предполага постоянното му присъствие на работното му място, този период трябва да се счита за работно време по смисъла на член 2, точка 1 от тази директива, когато това работно място не съвпада с местоживеенето му. В настоящия случай не е спорно между страните, че ищецът, както и св. Рангелов, са живели в село Куртово Конаре в процесния период и именно във връзка с тяхното улеснено пътуване до работното място в гр. София са създадени 24-часовите смени. Горното се установява, както от свидетелските показания на св. Рангелов, така и от приетата ССчЕ, в която е посочено, че единствено за този пост е налице 24-часова смяна. Даденото разрешение в т. 95 от Решение от 15.07.2021г. по дело С-742/19г. въззивният съд намира, че е приложимо към процесното правоотношение предвид първоначалната уредба на договора за военна служба в ЗОВСРБ преди преобразуването на 23.11.2015г. на основание пар. 2 от ПЗР на ЗНСО, както и предвид приликите в самата служебна дейност. Предвид гореизложеното и конкретиката на настоящия спор, отчитайки обстоятелството, че ищецът е пътувал от друго населено място през определените в месеца дни, през които е бил включен в график за 24- часова работна смяна, обстоятелството, че е следвало да остане на територията на охранявания обект и да бъде на разположение на работодателя си, съдът намира, че следва да се счита за работно време и в периода, в който реално не е полагал труд. Настоящият съдебен състав намира, че безспорно в рамките на дежурството си ищецът е следвало да бъде на разположение на работодателя си, доколкото е бил ограничен темпорално /можел е да напусне обекта едва след отвода в края на смяната си/ и териториално /не е следвало да напуска границите на обекта освен при изключителни случаи, за които свидетелства св. Г.Р./. Предвид което почивката /неактивната част от работното му време, предназначена за почивка, хранене и физиологични нужди/ в рамките на 24-часовата смяна следва да се счита за част от непрекъсваемия процес по гореизложения принцип в чл. 3, т.5 от ЗНСО, респ. част от работното време. Т.е. процесните часове, за който ищецът претендира извънреден/нощен труд по висящия във въззивното производство евентуален иск, не представляват по своята правна характеристика извънреден труд, доколкото не е положен извън установеното за служителя работно време и след възлагане от страна на работодателя, а в рамките на работното време. По отношение на заплащането на т.нар. „време за почивка“ въззивният съд намира следното: В цитираното решение на СЕС е прието, че чл. 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд. В конкретния случай при тълкуване на разпоредбите на ЗНСО, в частност чл. 63 ЗНСО, предвиждащ, че брутното възнаграждение на служителите на НСО се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, както и Правилника за прилагането му съдът намира, че с оглед специфичните условия на труд на служители на НСО законодателят е отчел и компенсирал същите със сума с постоянен характер, която се начислява и изплаща на офицерите и сержантите в НСО съгласно процент спрямо основната им работна заплата, определен от Началника на НСО. В този смисъл са и изводите в ССчЕ от 25.06.2024г. /л. 183 от делото/, в които експертът е посочил, че ищецът И. К. е получавал твърда сума към основната си работна заплата за целия изследван период независимо от отработените часове. Предвид което съдът намира, че българското законодателство е предвидило в съответствие с горецитираното решение на СЕС да се компенсира положения от служителите на НСО специфичен труд с получаване на допълнителни материални средства, различни от възнагражденията за този период на дежурство, през който се полага труд. Така с договора за военна служба от 28.04.2015г. е посочено, че по време на изпълнение на службата военнослужещият ще получава основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното военно звание и степента в обхвата на военното звание в размер на 805 лева и допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на военната служба в НСО- 14 %; със Заповед на началника на НСО от 23.11.2015г. е определено на старши сержант И. В. К. основно месечно възнаграждение за звание „Старши сержант III ст.“ в размер на 820 лева, както и следните допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразен в процент от основното възнаграждение: за продължителна служба – 18 %; за специфични условия на труд в НСО- 14 %; със Заповед на началника на НСО от 12.07.2016г. е определено на старши сержант И. В. К. основно месечно възнаграждение за звание „Старши сержант III ст.“ в размер на 820 лева, както и следните допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразен в процент от основното възнаграждение: за продължителна служба – 20 %; за специфични условия на труд в НСО- 14 %; със Заповед на началника на НСО от 13.09.2016г. е определено на старши сержант И. В. К. допълнително възнаграждение за специфични условия на труд в НСО в размер на 16 % от основното му месечно възнаграждение; идентично със Заповед на началника на НСО от 28.01.2019г.; а със Заповед на началника на НСО от 31.10.2019г. са определени 20 %. Предвид което дори установените от вещото лице положени 18 часа над нормативно установените часове за януари 2021г. и май 2022г. са заплатени с получаваните ежемесечни допълнителни възнаграждения- като следва да бъде посочено, че за всички останали месеци от изследвания период /извън горните два/ положените часове труд от ищеца са под нормативно установените за съответния месец. С оглед на гореизложеното отработените от ищеца часове, които съставляват 8 часа почивка в рамките на 24-часовото дежурство са компенсирани на ищеца посредством това допълнително възнаграждение за специфични условия на труд, имащо постоянен характер. Видно от събраните по делото доказателства в частност от приетата ССчЕ от 05.11.2024г. единствено при вариант на изчисление на формиран извънреден труд при прилагане на нормите на ЗМВР, на които ищецът се е позовал в исковата молба, се достига до извънреден труд от 2280 часа /л. 279 от делото/, за който евентуално би се дължало възнаграждение в размер на 31706, 16 лева. Този вариант, обаче, настоящият съдебен състав намира за неприложим към процесното правоотношение, доколкото е изготвен при приложение на ЗМВР- нормативен акт, който не е приложим към правоотношението на ищеца. Както беше посочено, първоначално правоотношението с ищеца е възникнало на основание чл. 134а от ЗОВСРБ въз основа на договор за военна служба. С оглед спецификата на правоотношението при наличие на непълнота в сегашната уредба в ЗНСО, за неуредените от него случаи, следва да се приложат именно разпоредбите на ЗОВСРБ. Съгласно чл. 195, ал. 1 ЗОВСРБ военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при условията и по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и административни актове, издадени от министъра на отбраната, като максималната продължителност на дежурство не може да превишава 24 часа, а общо за един месец- 168 часа. На следващо място в чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ при дежурство /какъвто е процесният случай/ не се прилагат разпоредбите на чл. 194, ал. 3 и 4, предвиждащи заплащане на допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3. Т.е. и при приложение на ЗОВСРБ към процесното правоотношение не са налице основания за допълнително заплащане на отработеното от ищеца време. В допълнение следва да бъде посочено, че не е налице и разпоредбата на чл. 196 ЗОВСРБ съгласно която когато военнослужещият изпълнява дежурство, но е назначен на длъжност, за която носенето на дежурство не се включва в основните му функционални задължения, той получава допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1, доколкото както беше посочено през целия процесен период ищецът е полагал труд на 24-часови работни смени, които са били създадени за удобство именно на ищеца и св. Рангелов. На последно място, следва да бъде посочено, че предявеният евентуален иск не следва да бъде преквалифициран, доколкото твърденията в искова молба обуславят именно приложение на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР предвид изложените обстоятелствата, че се касае за извънреден труд, както и че по аналогия следва да се приложи именно ЗМВР към процесното правоотношение. Предвид гореизложеното въззивният съд не споделя изводите на СРС, че националната уредба влиза в противоречие с практиката на СЕС, както и че по аналогия към процесното правоотношение следва да се приложи ЗМВР. Различните изводи, до които достигна въззивният съд, обуславят неоснователност на претенцията на ищеца по евентуалния иск. С оглед на което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и предявения евентуален иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която НСО са осъдени да заплатят на И. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер от 496, 99 лева, както и в частта, с която НСО са осъдени да заплатят по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1123, 47 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за ССчЕ съразмерно на уважените искове. По разноските. При този изход на спора, право на разноски има въззивникът Национална служба за охрана, който в първоинстанционното производство е претендирал единствено юрисконсултско възнаграждение, което СРС е определил на сумата от 100 лева, от която с оглед частичната неоснователност на исковете е присъдил 80, 12 лева. С оглед на което в полза на въззивника- ответник следва да се присъдят разноски пред СРС в размер на още 19, 88 лева. Във въззивното производство въззивникът е сторил разноски за държавна такса в размер от 291, 24 лева, както и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на сумата от 100 лева. Така на въззивника следва да се присъдят разноски във въззивното производство в общ размер от 391, 24 лева. Така мотивиран, Софийският градски съд