Решение № 44 от 13.1.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 2179/2025 г.

Предявени са искове – главен и евентуален, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл.10а, чл.11 и чл.19 ЗПК от Д. К. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.Хасково, ул.••••••••••, съдебен адрес: гр.София, бул.•••••••••••••••, Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ 177492004, представлявано от управителя Д.М.М против “Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Лозенец, ул.•••••••••••••••, съдебен адрес: гр.София, ул.•••••••••••••••, адв. В.Б-К, вписана в САК. Ищцата твърди, че на ••••••••••. между нея и ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД е бил сключен договор за потребителски кредит № ••••••••••. При подписването на договора обаче не й били представени изискуемите документи съгласно чл. 10 ЗПК – липсвали посочване на сумата на договора, годишния лихвен процент и други, съществени елементи от правоотношението - същите били посочени в отделно приложение към договора. В чл. 5.1- 5.5 от договор за потребителски кредит № •••••••••• било посочено, че най-късно до следващия ден, кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение по кредита. Записани били ред неизпълними условия за гаранта, а именно, в случай, че потребителят намери и осигури двама поръчители, то кредиторът, по свое усмотрение, може да поиска и повече от двама поръчители; да е лице над 20 г.; да има не по-малко от 5 г. трудов и осигурителен стаж и редица други условия. В чл. 5.6 от договор за потребителски кредит № •••••••••• било посочено, че в случай, че потребителят не предостави исканото обезпечение, то потребителят дължи неустойка в размер, посочен в погасителния план. Основните параметри на заема по договор № •••••••••• били уговорени в Приложение № 1 към договор за потребителски кредит № ••••••••••, съгласно който сумата по кредита била в размер на 2000 лв. със срок на погасяване 20.07.2023 г., размер на погасителната вноска в размер на 210,50 лв. с одобрено обезпечение и 353 лв. без одобрено обезпечение. Съгласно чл. 5.6 от договор за потребителски кредит № •••••••••• размерът на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение била в размер на 4,68 лв. средно на ден, но не повече от 1% на ден от главницата по кредита. Към договор № •••••••••• бил представен Погасителен план, съгласно който ищцата следвало да заплати 12 вноски, вноска без неустойка 210,50 лв., вноска с неустойка в размер на 353 лв. Сумата била формирана по следния начин: 2000 лв. главница, лихва 466,02 лв., 60 лв. такса преференциално обслужване /уговорена в още едно приложение - № 3/ и неустойка в размер на 1708 лв. Договорът бил сключен с ищцата за задоволяване на нейни лични нужди, поради което счита, че към него следва да се приложат разпоредбите на ЗПК. Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в срок от 24 часа, още със сключването на договора му била начислена т.нар. „неустойка" в размер, надхвърлящ многократно позволения от закона размер на ГПР. Същата била включена в погасителния план още от самото начaло. Съгласно чл. 23 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата. Според ищцата, уговорената в договора неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 ЗЗД, била нищожна. С уговорената неустойка се целяло заобикаляне на предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50 %. Действително обаче същото отговаряло на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в срок от 24 часа не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и житейски логично било да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи. Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. С уговорената неустоечна клауза се целяло единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесните заемни суми - т.нар „скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следвал от специфичността и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема от две лица /евентуално, ако бъдат осигурени, кредиторът можел да поиска и повече от две/, отговарящи на определени условия в срок от 24 часа от подписването. Видно било, че клаузата е формулирана по начин, от който става ясно, че кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от две лица, отговарящи на посочените изисквания, каквато възможност той имал съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горното следвало да се посочи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде разсрочено за срока за изпълнение на договора, което отново навеждало към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Относно предоставената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция в размер на всички дължими по договора суми, то тя била житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице можело просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Договорът, въз основа на който възникнали претендираните вземания, представлявал договор за потребителски кредит и попадал под уредбата на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. На следващо място ищцата счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Добросъвестността се свързвала с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Параметрите по това облигационно правоотношение били несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая, процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Не ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява тя, след като кредиторът сам оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати. Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 ЗЗД. В този смисъл било Решение № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. 4386/2013 г. на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция. Налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен това неустоечната клауза в договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Ищцата твърди, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП. Следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Не било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че -„Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая била записана общата дължима сума, но същата не отговаряла на посочения ГПР. Предвидено било още при сключването на договора, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 352,83 лева. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредоставянето на обезпечението самостоятелно не водело до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следвало да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. /В този смисъл били редица решения на СЕС/. Вместо това предварително била уговорена неустойка, която от самото начало била разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реaлно увеличавала печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получавало едно допълнително възнаграждение, същевременно се влошава финансовото състояние на потребителя. Освен това неустойката не е била точно определена в договора за кредит и е била посочена, като размер едва в погасителния план. В този случай при сключване на договора потребителят не е бил наясно какъв е размерът на неустойката и дали този отразен в погасителния план съответства на договорения средно на ден, но не повече от 1 % от главницата". Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита, следвало да се окачестви като нелоялна и по -специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означавало, че клаузата относно общия размер на сумата, която следвало да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влечала недействителност на договора в неговата цялост. В решение По дело С-714/22 с предмет преюдициaлно запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановявал: „...посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГЛР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер" „... член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница ". На следващо място, се поддържа в исковата молба, че към Договор № •••••••••• е подписано още едно приложение - Приложение № 3, с което се уговаряли „Условия за ползване на Преференциaлно /ВИП/ обслужване. С посоченото приложение, страните уговорили на клиента да бъде предоставено преференциално обслужване, изразяващо се в удължено работно време - 08:00 ч. до 20:00 ч., безплатно известяване за предстоящи вноски, евентуално участие в бъдещи несигурни промоции, регулярно участие в томболи, когато такива са нaлични; безплатно получаване на удостоверение на актуален дълг или удостоверение за липса на задължение. Ищцата счита, че и така сключения договор за допълнителна услуга е недействителен поради противоречието му с чл.10а ал. 2 ЗПК. Съгласно тази клауза, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Всички услуги, посочени от кредитора били именно такива, за усвояване на кредита или част от обичайната му дейност. Услугата „удължено работно време“. Видно било от електронния сайт на търговеца, че обичайното му работно време било от 08:00 ч. до 20:00 ч., тоест липсвала каквато и да е допълнителна услуга. Безплатно уведомяване за предстояща вноска - това било част от управлението на кредита и от обичайната дейност на кредитора. По т. 3,4 и 5, с които се предоставяла „услуга" участие в томболи /ако ги има/, включване в списък на лоялни клиенти, предоставяне на промоции и др. Тези действия не представлявали услуга в полза на клиента. Организирането на томболи, игри, промоции и др. били действия на търговеца, насочени към привличането на нови клиенти. Това бил т.нар. маркетинг, чиито формата и условия били регламентирани в ЗЗК. Тоест, в конкретния случай, кредиторът искал заплащане от потребителя на сума, с която кредиторът да осъществи своя рекламна кампания, организирайки игри, томболи и промоции с цел привличане на нови потребители. В т. 6 било посочено, че кредитополучателят получава Удостоверение за актуален дълг или удостоверение за липса на задължение безплатно /в случай, че е платил такса ВИП/. В чл. 11 ал. 1 т. 12 вр. с чл. 11 ал. 3 законодателят е посочил, че когато се прилага ал. 1, т. 12, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Предвид на разпоредбата, то сочената „услуга" нямало как да бъде възмездна. На следващо място, съгласно чл. 77 ЗЗД „При изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка. Ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му.“ От гореизложеното било видно, че „услугата" по т.6 представлява действия, които следва да бъдат безвъзмездни и за които не се дължи възнаграждение. В обобщение ищцата счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11 и чл. 19 ЗПК. По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••. на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11 и чл. 19 ЗПК, в това число да бъде признато за недействително Приложение № 3 към него, възлагащо на потребителя за заплати сума в размер на 60 лв., възнаграждение за ВИП обслужване като противоречащо на чл.10а ЗПК, а при условията на евентуалност – да бъде прогласена нищожността на клаузата, предвидена в чл.5.1 – 5.5 от Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на поръчител. Претендират се направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, за което е представен списък по чл.80 ГПК. В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответника, който оспорва предявения иск. Възразява се изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесният договор за кредит е нищожен. Възразява се срещу твърдението, че не са спазени изискванията по чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и че в сключения между страните Договор за кредит липсва посочване на начина на изчисляване на годишния процент на разходите и на общата сума дължима от потребителя – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока е изложено, че в случая било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 ЗПК, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент бил фиксиран и подобни допускания били неприложими. Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не бил. Доколкото в случая приложимо било единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено в закона и се прилагало за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не било от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено. По така изложените съображения ответникът счита, че при сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това, задължението за неустойка не било разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята същност било обезщетение за неизпълнение. В договора не са били посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР бил неизменен, формиран бил от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя при никакви условия, поради което не са били посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива нямало. В договора ясно и недвусмислено било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формирали и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор нямало. Тоест в договора нямало никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не водела до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР била обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създавали задължения и за които именно следвала проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Нямало как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са били посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. В Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не можело да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително. Видно било от приложения по делото договор, че размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери били съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 ЗПК). Не се установявало наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. На следващо място, ответникът счита за неоснователно и оспорва твърдението на ищеца, че неустойката, установена в сключения между страните Договор за кредит № •••••••••• била недействителна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита – поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а няма за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит бил в размер на 49.00 % и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са били взети допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Неустойката представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. В процесния Договор за кредит изрично било посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните задължение, като кредитополучателят е бил информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и е бил информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Въпросната неустойка и нейният размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Ответникът счита, че условията на сключения между страните потребителски кредит, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондирали с действащите норми на материалното право и водели до законосъобразни правни последици, като не били в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави като са изложени съображения и в тази насока. В конкретния случай имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза са акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Клаузата за неустойка в процесния договор била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. Освен това неустойката, като размер и вреди, които обезщетява, е била индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавало се равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена между страните, тя не била инкорпорирана в Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат- кредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради това че те са предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознае с тях, следва да ги приеме, за да продължи към сключването на договора кредит. Нещо повече, размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се взимат предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на ответното дружество. Ответникът възразява изцяло и срещу тълкуването на ищеца на разпоредбите на чл. 33 ЗПК, в който смисъл размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Въпросната неустойка за непредоставено обезпечение следвало да се отличава от забавата за плащане на паричните задължения, поради което ограничението за максималната неустойка в размер на законната лихва за забавени парични задължения, не следвало да се прилага по аналогия. Чл. 33, ал. 2 ЗПК предвиждал, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Следователно, ограничението за размера на обезщетението по чл. 33, ал. 2 ЗПК се прилагал единствено при забава за парични плащания, но не и по отношение на размера на обезщетението за неизпълнение на други задължения на кредитополучателя, предвидени в договора за кредит. Твърденията на ищеца, че клаузата за неустойка противоречи на чл. 71 ЗЗД, били неправилни и неоснователни. Чл. 71 ЗЗД предвиждал правото на кредитора да поиска обявяване на предсрочна изискуемост на главницата по кредита, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Това обаче било право на кредитора и той по своя преценка можел да обяви даден кредит за предсрочно изискуем или да се възползва от предвидените в договора неустойки, законът не задължавал кредитора да извърши някое от горепосочените действия. Твърденията на ищеца за недействителност на неустойката поради противоречие с чл. 71 ЗЗД не почивали на никаква правна логика. Ответникът счита и всички изложени съображения на ищеца относно таксата за преференциално обслужване и за недействителност на клауза в Приложение № 3 към процесния договор за неоснователни и необосновани. Съгласно Приложение № 3 към договора за кредит, Кредитополучателят се съгласил да ползва услугите по пакет „Преференциално (ВИП) обслужване, което не било свързано с усвояване или управление на кредита. На първо място, допълнителният пакет услуги не бил задължително условие за сключване на договора, договорът за кредит можел да се сключи и без към него да е добавен допълнителният пакет услуги. Кредитополучателят самостоятелно активирал опцията да получи допълнителния пакет от услуги при кандидатстването си за кредит. По този начин се доказвало, че условията на Приложение № 3 не са свързани с усвояването на кредита. Също така, посочените в Приложение № 3 допълнителни услуги не представлявали услуги по управление на кредита. Всички посочени в Приложение № 3 услуги били такива, подобряващи позицията на кредитополучателя по отношение на останалите кредитополучатели на дружеството, като по никакъв начин не се засягало управлението на кредита от кредитора. Таксата за предоставяне на допълнителни услуги се начислявала и била дължима заедно с всяка погасителна вноска по договора за кредит. Възразява се и срещу твърденията, че била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Ответникът не счита, че е налице посочен ГПР, различен от реално приложимия такъв по процесния договор. С оглед на всички изложени в отговора на исковата молба съображения, ответникът намира, че са спазени всички законови условия за валидността на сключения договор. Още преди подписване на договора за потребителки кредит, кредитополучателят е бил наясно с всички условия по кредитното отношение, като сам е избрал параметрите и условията на договора. Предвид това, клаузите се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител, същите били ясно и точно описани и потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при сключване на процесните отношения, така и преди това. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването им потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца. Същият имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема, след сключването на кредитните отношения да е осъзнал, че е неспособен да се справи с тях, кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагал на няколко етапа от правоотношението. Следователно ищецът не само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искал това, но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се откаже от сключването на договора- преди отпускането на кредита, както и след отпускането му. Поради изброените по-горе причини, свързани с индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата по кредитното отношение, нямало как да се споделят твърденията на ищеца за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. По подробно изложени в отговора на исковата молба съображения е направено искане искът да бъде отхвърлен като неоснователен, както и да бъдат присъдени в полза на ответника направените по делото разноски, за което е представен списък по чл.80 ГПК. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••.; Погасителен план към договор за потребителски кредит № ••••••••••; Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № •••••••••• г.; Приложение № 3 – Условия за ползване на пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ на „Ай Ти Еф Груп“ АД към Договор за потребителски кредит № •••••••••• г. от ••••••••••.; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити – Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК от ••••••••••. и Общи условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД, приложими към договори за потребителски кредит, в сила от 10.03.2020 г. се установява, че на ••••••••••. между ищцата Д. К. Д. и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер на сумата от 2000,00 лева, със срок на заема - 12 месеца, платим на 12 месечни вноски, съгласно погасителен план към договор за потребителски кредит № •••••••••• - с първа падежна дата 20.08.2022 г. и последна падежна дата – 20.07.2023 г. при ГЛП – 40.55 % и посочен ГПР от 49.00 %. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 2466,00 лева, при размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение в размер на 353,00 лева, а при одобрено обезпечение – 210,50 лв. Съгласно чл. 5 от Договора за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••., в срок до края на следващия ден от сключването му, Кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно настоящия договор и Общите условия, а именно банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. В чл.5.3 – 5.5 от договора са разписани правилата на които следва да отговарят поръчителите, физически лица и изискванията към банковата гаранция. В чл.5.6 е разписано задължението на кредитополучателя, в случай че не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, съгласно сроковете и условията или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено, дължимостта на неустойка за всеки период, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в Приложение № 1 към договора и Погасителния план. Горепосочената неустойка се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението на обезпечението от страна на Кредитодателя, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се начислява считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено. В чл.10 на Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № •••••••••• страните са се съгласили, размерът на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение да е 4,68 лева средно на ден, която не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита. В чл.12 от Приложение № 1 е посочено, че общият размер на всички суми, дължими от Кредитополучателя при неизпълнение е в размер на 4236,00 лева. Видно от Погасителния план към договор за потребителски кредит № ••••••••••, общият размер на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение възлиза на сумата от 1708,00 лева или 11 вноски по 142,33 лева и 1 вноска по 142,37 лева, при общ размер на 11 погасителни вноски от 352,83 лева и 1 вноска – по 352,89 лева, с включени и начислени по 5 лева или общо 60 лева за такса за преференциално обслужване. Страните не спорят, че на ••••••••••. е подписано между страните и Приложение № 3 – Условия за ползване на пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ на „Ай Ти Еф Груп“ АД към Договор за потребителски кредит № •••••••••• г. от ••••••••••. Видно от договора за допълнителни услуги, страните са уговорили допълнителни услуги от пакет „Преференциално (ВИП) обслужване" на „Ай Ти Еф Груп“ АД, изразяващи се в следното: 1. Кредитодателят предоставя в услуга на Клиента удължено работно време, а именно: всеки ден от 08:00 до 20:00 часа, включително през почивните дни и официални празници; 2. Кредитодателят предоставя на Клиента услугата безплатно известяване за настъпване на предстояща падежна дата по договор за кредит; 3. Кредитодателят предоставя на Клиента детайлна информация за промоционални условия и възможности за бъдещи промоции по договори за кредит; 4. Кредитодателят включва Клиента в лоялна програма на кредитодателя с регулярни отстъпки от услугите на последния, включително преференциално разглеждане на исканията на Клиента за преструктуриране на кредита; 5. Кредитодателят предоставя на Клиента възможност за регулярно участие в ежемесечни и ежегодни томболи и награди, организирани от Кредитодателя, когато такива са налични; 6. Кредитополучателят получава Удостоверение за актуален дълг или Удостоверение за липса на задължения към Кредитодателя без да заплаща допълнителна такса съгласно Тарифата. За тези услуги е уговорено допълнително възнаграждение в размер общо на 60 лева, платимо на равни вноски заедно с всяка вноска по кредита, т.е. на 12-месечни вноски - по 5 лева. Не се спори, че заетата сума е била усвоена от ищцата. За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че размерът на ГПР при условията на включена главница и договорна лихва, т.е. на обща сума за плащане от 2465,96 лева възлиза на 49.0012 %; размерът на ГПР при условията на включена главница, договорна лихва и такса преференциално обслужване, т.е. на обща сума за плащане от 2526,02 лева възлиза на 56.2394 %, а размерът на ГПР при условията на включена главница, договорна лихва, такса преференциално обслужване и неустойка, т.е. на обща сума за плащане от 4234,02 лева възлиза на 380.1232 %. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявените установителни искове – главен и евентуален, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл.10а, чл.11 и чл.19 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••., в това число на Приложение № 3 към него, възлагащо на потребителя за заплати сума в размер на 60 лв., възнаграждение за ВИП обслужване като противоречащо на чл.10а ЗПК, а при условията на евентуалност – да бъде прогласена нищожността на клаузата, предвидена в чл.5.1 – 5.5 от Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на поръчител, са процесуално допустими. Разгледан по същество, главният иск е изцяло основателен като съображенията за това са следните: Липсва спор по делото, че между ищцата и „Ай Ти Еф Груп“ АД е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е усвоила заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. В случая се касае за сключване на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно чл.18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, спазил е сроковете по чл.12, ал.1 или ал.2, получил е съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на посочената законова разпоредба, за доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис. Алинея 3 предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Според настоящия съдебен състав, неустойката от 1708,00 лева, разсрочена на 12 месечни вноски, заедно с вноските по кредита, представлява уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на кредитополучателя, ако в определен срок не представи някое от изброените в чл.5 от Договора за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••. към договора обезпечения – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Такова договаряне противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване на кредита (възнаградителна лихва). Тя поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане, което е в значителен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя, в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.19 ЗПК). Тази неустойка на практика има характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“, но е представена от ответното дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за непредоставяне на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. По този начин на практика е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в същото време се сочи от ответното дружество, че е спазило изискването на чл.19 ал.3 т.1 ЗПК и затова тази неустойка не е включена в ГПР. Именно поради това формално не противоречи и не заобикаля пряко разпоредбите на ЗПК, тъй като задължението е „облечено“ във формата на „уговорена между страните неустойка за неизпълнение на поето задължение“. Въпреки това съдът намира, че тази уговорка не само заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, но накърнява добрите нрави и противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Тя води до нееквивалентност на насрещните престации и представлява сума, която оскъпява кредита и на практика води единствено до неоснователно обогатяване на кредитора с тази сума. Освен това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението по отпуснатия кредит, а друго вменено задължение - за обезпечаване на кредита, като следва да се има предвид и това, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от страна на кредитора - т.е и санкционната функция на неустойката е извън предмета на задължението по договора за кредит. Изложеното води до извод за недействителност на целия договор, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 – т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посоченият ГПР от 49.00 % формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, но по изложените по-горе съображения същият не отразява действителния, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – задължението, което ищецът дължи за заплащането на неустойка за непредостявяне на обезпечение в размер на 1708,00 лева, която по своята същност представляват печалба за кредитора и се плаща от ищеца периодично с месечната погасителна вноска по кредита, прикрита под формата на „неустойка“, за да не фигурира в обявения ГПР по кредита от 49.00 %. Така размерът на ГПР реално се явява по- висок от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл.19, ал.4 ЗПК, в каквато насока е и заключението на вещото лице. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл.22 ЗПК и след като ответното дружество не е обявило действителен ГПР в процесния договор за кредит от ••••••••••., то е нарушило изискванията на закона и не следва да се ползва от сключения договор и неговите уговорки. Така всъщност се постига скрито увеличаване на възнаграждението за търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, установяваща максималния размер на ГПР. В случая съобразно съдържанието на Приложение № 3 – Условия за ползване на пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ на „Ай Ти Еф Груп“ АД към Договор за потребителски кредит № •••••••••• г. от ••••••••••. страните са уговорили и допълнителни услуги по пакет „Преференциално (ВИП) обслужване", изразяващи се в Видно от договора за допълнителни услуги, страните са уговорили допълнителни услуги от пакет „Преференциално (ВИП) обслужване" на „Ай Ти Еф Груп“ АД, изразяващи се в предоставяне на услуга на клиента удължено работно време, а именно: всеки ден от 08:00 до 20:00 часа, включително през почивните дни и официални празници; безплатно известяване за настъпване на предстояща падежна дата по договор за кредит; детайлна информация за промоционални условия и възможности за бъдещи промоции по договори за кредит; включване в лоялна програма на кредитодателя с регулярни отстъпки от услугите на последния, включително преференциално разглеждане на исканията на Клиента за преструктуриране на кредита; възможност за регулярно участие в ежемесечни и ежегодни томболи и награди, организирани от Кредитодателя, когато такива са налични; в получаване от кредитополучателя на Удостоверение за актуален дълг или Удостоверение за липса на задължения към Кредитодателя без да се заплаща допълнителна такса съгласно Тарифата. Както бе посочено по-горе, за тези услуги е уговорено възнаграждение в размер на 60,00 лева, разсрочено в 12 месечни вноски - по 5 лева. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. По начина, по който са формулирани допълнителните услуги, съдът приема, че не се касае до възможност за реално предоставяне на такива и от които потребителя да се нуждае и да го облекчават. Тези услуги са предвидени единствено и само с цел да заобикалят разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, доколкото с тях се цели събиране на допълнително възнаграждение без да е предоставена конкретна услуга, което води до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата такава за заплащане на пакет допълнителни услуги. В процесния случай се налага извода, че и възнаграждението за пакета от допълнителни услуги по естеството си представлява „скрит" разход по кредита, който би следвало ответникът да включи в годишния процент на разходите, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Включването му обаче в този процент би довел до повисок годишен процент на разходите от 50 % като според заключението на съдебно - счетоводната експертиза при включване на възнаграждението по пакета от допълнителни услуги ГПР възлиза на 56.2394 %. От това следва извод, че клаузата за ГПР би била нищожна, като надвишаваща пет пъти законната лихва. Тоест съображенията на ищцата за нищожност на клаузата, предвиждаща възнаграждение за пакет допълнителни услуги поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а ЗПК са напълно основателни. Следва да се отбележи още, че с уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги предварително се договаря заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за добросъвестност и справедливост - да се заплаща възнаграждение за услуги, които може и да не се използват, което води от своя страна до противоречие с добрите нрави. Наред с това, посочените допълнителни услуги, не би следвало да се предоставят по волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали – напр. правото на получаване от кредитополучателя на удостоверение за актуален дълг или удостоверение за липса на задължения към Кредитодателя. С въвеждането на такова възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за права, които по закон има. С оглед всичко изложено дотук следва да се приеме, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а посочването в договора на обща дължима сума, която не отговаря на действително дължимата такива, а е по-ниска, представлява невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора. В този смисъл клаузите за неустаойка и за предоставяне на допълнителни услуги са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите са и нищожни, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено съдържанието на договора, респ. приложенията № 1 и № 3 към него, може да се предположи, че същият е бил изготвен предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя. Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална възможност да влияе върху съдържанието му. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита или друг разход, предвиден като „неустойка“ за непредставяне на обезпечение, невключени в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК. С оглед всичко изложено дотук, предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № •••••••••• от ••••••••••., в това число да бъде признато за недействително Приложение № 3 към него, възлагащо на потребителя за заплати сума в размер на 60 лв., възнаграждение за ВИП обслужване като противоречащо на чл.10а ЗПК, е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за разглеждането му. Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ размер от 400,00 лева или 204,52 евро, от които 100,00 лева за платена държавна такса и 300,00 лева за възнаграждение за вещо лице, съгласно представените доказателства за реалното им извършване и приложения списък по чл.80 ГПК. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ 177492004, представлявано от управителя Д.М.М, с адрес на упражняване на дейността: гр.София, бул.•••••••••••••••. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Димитър Милев процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото и приключване разглеждането му в едно открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер от 480 лева или 245,42 евро с включен ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно НВАР. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая адвокатското дружество безспорно е регистриран по ДДС – л.72 от делото, то върху определения от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение от общо 400 лв. е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда. Мотивиран от горното, съдът